Позиция?
Статус…?
Нещо друго...
Днес имам юбилей. И то какъв!
На 5 декември 2024 година излезе сборникът "Измерения на болката" с логото на издателство "Потайниче". Сама по себе си тази новина не означава нищо за онези, които не четат книги. За всички останали, които обичат хорър, бе нещо друго. Може би са си я отбелязали да си я закупят от щанда на издателството на 51-ят международен панаир на книгата в НДК. А може би са я сложили в графата "ще я погледна скоро". Между кориците на сборника ще откриете автори - признати и дебютиращи, сред които съм и аз. До този момент не се бях възприемала сериозно за писател. Пишех си, откакто се помня. Първият ми опит бе толкова отдавна, че почти не помня какво съм написала. По-скоро мислех, че съм читател. "Ляйнян" читател, ако мога да си позволя тази дума, защото четях всичко - абсолютно всичко, за каквото може да се сетите. Всичко що е проза и всичко, което купувах или взимах от библиотеката. Минавала ми е мисълта, че ето тук, точно тук!, мога да го напиша по-добре. И тук, тук е сухо и неоформено! Друг път, когато държах шедьоври в ръцете си, можех да се разтреперя и дори да пророня сълзи от възторг. За мен прозата е онази бърза река, в която ми се струва, че мога да плувам дори срещу течението. Онези, които ме познават и са контактували с мен, знаят, че аз не мога да говоря правилно и не мога ясно да изразявам мислите си. Имам дефект в говора и всеки път, щом си отворя устата, от там излизат всевъзможни глупости. Възхищавам се на всички, които не се стесняват да говорят и имат дар слово, в този случай дар устно слово. При мен словото е логично и смислено единствено когато е написано.
Всъщност тук е момента да упомена за този парадокс при мен. Не мога да говоря, но - видиш ли! - мога да пиша. И всеки ден, в който го правя се изненадвам от себе си. Изненадвам се от световете, които изграждам и героите, които говорят чрез мен. Винаги, когато сядам да напиша нещо, нямам готов план какво ще се случи. Знам основния гръбнак на сюжета, ала имената на персонажите и идеите са покрити с мъгла. Т.е. никога не ги виждам изцяло преди написването. Ето защо, когато напиша "край", съм изненадана от думите. Толкова много думи - аз ли ги написах?
Понякога ги виждам в главата си. И бегла шрихована картина като през пролука, която се разширява и разширява... Става все по-голяма. После се виждат и самите цветове на картината, изпълва се с плътност и в някои моменти до такава степен се откъсвам от реалността, че ако някой не ме прекъсне, може да остана в този свят цели часове, дни, вечност. Когато споделих това на майка ми, тя беше силно притеснена. Каза ми: "Миме, това са симптоми на биполярно разстройство!" и беше толкова притеснена, а аз бях развеселена. Досега не ми е минавало и през ум, че проявявам някакво психическо разстройство. Да, признавам си, в момента, в който започна някой проект, разказ, новела, съм способна да се откъсна от реалността. Тук съм, говоря, отговарям, върша рутинните си задължения като съпруга и майка, но умът ми е в друга вселена. Виждам отделни мисли, гримаси на герои, сцени - все едно в главата ми се прожектира филм. Биполярно разстройство? Може би. Не ми вреди, не усещам някакви негативни последствия от това. На моменти дори го искам. Предпочитам да пиша, защото онова, което е в главата ми е истинско толкова, колкото и заобикалящата ме реалност.
А щом на хората им харесва това, което пиша, значи трябва да продължа, нали?
И достигам до втория ми проблем, за който ми се ще да споделя. Той касае мен, но си мисля, че би могъл да е споделен и от други писатели. Наистина ли това, което пиша е добро? Мога ли да изтърпя критиката, хейтърите, негативните отзиви? И сега, достигнала етапа на издаване, си мисля, че мога, че това в никакъв случай не би следвало да ме демотивира и да ме откаже. Да, неприятно ще е, но трябва да го приема от забавната страна на нещата. Като да отидеш и да си купиш чепка банани. Оглеждаш ги от тук - от там, плащаш, ала когато се прибираш, установяваш неприятния факт, че има един-два ударени или развалени. Същото е и с писането, предполагам. От десет човека, които ще прочетат нещо мое, ще има един-двама, които ще го оплюят. И трябва ли, заради тези двама да лишим останалите осем от творчеството си? Не, нали? Тогава писателят трябва да пише и в никакъв случай да не го интересува негативното мнение на читателите му, защото в крайна сметка всеки вижда онова, което е в самия него.
Да. В това съм убедена и заставам твърдо зад позицията си. Защото аз не съм само писател. Първо и най-основното - аз съм читател. Преди да седна на задника си и да започна да пиша, съм имала стаж като читател повече от трийсет години. И не съм се ограничавала жанрово. Някъде бях чела, че читателите определят литературата и донякъде е вярно. Всеки читател е различен и съди за книгата, която е прочел по своя мироглед, опит и жизнен път. Т.е. реално погледнато нито една книга, публикувана и прочетена, не е лоша. За някои хора ще е ниска топка, за други - ще е феноменална. И това е лично, субективно мнение, основаващо се на онова, което читателя открива в книгата. Той съди за нея по собствените си критерии и начин на мислене. Ето защо, няма лоша книга. Има читатели, които не са чели достатъчно.
В подкрепа на горните си думи, ще направя кратък отзив с по няколко изречения на книги, които изслушах в Сторител през последната седмица. И двете книги са на български писатели. Едната е "Квартални съновидения" на Емил Минчев и мога да кажа, че съм във възторг от нея. Но пък имаше един коментар в платформата, който повтаряше думата "гнусно" през три думи. И не, не е виновен авторът. И не, не е виновен и читателя. В този случай никой не е виновен. Просто с няколкото думи на отзива, ми стана ясно, че просто читателят е от онези хора, които разбират от литература, колкото магаре от духова музика. И бидейки откровена докрай, ще кажа, че топката остава в ръцете на читателя, макар да се опитва да замеря с нея писателя, написвайки мнението си, в което бълва думата "гнусно" сто пъти, явно мислейки си, че думите му има тежест. Е, нямат. В този случай нямат.
Другата книга, която изслушах бе... Хайде, да не казвам заглавието ѝ, но ѝ дадох една звезда, въпреки, че бе за половин или четвърт звезда. Заспах на нея. Повторения, нелогизъм, дупки в сюжета... Важното е, че я слушах за фон, докато похърквах в кухнята и когато свърши, а аз си отворих очите, се удивих на това, че не помня нищо - нито герои, нито сюжет, нито идея... Имаше ли полза от нея? В този случай - да, имаше! Беше страхотно сънотворно. Коментарите отдолу пък бяха хвалебствени и петзвездни. Да се неначудиш защо аджеба ти си спал на толкова хубава книга? Иронията настрана, но истината е болезнена - книгата не е за мен, нито авторът, нито пък публиката... Така де, сама по себе си романчето не е лошо, просто аз не съм читателя, който би оценил нито творбата, нито автора.
От всички думи, казани до тук е, достигаме до квинтесенцията на умозрението си: не трябва да се отказваме от онова, което ни носи удоволствие и радост, заради двама-трима, които ще се изразят негативно. Те не са критерий за оценка. Толкова е просто. Пък и в крайна сметка и в литературата има чалга - смила се лесно, креслива е, ползва фейсбук-статуси, безидейна и графоманска. И като чалгата, почитателите ѝ са също толкова вресливи и ниско интелигентни, така че от нея все пак има полза. За слабата литература ще ви споделя някой друг път!
Пишете! Четете! Живейте!
Няма коментари:
Публикуване на коментар