“Аз не съм
странен, шантав, откачен или луд. Просто моята реалност е различна от твоята.”
- “Алиса в
страната на чудесата” (Луис Карол)
*
“С перата Си ще
те покрива
и под крилете Му
ще се скриеш;
Неговата вярност
е щит и закрила.”
- Псалми 91:4
*
Надвесена над откъснатите
листове, Еми старателно се опитваше да изпише думите на краткия текст. Предният
ден учителката им бе казала, че ако не са болни, отсъствията им може да бъдат
извинени само с бележка от родителите им и тя бе вдигнала плахо ръка, внезапно
оживена и любопитна.
- Да, Емилия? - посочи я госпожа
Калоянова и момичето усети погледите на всички в класа. - Нещо искаш да попиташ
ли?
- Ами аз… - Еми запъна, изпитала
усещането, че пропада в дълбока яма. Мразеше, когато бе център на внимание. Успя
да смотолеви под носа си: - За бележката… за отсъствията... Трябва ли да дойдат
лично родителите ни и да я попълнят при вас?
- По принцип имам бланки. Ето. -
Учителката отиде до бюрото си и извади от папките няколко листа, които показа
на целия клас. - Може родителите ви да дойдат тук при мен или да отидат до
дирекцията на училището, но… - Жената повиши глас, когато от задните чинове
няколко момчета зашумоляха. - Ако се случи нещо спешно, което възпрепятства
родителите ви, приемам написана бележка в свободен текст и на обикновен лист от
тетрадка. Нещо от рода на: “Госпожо Калоянова, моля синът или дъщеря ми да
бъдат освободени в този и този ден!” и накрая подпис. Но това е само ако не
могат да дойдат до училището. Държа детето да ми донесе бележката и тогава ще
го освободя от занятия.
Еми бе наострила уши, опитвайки се да
запомни всичко. Можеше да изкопира подписа на майка си, като вземе някой
документ или бланка, които тя бе подписвала и да го сложи на прозореца. Белият
лист от тетрадка мигом ставаше прозрачен и тя успешно можеше да повтори
контурите му.
Обаче свободния текст…
Вече два часа беше надвесена над пристата
на леглото, където обикновено пишеше домашните си се опитваше да напише този
свободен текст, който учителката им бе казала.
Госпожо Калоянова,
моля дъщеря ми Емилия Георгиева Златева да бъде освободена от училище за един
месец.
Поглеждаше написания текст, свила вежди
над носа си и осъзнаваше каква обречена кауза е. Първата бележка бе “... да
бъде освободена за три дни.” и всяка следваща, която Еми пишеше, срокът
ставаше все по-дълъг и по-дълъг. Една седмица. Две седмици. Тази беше “...
от училище за един месец.” и в мига, в който постави точката, разбра, че и
този срок е малък. В ума ѝ се стрелна мисълта и тя видя думите, които трябваше
да бъдат заместени с кристална яснота: “Госпожо Калоянова,
моля дъщеря ми Емилия Георгиева Златева да бъде освободена от училище за 2
месеца.“ До нея Даниела се надвеси. Беше по-малка от нея с година и
ѝ трябваше време, за да прочете текста, а след това вдигна очи към Еми и каза
очевидното:
- Учителката няма да се върже! Ти не
пишеш като майка си!
Но всъщност Дани трябваше да каже: “Ти
не пишеш като възрастен човек!” и макар да не бе с тези думи, Еми го разбра
и се отпусна назад. Подпря чело на сгънатите си колене, а сърцето ѝ се сви в
малките ѝ гърди. Истина беше.
Ти не пишеш като възрастен човек! Колко… вярно…
Защото бе във втори клас.
Тази учебна година Еми смени три
училища. Бяха в различни квартали и обикновено маршрутът следваше квартирите,
които майка ѝ наемаше в различен период от време. Те от своя страна бяха в
близост до работното ѝ място. Нямаше никакво постоянство и стабилност, пък и
заплащането не бе особено голямо. Еми знаеше само онова, което майка ѝ бе
склонна да казва. До този момент жената бе работила в два хотела, три
заведения, пицария, четири дискотеки и два казина. Третото училище, в което Еми
се появи, бе в първите дни след зимната ваканция и носеше името на някакъв
възрожденец. Квартирата им бе на три пресечки и този път то вървеше в
комплект с друга наемателка и нейната дъщеря. Двете жени споделяха една
обща съдба. И двете бяха разведени и се грижеха за дъщерите си. Еми с усилие се
опитваше да запомня името на майката на Даниела, но така и не успяваше.
Плъзгаше се по ръба на съзнанието ѝ и тя не можеше да го улови. За това, когато
ѝ се налагаше да говори с нея, се обръщаше с неизменното Како!, от което
жената се разсмиваше от удоволствие.
Само за месец се случиха няколко неща,
които дотежаха неимоверно много на малкото момиче.
Новата работа в казиното погълна почти
цялото време на майката на Еми и тя свикна да не я вижда - нито сутрин, като
тръгваше на училище, нито вечер… Майката на Даниела работеше в някаква
бензиностанция наблизо и обикновено се застояваше с двете момичета вечер. После
жените започнаха да канят гости, за които Еми можеше само да гадае, че са мъже.
Чуваше ги през нощта, когато се събуждаше от високи разговори, смехове и
музика, долитащи от всекидневната. Двете с Даниела спяха в спалнята и
по-малкото момиче никога не се събуждаше за разлика от Еми.
Отпусната по гръб и вперила поглед в
тавана, Еми слушаше невъобразимия шум, от който я делеше една стена в
апартамента и изпитваше все по-голяма покруса, макар да нямаше обяснение за
нея. Майката на Даниела подчерта дебело в никакъв случай да не излизат през
нощта от спалнята. Една нощ към края на януари се бе събудила в три сутринта от
плашеща какофония - мъжки гласове, стонове, скимтене… После и писък, който не
можеше да определи дали е на майка ѝ или на майката на Дани. Спусна се към
вратата на спалнята, само за да установи, че бе заключена. Чукаше и викаше,
умоляваше някой да отвори вратата и дори за първи път събуди Дани, паникьосана
и уплашена. Малкото момиче веднага се присъедини към Еми, ала колкото и да
тропаха по вратата, никой не им отвори.
Накрая Дани се отказа. Сви се на леглото
и моментално заспа. Еми обаче остана будна до седем, когато най-накрая майка ѝ
отключи вратата. През ума на момичето бяха преминали всякакви страшни картини,
и когато жената ѝ отвори, Еми се взря в нея объркана и уморена. Тя се
усмихваше, загърната в розовия си пеньоар, гримът ѝ бе размазан, но като цяло
излъчваше радост и щастие.
Същият ден на път за училище Еми плака.
Усещаше толкова скръб и самота, а не можеше дори да я изкаже с думи.
А после се заредиха нощи, безкраен низ от
нощи, в които вратата на спалнята, в която двете с Дани спяха, бе заключена.
Разговори, мъжки гласове, музика, стонове…
Тракане на посуда. Скърцане на столове, на дивана… Кратки викове… На болка?
На радост?... Нямаше никакво значение. Всяка вечер, в която Еми се
събуждаше и осъзнаваше, че вратата е заключена, умираше нещо от нея.
Госпожо Калоянова, моля
дъщеря ми Емилия Георгиева Златева да бъде освободена от училище за 3 месеца.
Еми седеше отпред в редицата.
Гледаше към групичката момичета, които тъкмо влизаха в стаята. Бяха ходили до
магазинчето за закуски и шумно обсъждаха нещо. Тези момичета се познаваха от
детската градина. Бяха заедно в първи клас, а сега и във втори. Еми бе новата,
която се бе появила от никъде и всичките ѝ съученици демонстрираха безразличие.
Може би в началото бяха проявили някакъв интерес, но той бе минимален, учтив.
- Здравей! Как се казваш?
- Еми… Емилия.
- От къде си…?
- Ами… от тук.
- Къде живееш?
- На квартира съм с мама.
- Не съм те виждала никога… Ами, добре
дошла!
И после тишина. Болка, впиваща се хищно в
сърцето ѝ.
Никой не кани новата. Никой не говори с
новата.
Някаква е, бе чула от
съученичка Еми седмица, след като се премести в новото училище. - Чух, че
родителите ѝ са разведени. Баща ѝ я е изоставил. А майка ѝ… (шепот) Мърсува...!
Госпожо Калоянова, моля
дъщеря ми Емилия Георгиева Златева да бъде освободена от училище за 3 месеца
ЗАВИНАГИ!
Еми се събуди.
През стената чуваше разговори и музика,
ала този път коремът ѝ се бе свил на топка. Страшно ѝ се ходеше до тоалетна.
Знаеше предварително, че майките им щяха да ги заключат в спалнята и всяка
вечер преди да си легне, се изпишкваше. Опита се да игнорира физическата си
нужда и да заспи, но не успя. Стана от леглото, поглеждайки към Дани, която
спеше на другата страна и отиде до вратата. Почука колебливо и извика малко
по-високо:
- Мамо! Отвори ми вратата, моля те! Мамо!
Разговорите не стихнаха. Стори ѝ се, че
дори музиката бе усилена. Тя поднови опитите си. Почукванията ѝ станаха
по-силни, накрая задумка вратата, а очите ѝ плуваха в сълзи. Усещаше, че ще се
напикае и че срамът на другия ден щеше да е много по-хапещ от студените погледи
на съучениците ѝ в новото училище. Разплака се и запищя, но единствената, която
ѝ обърна внимание бе Дани. Момичето се завъртя към нея, събудена и недоумяваща:
- Еми, какво има?
- Пишка ми се! - изшептя през свито гърло
Еми.
- Стискай! - отвърна ѝ Дани и този път се
зави през глава.
Терасата!, изкрещя някакъв
глас в главата на Еми и тя без да се колебае отвори вратата на балкона. Излезе
навън боса и по пижама. Нагази в снега, който бе навалял и потръпна от студ,
ала това не я разколеба. Апартаментът бе на първия етаж и тя затвори очи,
докато събуваше долнището на пижамата си. После клекна и се облекчи. Мигът бе
единствен, но срамът от това залепи оглушителна плесница на лицето ѝ, макар
никой да не я видя. Близката липа бе надвиснала над балкона. Навалелият сняг
белееше в нощта и уличните лампи обливаха в жълти кръгове светлина тротоарите и
платното. Тишината бе тежка и Еми се изправи, нахлузвайки отново пликчетата и
долнището си.
Понечи да се прибере обратно в топлата
спалня и да си легне, но погледът ѝ се закова на перваза на балкона. Видя бяла
котка, която не бе забелязала по-рано, защото се сливаше със снега, покрил
откритата тераса. Животното седеше на задните си лапи с извит гъвкав гръб и
гледаше Еми невъзмутимо. В студената нощ очите ѝ светеха в искрящо жълто.
Преди няколко месеца Еми бе донесла
улично коте, което я бе следвало от училището до квартирата им. Няколко часа
котенцето обикаляше апартамента, опознавайки новото място, но когато майка ѝ се
прибра, се развика и го изхвърли навън пред входа. Еми дълго време обикаля
квартала, но така и не видя котенцето. Тази котка обаче бе голяма и пухкава.
Опашката ѝ провисваше надолу като огромно ветрило. Еми се приближи към нея,
усещайки снега под петите си. Зъбите ѝ затракаха от студ.
Пред очите на момичето животното
потрепна, сякаш бе отражение в езеро и се преобрази в бяла птица. Може би… гълъб?
А след секунда прие друг образ. На зайче.
Еми застина само на метър от животното.
Заекът извърна глава в профил и този път очите проблеснаха в червено. Ушите му
се изправиха нагоре и той издаде трепкащата си муцунка напред към нея.
Усети да я обвива топлина, като в пухкаво
одеяло. Голите ѝ крака вече не усещаха хапещия и мразовит сняг.
Тя се колебаеше. Извърна се назад и видя,
че вратата към спалнята стои открехната. Видя и петното урина, което бе
оставила. Видя и стъпките, които бе направила в снега. Голите клони на липата,
покрити с ледена корица. После долови музиката от всекидневната. Дочуваше я все
едно бе под вода и болката от това, че никой не се интересува от нея изтече
като гореща вода. Почувства сърцето си топло, силно и тупкащо. И погледна към
животното, което този път реши да приеме отново образа на бялата котка. То се
изправи на четирите си крака. Напрегна мускули и скочи от балкона долу на
тротоара. Еми се надвеси навън. Бялата котка я погледна очаквателно.
Детето бръсна снега от перваза, набра се
нагоре, а после прехвърли крака. Скочи пъргаво до котката, която вирна
пухкавата си опашка и този път прие образа на лисица. Стрелна се напред по
улицата и Еми я последва, загубвайки се в снежната тишина на заспалия град.
Заведи ме у дома, моля те! Ще те следвам!
Обещавам!
КРАТКИ НОВИНИ ОТ 3.СТРАНИЦА НА В. “...”:
“Осем годишната Емилия Златева е изчезнала от дома си през нощта на 17. срещу 18. февруари 19… в столичния квартал… Детето е живеело на квартира с майка си и до този момент е нямало никакви криминални прояви. От училището потвърдиха, че е прилежна, старателна, кротка, възпитана и много мила. В тетрадките ѝ е открита една бележка, адресирана до класния ѝ ръководител, в която моли да бъде освободена от училище. Последните думи “3 месеца” са задраскани и е добавено само“ЗАВИНАГИ!”. Публикуваме снимката на момичето и молим всички, които са я виждали да се обадят в полицията или на предоставените телефони на редакцията! Предварително благодарим на всички отзовали се!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар