БЛОГ РЕВЮ 21: "МИЗЪРИ" (СТИВЪН КИНГ)

 

Писането на книга – на крачка от лудостта.

(‘Запомни, мистър Хитрецо, аз съм най-голямата ти почитателка!’)

 заглавие: „Мизъри“

 автор: Стивън Кинг

 кога и къде е издадена книгата, издателство: ИК „Бард“, София, 2008 (оригинал: Misery, Stephen King and Tabitha King, 1987)

 обем (брой страници): 368

 жанр: хорър, драма, трилър

 сетинг: САЩ

 превод: Весела Прошкова 

 коректор: Боряна Даракчиева

 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 6 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: 

Някога Пол Шелдън пишеше, за да живее. Сега – за да оцелее!

След жестока автомобилна катастрофа писателят Пол Шелдън е спасен от най-голямата си почитателка Ани Уилкс, която обожава всичките му книги за Мизъри.

Тя го отвежда в уединената си къща и шинира изпонатрошените му крака, а в замяна той само трябва да напише една много специална книга – за любимата й героиня.

Защото ако не го направи, тя има много начини да го принуди. Единият е иглата. Другият е брадвата. А ако и те не помогнат, тя много ще се ядоса – ама наистина много…

Анотацията по-горе е повече от съдържателна. Точно с пет изречения е описан целия плот на романа. Осъзнавам, че това е поредния път, в който аз чета книга на Краля, а сюжетът е толкова простичък в замисъла си, че в никакъв случай не предполага изненади. И така до момента, в който се получава нещо като ‘ХА! Изненадах ли те?!…’. Нека бъда откровена докрай. Бях чела „Мизъри“ през тийнейджърските си години със същия превод на госпожа Весела Прошкова (държа да го упомена, да го подчертая, ако трябва с две или три черти!). Тогава бе едно плахо надзъртане между страниците. От това надзъртане е минало повече от 25 години и помнех съвсем слабо за какво иде реч в книгата. Интересното е, че мозъкът възприема структурата поетапно, така че в различните възрасти и нагласи е съвсем естествено да забележиш нещо повече, ако мине период от време. Така стана и сега. Помнех определени фрагменти с една брадва, после с една косачка (ох, издадох се!) и накрая последната сцена. Виждах я толкова ярко в главата си, че нищо чудно и в момента съм под нейното въздействие. Разбираемо е, че се захванах именно с литературата и писането – някак си „Мизъри“ бе бръкнала дълбоко в моята душа, но нямах нужния репертоар от думи, не разполагах с капацитета, който имам сега и който с най-голямо удоволствие ще визуализирам в това ревю.

Аз съм читател. Фен. Фенщината буквално ме тресе на моменти и съвсем не акцентирам върху книга. Мога да бъда фен на музика, на аниме, на филм, сериал, че дори и картина. Случвало ми се е да се отклонявам от норматива и с това сякаш извинявам действията си с прекалена „мания“.

‘Споко, човече, простено ми е! Аз съм почитател! Мога да прочета книгата сто пъти или да изслушам песента двеста хиляди пъти. Мога дори да изпъча гърди в някой форум, група или социална мрежа и да развея мнението си като знаме. Да изкрещя: О, харесва ми! О, обожавам те, ти, който създаваш това прекрасно нещо! Вярвай ми, заради теб живея и заради теб намирам смисъл…’

Могат да се кажат много неща, но ИЗВОДЪТ е еднозначен и съвсем семпъл. Няма нужда да гадаеш какво искам да кажа, чувстваш го вътрешно да се промъква под кожата ти, да ти се усмихва приветствено. Мистър Кинг обича символизма. Тук двата образа на Пол Шелдън и Ани Уилкс изразяват взаимовръзката автор — публика. Дори няма нужда да се спирам детайлно, за да изпъкне тази идея. Тя е толкова натрапваща се, изкарана едва ли не по бели гащи и принудена да шества по Шан’з Елизе. Но понеже аз съм хрисим човек, нямам нищо против да я посоча с конкретни примери, като съзнателно избегна цитати и се доверя на собствените си авторови заложби. Колко добър писател съм не мога да дам мнение за себе си. Само ще кажа, че драпам нагоре по склона и се надявам да не съм като Сизиф и камъка.

Пол Шелдън е писателя, който създава Мизъри. Това е плиткоумна, простовата и добродетелна героиня от готическа и/или викторианска Англия, подвизаваща се в жанра на историческия романс. Книгите му се радват на небивал интерес от страна на женската аудитория, което не е никак изненадващо. Всъщност стереотипа на американската домакиня се припокрива с Мизъри, защото книгата отвежда към стандартната в случая драма, разните му там интриги и любовни триъгълници. Ще си кажем, че самите романи на Пол Шелдън не са нищо особено. Дори той като автор вижда това и няма никаква изненада, когато се опитва да израсне в професионалното си поприще и да създаде друга аура на своето творчество. Две години му отнемат да напише новия си роман със заглавие „Бързи коли“ и коренно различен стил от този на поредицата за Мизъри. Там цинизмите са на килограм, а главния герой е автокрадец. Истината е, че няма как да разберем колко добър писател е всъщност Пол Шелдън. Кинг само намеква умело за способностите му, но пък за това е повече от конкретен. Мое мнение е, че Пол е наистина даровит и талантлив. Невероятното му, плодовито и колоритно въображение е онова, което го спасява от ада, когато попада в ръцете на психично-болната Ани Уилкс. В съзнанието му шестват цяла плеяда от толкова много герои и сюжети, че той самия е просто наблюдател, който ‘отваря прозорчето’ и надзърта вътре. Смея да твърдя още, че въпреки омразата си към жанра, в който твори, това изобщо не го спира да бъде писател. 

Ани Уилкс е символичен образ на читателя. На онзи, който ‘консумира’ всичко от любимия си автор и който едновременно обича и мрази идола си. Говоря за аудиторията, чиято нагласа никога не можеш да налучкаш, а ако следваш изцяло съветите и препоръките, ако се поддаваш на читателското мнение, си толкова луд, колкото и Ани Уилкс. Нищо особено всъщност не е, защото ако обединим всички читатели и фенове, би се получил такъв дисоциативен, кататоничен и стряскащ образ на Ани. Но точно пък тези фенове са звеното, което е водещо и заради което писателят достига върхове, надскача собствените си възможности и създава литературни шедьоври. Ако бъда шокираща докрай, бих допълнила, че без такъв върл, налудничав и изпляскал читател, примерно (!), аз като писател няма да се развия и на първото стъпало от стълбата нагоре. Образът ѝ е кошмарен, излязъл от сенките на детското въображение, алогичен, ураганен, променящ се, макар психологическия ѝ портрет да е отговор на обикновена психическа болест. Чувала съм (не мога да твърдя със сигурност, защото не съм контактувала с душевно-болни!, а само с хора, които се грижат за такива), че при определени състояния, болният се ‘закрепя’ за котва в реалността. Много трудно ми е да намеря думите, но ще се постарая да бъда максимално изчерпателна. Подобни деменции, в които пациентите изпадат в свръх-активно състояние, после в обикновен поток на работа, а сетне прави рязък завой към депресивни смущения, болният намира ‘издатък’ от гладката нормална монототонност. Съзнанието циркулира около тази ‘котва’, докато наоколо бушува торнадо. В случая на Ани Уилкс книгите за Мизъри са тази котва на нормалността. Описанието ми е логично с образа на фенът – онзи, който не спи, не яде и мислите му се въртят около любимото нещо. Подобен фен има много идеи и презумпции. Той може да бъде активен или пасивен, но във всички случаи се вълнува еднакво и е способен на всичко във собственото си въображение. Но ако си Ани Уилкс, въображението ти намира прояви външно и ефекта е поразителен.

Направо невярващ. Изключителен. Запомнящ се.

Мдам, Пол Шелдън се нуждае от Ани също толкова много, колкото тя от него. Връзката им е двупосочна, вербална или не, но за сметка на това много плодоносна. Пол написва романа си, а дарованието му лежи на личните му качества като човек, който надделява над обстановката и побеждава аудиторията си. Всъщност „Мизъри“ на Стивън Кинг  е справочник за оцеляване в среда, в която не знаеш дали ще оцелееш и в която животът ти зависи от нелогични прищевки. Стивън Кинг всъщност те учи да се уповаваш на собствените си сили, да усъвършенстваш онова, в което си добър, онова, което те кара да се откъснеш от действителността, съвсем за малко, само за миг, но достатъчно да надскочиш самия себе си. Колкото и невероятно да звучи, но писателите се нуждаят от такъв вид подтик, за да бъдат добри. Колкото по-голяма мъка изпитат, толкова по-добри ще са в творчеството си. Това е просто факт. Истина. Няма нужда от оборване. Ето защо казвам, че се припознавам в Ани Уилкс и предполагам прочитайки по-горните ми доводи, Вие също ще се съгласите с мен. Естествено аз не съм луда и не съм маниакално-депресивна, не съм и сериен убиец, но за това пък съм фен, а в съзнанието си съм много по-жестока и безкомпромисна, отколкото може да бъде един луд от калибъра на Ани.

Романът е шедьовър. От където и да го погледнеш, както и да го завъртиш, каквито и негативи да изсипеш.

Когато бях тийнейджър, прочетох един страшен роман за една психично-болна жена, която разкатава фамилията на любимия си писател. В зряла възраст, се потопих в съвсем друга вселена, макар думите да бяха едни и същи, преводът да си беше еднакъв, а сюжетът – без промяна. Книгата е „Мизъри“ – един истински литературен Еверест, заслужаващ само суперлативи.

„Спря да пише и усети, че сърцето му бие лудо.

„Поли, можеш ли?“

Не посмя да си отговори. Отново се приведе над машината, но сега удряше клавишите по-леко.

(…)

Можеше. Можеше!

Изпита чувство и на страх, но продължи да работи. Процепът се разшири и Пол се взря в картината, която се разкриваше пред очите му, пръстите му набраха скорост. Не усещаше болките в крака, не съзнаваше, че плаче.

Ловел, Мейн, 23/09/1984

Бангор, Мейн, 07/10/1986

ТУК СВЪРШВА МОЯТ РАЗКАЗ.”