Улавям се да си мисля, че ми е трудно да представя себе си възможно най-атрактивно. Осъзнавам, че в реалния живот съм съвсем обикновен човек, който по начало е интроверт до мозъка на костите си. Онова, което пиша е хиляди пъти по-добра картина от онази, която би могла да нахвърлям като биографична бележка за себе си.
Представете си тълпа на площад - пъстро множество, а поводът е прекрасен. Празник е. Има транспаранти, чува се музика, детски смях и разговори. Атмосферата е топла, радостна. И хората се забавляват, а в тази тълпа сме аз и вие. Споделяме една емоция, може дори и да се погледнем един друг, да се усмихнем и поздравим, ала аз ще съм някъде встрани, стараейки се с всички сили да остана незабележима. Това не е стратегия за привличане на внимание. При мен е защитен рефлекс - дълбок и нелогичен, но е там от толкова дълго време, че не знам да е имало период, в който да съм била друга.
Чисто визуално, дори определящо - наполовина съм българка. Майка ми е сибирска татарка и родът ми е от Тюмен. За по-запознатите - расовата ми принадлежност е полу-монголоид, благодарение пак на мама. По принцип това не ме е спъвало никога, но докато растях, усещах полъх на неразбиране, дискриминация и отхвърляне спрямо мнозинството в България. Ако външният ми вид не будеше някакво инстинктивно отдръпване в околните, акцентът ми се справяше с това безотказно. Каквото и да правя - говорът ми изпъква на преден план и в някои моменти предпочитам просто да мълча. Но пък странно! - пиша на книжовен български и то доста добре, така че в моите текстове никога не проличава каква съм всъщност.
За това и предпочитам прозата ми да говори вместо мен.
Да. Писател съм и определено блуждая в няколко свята, различни и взаимосвързани помежду си. Не ме е срам да призная, че близо десет години изграждах стил, идеи и сюжети във форуми за лично творчество. В страничните си занимания нерядко предпочитам блог анализи и ревюта. Ако бъда докрай откровена, ще си призная, че обожавам да надзъртам към литературата с очите на откривател и го правя с ясното съзнание, че мнението ми не е меродавно и определящо. То е просто мнение, което в никакъв случай не означава, че трябва да коригира и поправя някакво наложено статукво и модел.
И като такъв човек, не случайно ще откриете в моята проза теми и идеи, които ме вълнуват, но и се движат "по острието на бръснача". Героите ми никога не са стереотипи сами по себе си - не са само добри или само лоши. "Плуват" в целия калейдоскоп от усещания и възприятия.
Първият ми свят се казва Старопланински хроники. Това са разкази и новели, обединени по географско местоположение. В много мои разкази има препратки към други, обединявайки ги в нещо мащабно на вид. Преплитат се един в друг в интересна сглобка от герои и сюжети, свързани помежду си, които съществуват и могат да се четат по отделно или заедно. В Старопланински хроники жанрът е битов и фолклорен хорър, драма, понякога залитам съвсем естествено в откровен и разтърсващ сплатерпънк или пък намесвам проблеми от сексуално естество, социална проблематика, дискриминация. Разбира се, не всички разкази са за аудитория над 18 години. Може би ще намерите и нещо по-леко. Старопланинските хроники всъщност са обединени от цикъла за Калинина поляна. Това е напълно измислено от мен провинциално градче, което се намира в полите на Стара планина. Във "Вратата" го описвам на равни разстояния между Казанлък, Велико Търново, Сливен и Стара Загора. Ако отворите карта на България и прокарате черти, ще откриете, че измисленото градче Калинина поляна се намира в околностите на Твърдица. Или в самата Твърдица, но искам дебело да подчертая, че градчето е измислено от мен и реален прототип няма. В разказа "Село без вълци", който ще намерите в антологията "Измерения на болката", е първия публикуван разказ от цикъла за Калинина поляна. Разбира се, там няма означение от къде са моите герои, но така или иначе смятам поетапно да се занимая в изграждането на света на Старопланинските хроники.
Вторият ми свят, който започнах със спечелването на наградата Бъдеща звезда на Националния литературен конкурс "Владимир Караджов" е коренно различен от Старопланинските хроники. Това е пост апокалиптичната визия за Перфектусите. Признавам си, че когато миналата година написах разказа "Perfectus", съм си нямала и най-малка представа с какво се захващам. Написах го за порядъка от няколко дни, направих две редакции и изпратих. Не съм имала никакви очаквания. Обаче се случи онова, което никога не съм и предполагала, че би могло да се случи на мен - на аматьора, на онзи, който пише за свое удоволствие и е неуверен в способностите си все още. Господин Караджов хареса идеята и заедно с грамотата, която ми изпрати тогава, приложи и писмо. Написа:
"Удоволствие бе да се чете твоя разказ с неговия фантастичен свят. Надявам се занапред да участваш пак! Честита специална награда! Бъди здрава, щастлива и успешна!"
Имах чувството, че сърцето ми спира, че в момента щастието не можех да опиша дори да исках. А след това Перфектусите заеха своето място в моята проза, която възнамерявам да развия докрай. Много ми се иска да разбера къде ще ме отведат те!
Надявам се да останете с мен, докато пътешестваме заедно!Хванете ме здраво за ръката! Аз обещавам никога да не пусна Вашата!
С най-добри чувства: М. Раднева
