“Боговете създават хората, но само хората могат да убиват богове.” - неизвестен източник
“Защото това, от което се нуждаят боговете е вяра, а това което искат хората, са богове.” - сър Тери Пратчет
*
Ела, дете, ще ти разкажа нещо! Прошепна ми го вятъра, долових началото му от реката, а жабите го изпяха и облякоха в думи. Ела, ще ти разкажа за Великата Та’ала, нейният син, натоварен със задачата да върти Слънчевото колело и Всевиждащата смъртта и живота!… Сега, когато навън е снежна буря, а вълците вият в дълбоката гора, ние сме Сенки, изрисувани по жълтите папируси на вечността - без имена, само тъмнина и леден повей.
Обещание, дадено от хора на Богове!
ПЕСЕН ЗА УТРОТО
Те бяха Сенките, прокрадващи се още от Утрото на света. Неестествени тела - голи, без козина и без пера, без нокти, без зъби, без люспи, без опашки и без Думи.
Речната Майка ѝ бе казвала, че преди много, много зими и лета - милиони бели дни и бездънни черни нощи, са се придвижвали на четири крака и не били особено умни. Земята се е раждала от огън, вода и въздух, и на места кървяла, оставяйки червени камъни и пръст, отпечатъците на Първите от Първите. Всеки жив Дъх е идвал на Свещената земя, оградена с червени и жълти камъни, покланяли са се ниско на Пазителката, свеждайки глави и са пиели от Извора. Майките на не малко Дихания са раждали на полянката, покрита с бял пясък, Бащите са чакали кротко отрочетата си и са си тръгвали с обещанието да дойдат следващата година. И по-следващата. И по-следващата.
Сенките не са се различавали от Диханията.
Раждане, живот, смърт… Три спици на Слънчево колело, казваше Речната Майка и добавяше: - Естеството на света ни е прост, Та’ала, и всички се подчиняваме на Великото дърво. Ти живееш, защото някой друг е умрял преди теб, а когато свърши времето ти, ще умреш, за да живее следващия. Колелото се завърта, спиците проблясват - раждане, живот, смърт, и така ще бъде завинаги.
Раждане. Живот. Смърт.
Всеки Аз взима своя Дъх назаем. После го предава на следващия. Само формата е различна. Понякога Дъхът се ражда с козина и нокти, друг път има пера и криле. Понякога плува, има перки и хриле, а друг път пъпли в ниската трева, но в края на своето пътуване издишва за последен път, за да поеме въздух отново, но в друг… съд. Ние сме Дихания, Та’ала - продължаваше Майката. - Аз и ти, Кафявата лапа, Нощният вой, Острият клюн... Ние сме едно цяло! Толкова много Аз, толкова много Ние… Едно огромно семейство.
Да, майко! - казваше Та’ала, но тогава бе Утрото на Великото дърво, когато то се извисяваше в центъра на Зеления лес. Гората се простираше от Солената вода на изток и свършваше до Топлия бял пясък на запад. Бялото ухо казваше, че е прекосявал разстоянието от единия до другия край за сто луни, но Мъхесто крило изсумтяваше пренебрежително. Лъже!, казваше язвително, - Лесът е по-голяма от сто луни. Ако вървиш достатъчно дълго, ще стигнеш Ръба на Взора.
Когато Та’ала бе млада, изпитваше неутолим копнеж да разбере и види повече и всяка една нова история, която научаваше, я караше да се допитва до Речната Майка.
Вярно ли е, Майко?, я бе попитала тогава. Беше седмица след като Бялото ухо ѝ разказа за великото тревно море, за белите върхове на планините, за безводните горещи и жълти пустини, за огромните долини и котловини, за реките, които течаха лениво през тях или се спускаха в стръмни водопади връз огромни огладени камъни. Искаше да види Ръба на Взора и да погледне в Бездната. И Та’ала настоя за отговор, защото Пазителката бе най-възрастна от всички Дихания: Вярно ли е, че от единия до другия край са сто луни? Майката се бе свила на кълбо под големия ствол на Великото Дърво, извисяващо до облаците и притвори очи, впивайки ги в нейните с особен радостен блясък. Малко ѝ оставаше и скоро щеше да даде Дъха си на някой друг.
Вярваш ли му, Та’ала?, вместо това я попита Майката и тя се поколеба в отговора си.
Ела, дъх мой!- приласка я Майката и Та’ала без да се колебае легна до нея, обвивайки люспестото ѝ, студено, дълго тяло. - Един последен урок, Та’ала. Само толкова ми остана да ти кажа. Ако вярваш, ще е истина. Ако прегърнеш, ще те прегърнат. Ако отвориш очи, ще виждаш. Ако говориш, тишината ще замлъкне… А сега пак те питам, дъще моя, сърце мое, Дъх от моя Дъх: вярваш ли му?
Да, Майко!
Тогава е вярно, - въздъхна Майката и обори глава на нейната. Цепнатия ѝ език докосна дългата ѝ муцунка в нежна милувка. Толкова много се обичаха. Речната майка ѝ бе споделяла, че е присъствала на раждането ѝ и се е опитала да помогне на майка ѝ, но не успяла. - Сто луни е разстоянието от единия край на Зеления лес до другия…
След половин луна Майката умря. Пъплещите твари изядоха тялото ѝ и Та’ала ги наблюдава, докато я оглозгат напълно и оставиха скелета ѝ под Великото дърво. Щяха да минат месеци, лятото да се смени с есента, после - да падне сняг, тревата ще обгърне последните остатъци на Речната майка, живите корени на Великото дърво да се надигнат и накрая да заровят костите ѝ в недрата на Свещената земя. Така е било винаги и така ще бъде занапред. Пазителките на Зеления лес оставаха завинаги вплетени в корените на Великото дърво. Преди властването на Речната майка, бе живяла Лунната сестра, а преди нея - Сивата птица.
Времето се завъртя пред Та’ала не като колело, както я учеше Майката, а в разгъваща се спирала, която счупи златните спици - раждане, живот, смърт. Диханието ѝ продължи безкрайни дълги зими и лета. Луните ѝ не бяха хиляда или десет хиляди. Загуби бройките им във вечността, с която я дари Великото Дърво.
Та’ала зае мястото на Речната Майка.
Останалите в Зеления лес я нарекоха Червената опашка.
ПЕСЕН ЗА ДЕНЯ
Сенките продължиха да прокрадват в Утрото, когато то бавно се смени с Ден. Та’ала вярваше, че редът нямаше да бъде нарушен никога. Диханията щяха да бъдат заедно и да движат Слънчевото колело. Спиците ще проблясват - раждане, живот, смърт - Дъх назаем, после следващия и следващия, в безкрайния пулс на живота в Зеления лес. Сенките, толкова различни от самата нея и дори от пъплещите твари - не биха могли да бъдат друго, освен онова, което може да им позволи Великото дърво.
Нарекоха се човеци и се пръснаха отвъд Гората, изпитвайки неутолим глад да видят всичко видимо и обходят всичко непрестъпно. С времето Та’ала осъзна, че са нещо друго, не Дъх като нея, нито пък Аз, а още по-малко Ние. Бяха различни - непредсказуеми, арогантни, неконтролируеми. Поривите им - невъздържани. Любопитството им - унизително, дръзко, безгранично, устремено, като придошла река, която помита всичко пред себе си. Създадоха си свои Богове - оскърбително и грозно, забравиха Законите и Великото дърво, а след това не бе и чудно - престанаха да разбират Общия език. Загубени и безпътни се обърнаха не само срещу Диханията в Леса, но и срещу самите себе си, оставяйки изгорели стърнища на непонятна ненавист.
Та’ала все още таеше надежди за Сенките. Речната майка я бе учила да бъде смирена и опрощаваща, да разбира и ласкае. Когато реката удави рожбите ти, разбираш инстинктивно, че вината е ничия и не е справедливо да съдиш, заклеймяваш и дириш отмъщение, нали? Всяко Дихание го знаеше и бе като втора кожа под онази, която носиш. Ала Сенките… бяха други. Толкова различни, че нищо чудно, че измина цяла вечност Та’ала да го разбере и приеме.
Вярваше им сляпо. Толкова много им вярваше.
Дори когато те убиха Нощния вой и си ушиха дрехи от козината му. Прости и когато Острият клюн бе улучен от тяхна стрела. Кафявата лапа бе преследвана от хайка побеснели кучета, одрана и изядена. Бялото ухо, Небесния огън, Златния зъб, Мъхесто крило… Всичките ѝ приятели умряха, а тишината я затвори, окова я в прогизнала тъмница на самота, болка и клокочеща, дива омраза. Та’ала намрази Речната майка, защото ѝ бе дала съвети и уроци, несъвместими и напълно непотребни. Сенките се спотайваха в Утрото и присъствието им не се забелязваше, ала когато стана Ден, Диханията изведнъж се оказаха в кървава война, а тя нямаше как да им помогне, защото никой не ѝ бе казал как да реагира и какъв отпор да даде.
Непотребни, глупави съвети. Унизителни и страхливи. Зеленият лес се изпълваше със Сенки и след всеки сезон, те ставаха повече - по-силни, по-нагли и по-безкомпромисни. Тъмнината ги следваше, а след тях - пустота, кръв и смърт, изгорели поляни, отсечени дървета, пресушени рекички.
Понякога последните думи на Речната майка се прокрадваха през ума на Та’ала, но тя започна да ги отхвърля в същия този плах миг..
Ако вярваш, ще е истина, беше казала Майката и тя изкорени вярата от тялото си.
Ако прегърнеш, ще те прегърнат, продължаваше нелепия ѝ съсък и Та’ала сбърчваше нос, устните ѝ оголваха зъбите ѝ и в гърлото ѝ се зараждаше ръмжене, оповестяващо гнева на самотата. Не пожела да прегръща, защото нямаше кой да я прегърне в замяна.
Ако отвориш очи, ще виждаш. И тя ги затвори… Защото мракът под клепачите лекуваше разбитото ѝ сърце. А сънят носеше кошмари, които бяха по-безопасни от Сенките.
Ако говориш, тишината ще замлъкне… И избра тишината. Звукът си отиде. Общата реч, с която бе свикнала да говори, да споделя, да се смее или тъгува, залиня и в един момент вече не си струваше да бъде върната.
Та’ала остана сама в Мрака на Новия свят, а Сенките около нея - все повече и повече. Влязоха в Зеления лес, оскверниха Свещената земя, там където Дихания раждаха отрочетата си и Бащите чакаха смирено. Избиха толкова много Аз, изкривиха Слънчевото колело и счупиха спиците му.
Раждане. Живот. Смърт.
Вече не.
Редът бе унищожен.
ПЕСЕН ЗА СЯНКАТА
Та’ала наостри уши. Козината на гърба настръхна и златно-кафявите очи се присвиха. Непознатият звук тътнеше неприятно. Процепваше като с кинжал мъглата, стелеща се в студеното утро. Подиграваше се на всяка трезва мисъл и я караше да се пита какво е това, което издава толкова неприятен звук. Приклекна на лапите си, прикривайки се изцяло в окапалите листа на дъба и зарови трепкаща муцунка в мократа земя. Долавяше мирис на кръв. Слаб. Гъделичкащ... Интересен.
Човешка кръв.
Вчера бе наблюдавала Сенки. Крещящи в грозните си дрехи, сбъркани и грозни. Говореха високо и гората сякаш стенеше от богохулството на толкова мръсна реч. Тя ги наблюдаваше скрита сред листата недалеч от тях с нетрепващи очи, потресена, че ги вижда толкова навътре в Зеления лес. Нима тези странници не бяха срещнали конкори по-долу при потока, който медитираше в храма построен от неговите предшественици? Нима същия не им бе казал, че тук не бива и не трябва да стъпва човешки крак? Нима не бе им казал за Нея, Червената опашка?... Вечерта запалиха огън и злостната реч, сякаш ескалира, не престана да тътне до малките часове. Сутринта тръгнаха нагоре по течението на потока, който се стесняваше в клисурата, владение на Чогоро. И явно не знаеха, че път нататък нямаше да открият. Щяха да бъдат убити веднага щом той помиришеше топлите им тела. Беше се пристрастил към кръвта и месото им.
А сега тази кръв, която не можеше да бъде нещо друго, я дразнеше, както и писъкът - натрапчив, оглушителен, светотатствен - останал след Сенките. Тишината обвила гората се дърпаше настрани, мъглата продължаваше да се търкаля на вълма над мократа трева, сякаш се опитваше да смачка този неестествен крясък. Гняв изпълваше жилите й и тя се изправи, отръска се и прокрадвайки се през мократа трева, тръгна към звука. Козината й червеникаво-златиста бе гладка и лъскава. Триъгълните уши бяха присвити назад и тя правеше плавни осморки, докато заобикаляше издатини и буци. Влажната мъгла я обсипа с капчици вода и тя с удоволствие благодари за това, облизвайки дългата си муцунка. Стипчивата метална миризма на кръв се усили, завладя без остатък цялото й съзнание и минута преди да го бе открила, тя знаеше какво ще намери там, до догарящия огън, оставен от грозните Сенки, наричащи себе си човеци.
Жената бе умряла разкрачена, оголена безсрамно, бедрата ѝ покрити с нечистотии, в локва кръв, съсирваща се по края. Сенките все пак бяха отрязали пъпната връв, свързваща пищящото бебе с мъртвото тяло на майка му, но не бяха направили нищо друго. Телцето на бебето бе покрито от слуз и кръв, ярко розово и лигаво в мъглата. Тя се изправи на задните си крака и впи поглед в него, опитвайки се да проумее това странно стечение на обстоятелствата. Трябваше само да се наведе и да пригризе тънкото вратленце на бебето, дарявайки покой не само на него, но и на себе си и на гората, която ѝ бе останала и все още не бе осквернена.
Гледаше го. То издуваше слаби гърдички и плачеше неистово, размахваше юмручета и сякаш се канеше да отмъсти на целия свят, за дето му бе студено и нямаше какво да яде.
Да, трябваше да го убие. Това бе милосърдие, обич и благословия. Но вместо това Та’ала го подуши, сбърчвайки гнусливо нос от човешката мръсотия на утробата, в която бе стояло треперливо то, за да се озове в листата на дълбоката гора.
Не бе останало много от Зеления лес. След двеста луни, а може и по-малко Сенките щяха да пристигнат в сърцето на Свещената гора, несъмнено щяха да открият Великото дърво и властта ѝ щеше да приключи. Беше последния самотен горски дух, който все още помнеше и бе изгнаник между два свята. Обичаше всяко клонче, всяко Дихание, пълзящо в тревата или летящо горе в облаците. Обичаше тишината, шумоленето на дърветата, сезоните, които се гонеха хилядолетия наред. Беше все още Пазителката и не допускаше нещо, НЯКОГО, да оскверни този дом и каквото бе останало от него. Наведе се и оголи зъби, за да сложи край. Край на богохулството. И тогава…
О, тогава слънчев лъч проби тежката мъгла и освети голото телце на новороденото. Писъкът престана и то изхълца, отваряйки очи, впивайки ги в нея с ужасна притегателна сила, която я остави без дъх. Очите бяха сиви, събрали сякаш цялата вода на мъглата в себе си. Сиви, остри и обезпокояващо трезви.
То я виждаше.
И тя виждаше него.
Едно трепване на сърцето. Една болка, която я разтърси, както никога преди това. Изпълни се с живот, толкова огнен, толкова изгарящ, че тялото й потръпна в спазъм. Наведе се и вместо да впие зъби във вратлето на бебето, облиза с грапавия си език личицето му. То забарабани с ръчички във въздуха и издаде мек, гальовен звук, който предизвика сладка тръпка в нея. Решението дойде изведнъж. Беше толкова редно и правилно, колкото ако слънцето изгряваше от изток и залязваше на запад. И дори да бе обратното, пак щеше да бъде редно. Слънчевото колело отдавна бе изкривено. Редът не съществуваше.
Облиза бебето и го придърпа по-далеч от локвата кръв, впивайки нежно зъби в крачето му. Отпусна се до него и го обгърна с тяло, с мека, пухкава козина, дарявайки му топлина в есенното утро. Поднесе му бозка, пълна с мляко, появила се чудодейно заедно с решението ѝ и трепна от мимолетна болка, когато Сянката впи беззъбите си челюсти в нея. Засмука я. И започна да суче, да пие, да се домогва. Тя обори глава над него и примижа, докато слънцето прогонваше последните остатъци от мъглата, а гората отново се унасяше в дрямка.
ПЕСЕН ЗА ЗДРАЧА
Той се появи привечер. Слънчевата топка гаснеше зад билото на планината и багреше короните на върбите, кленовете и дъбовете. Бризът огъваше навътре листата, треперещи в лятната омая на залеза. Преди седмица селото празнуваше своя летен празник и в короните бяха останали хартиени пеперуди и жълти хвърчила. Децата, играещи извън селото, първи го забелязаха. Момчето вървеше бавно с твърди крачки, с източена снага и размах. Можеше да сключи ръце около целия свят като стъклена топка и да прави с нея, каквото си иска, дори да я строши в земята. Аурата около него бе толкова изсмукваща и пленителна, че дори природата бе затихнала в сетен дъх, вибриращ издълбоко в недрата ѝ. Аха да поемеш въздух, а той да се окаже тежък и зноен, парлив, отровен....
Идваше, а след него се точеха дългите сенки на прииждащия здрач.
Кая се прибираше от кладенеца, намиращ се на километър от селото до реката, понесла две ведра с вода и недоумяваща първо впи поглед в застиналите деца. Остави ведрата и сетне отправи поглед в посоката, в която гледаха. Из първо си рече, че това е Се’Из, сина на техния градинар. Баща ѝ го бе пратил до близкото село и го очакваха всеки миг. Трябваха ѝ няколко тежки мига, докато осъзнае грешката си, забравила ведрата в краката си, притиснала длан към гърдите си. Очите ѝ, впити в това момче, се окръглиха като монети, разтревожени и уплашени.
Това не можеше да бъде истина!...
О, беше напълно убедена, че приближаващата фигура ѝ наподоби грациозната осанка на огромна лисица. С червена опашка, с триъгълни остри уши и лапи, стъпкващи тревата на пътеката. И там където стъпваше, Кая виждаше локви кръв, съсирена по краищата, застинала като огледало. Майка ѝ неведнъж бе споменавала, че очите ѝ са като прозорец към Огледалото и не трябва в никакъв случай да се бои от тази дарба. Можеше да вижда света зад преградата, която делеше живите и мъртвите, и да се върне, за да разказва. Светът отвъд Огледалото не може да те нарани!, така казваше майка ѝ.
Обаче докато гледаше как той се приближаваше до тяхното село, я завладя ужас. Толкова дълбок, че впи зъби в самата сърцевина на душата ѝ и смля костите ѝ на прах. Видя селото си - опустошено, опожарено и кървящо. Видя Смъртта, която се приближаваше с отмерени крачки и дъхът ѝ прогори гърлото. Спусна се към това непознато адско изчадие в тялото на човек по пътеката, утъпкана от хората.Той се спря, впервайки погледа си в нея.
- Махай се! - изсъска с погнуса тя. - Не си добре дошъл тук!...
Разперила ръце Кая го погледна без никакъв страх.
Момиче с огледални очи, за което нямаше тайни и можеше да види зад сенки и мрак, не можеше да бъде уплашено от формата на злото. Устните на това изчадие се извиха в широка, завладяваща и чаровна усмивка, но Кая видя как бърните на Лисицата се дръпнаха назад, оголвайки дълги хищни зъби.
- Вие сте третото село, което отказва да ме приеме - рече той равно. - Другите две са унищожени.
- Ние сме хора - Кая присви очи и процеди през зъби: - Върни се при Нея, при Майка си!
- Ти ме виждаш?... - Очите на момчето блеснаха червени за секунди, после избледняха и станаха синкаво-сини. - Ми’каи… Може би теб не трябва да убивам…
Кая искаше да остане твърда като каменна стена, да не показва страх или гняв, ала вместо това отстъпи първо една крачка, после втора, трета... Тялото ѝ се разтърси в конвулсии, когато злобата под кожата на това момче избухна в лицето ѝ. Не беше неговата злоба, а нечия друга, която бе засукал, когато е бил невръстен. Видя голото тяло на бебе, притиснато до тялото на могъща Лисица. Майчината любов се бе смесила с ненавист, болка и самота. Изоставеното бебе бе станало нейно дете и той не бе вече човек, както тя не бе толкова човек, колкото Огледало. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Прииска ѝ се да изпищи с цяло гърло, да направи нещо все едно какво, за да прогони Червения звяр завинаги, ала знаеше, че хората от селото щяха да го приемат и нямаше да го пуснат да си отиде. Нишката бе изплетена много отдавна, а тя не можеше да я среже. Великото дърво вече бе пуснало корен в сърцата на всеки един от тях. Нямаше толкова остра брадва, че да среже всичко из дъно.
Беше сама. Толкова сама…
- Ще ме приемете, Ми’каи... Защото знаеш, че така трябва да стане, нали? Видяла си го. Отворила си очите, погледнала си и вече знаеш. Каква адска тегоба носиш на раменете си, Ми’каи! В огледалото няма бъдеще и никога не би могло да има, защото всичко вече е минало…
Кая се обърна и хукна обратно към селото, а зад нея мракът настъпваше след стъпките на момчето, чието място не беше сред хората. Децата не помръднаха от местата си, вперили учудени погледи в непознатия, който последва Кая по пътеката на полегатия склон.
ПЕСЕН ЗА НОЩТА
След само един ден селото изгоря до основи. Преди това Червения звяр влезе във всяка къща и преряза гърлата на всички - мъже, жени и деца. Възползва се от силата, с която го бе надарила Лисицата и макар жертвите да искаха да се защитят, не можеха да контролират телата си. Дори родителите на Кая не успяха да се възпротивят на тази мощ. И въпреки, че тя видя в Огледалото събитията преди да се случат, не успя да им повлияе или предупреди. Никой не ѝ повярва.
Вечерта, когато Звярът уби всички и запали селото, Кая напусна завинаги дома си. Излезе на големия път, който се губеше между дърветата и наблюдаваше как огънят направи нощта ден. Червеното зарево се виеше и съскаше. Луната се кокореше в небе обсипано с далечни, студени звезди, врати към светове отвъд обозримото, небесен Ръб, криещ шепнещи тайни. А след късо време сянката на Звяра се отдели от пламъците на запалените къщи и пристъпи към нея. Ръцете му бяха в кръв. Ноктите му бяха кошмарно дълги и остри. Останалите виждаха човека в него, но не и Кая. Тя виждаше истинския му образ.
- Защо? - прошепна дрезгаво тя и очите ѝ плувнаха в сълзи. - Защо?
- Слънчевото колело се движи неправилно. - отговори ѝ той и направи опит да се усмихне накриво. Зъбите му бяха кървави. Бе се угощавал пребогато. - Редът е нарушен. Спиците вече се въртят на обратно. Смърт, живот, раждане…
- Ти си човек! - възропта тихо Кая. Заплака, усетила как сърцето ѝ се дави в мъка и болка. Видя отново майка си и баща си. И той бе прерязал гърлата им с кошмарните си дълги нокти, а после бе бръкнал в тялото на майка ѝ и бе извадил сърцето ѝ. Видя как го натъпка в устата си и как челюстите му се задвижиха, за да го сдъвчат. - Трябва да си човек, нали? - настоя с вик момичето.
- Не, Ми’каи. - Звярът поклати глава и се приближи към нея, погали с дългия си нокът бузата й и се приведе към нея. - Аз съм синът на Червената опашка, Пазителката на Зеления лес и това е единствения начин да върна реда обратно. Смърт, живот, раждане… Колелото трябва да се движи, независимо от своята посока, а на нас ни остава да съхраним единствено спиците му. Вие сте Сенките, които се подчиняват на този нов ред, а аз съм този, който трябва да се опита да възстанови старото…
Сълзите ѝ се стекоха по бузите. Успя да му се усмихне в отговор.
- Видях…
- Какво видя, Ми’каи?
- Твоята смърт! - отговори тържествуващо Кая и смехът ѝ се извиси остър и невротичен. - Ще умреш! Не сега. Не утре и не след година… Но ще умреш, а аз ще бъда до теб. Ще държа ръката ти, когато умираш и ще взема сърцето ти, защото ми принадлежи. Ако сега се опитам да те убия, няма да мога. Не съм аз тази, на която е писано да го направи.
- Всеки Аз взима своя Дъх назаем. - Той кимна доволен и радостен. - Аз не правя изключение. Кажи ми, Ми’каи, ще бъдеш ли до мен през остатъка от пътя, който ми остава?
Решението ѝ бе толкова естествено и логично. Сега когато нямаше семейство, единствено врагът можеше да ѝ стане приятел. Кая кимна.
- Как да те наричам, чудовище? - попита тя.
Сребърните му очи се присвиха в ъглите.
- Не знам. Нямам име като вашите. Червената опашка ме наричаше Мъгливи очи. Родил съм се в есенна мъгла. Ти си я видяла, нали? Видяла си деня на моето раждане и мъглата на утрото около мен…
Кая примигна и протегна ръка към него. Нямаше нужда да му казва очевидното.
- Аз се казвам… - започна тя.
- Ми’каи - пресече я той и хвана пръстите ѝ в здраво ръкостискане, което я опари като пламък. - Ти си Ми’каи.
- Какво означава? - вдигна вежди Кая.
- Всевиждаща.
И докато го държеше за ръката, тя трябваше да признае, че ѝ харесва това ново име, но се въздържа. Стисна устни и си заповяда да мълчи и с нищо да не издаде какво има в сърцето си. Наистина бе видяла смъртта му и ръцете си, които държаха неговото сърце, така както той бе държал сърцето на майка ѝ преди да го натъпче в устата си. Великото дърво отдавна бе пуснало корени в съдбите им и ги бе преплело една в друга.
Ако вярваш, е истина, прошепна някакъв далечен глас в ухото ѝ и тя наклони глава, за да чуе всичко, което можеше Огледалото да ѝ каже.
Ако прегърнеш, ще те прегърнат, продължи шепота.
Ако отвориш очи, ще видиш…
Ако говориш, тишината ще замлъкне…
Ако вярваш, е истина…
*
Кая пое своя първи Дъх и се прероди в Ми’каи.
ПЕСЕН ЗА ВЕЧНОСТТА
Смърт. Живот. Раждане.
Колелото се задвижи, а спиците проблеснаха…
Но на обратно...
Може би ще минат хиляди луни, за да се върне Редът, но дотогава Ми’каи със своята Сянка ще са живи и ще пазят Гората, в която някога - в розовото, прекрасно Утро на Стария свят - са бяха родили и бродеха Богове и Дихания.
*
Върви, дете! Залости вратата по-здраво! Побързай! Вълците са близо. Снежната буря блъска с юмруци отвън, а се страхувам, че чувам стъпките им да приближават. Моля те, не плачи! Ще бъда до теб!
Ние сме само сенки по жълтия пергамент на вечността.
КРАЙ
заглавие: „Мизъри“
