Из дневника на едно НЕдобро момче.
(и Холдън Колфийлд на Селинджър - момчето, което не желае да се превърне в мъж.)
🌾 заглавие: "Спасителят в ръжта"
🌾 автор: Дж. Д. Селинджър
🌾 оригинал: The Catcher in the Rye, J. D. Salinger, July 16, 1951
🌾 издателство: "Дамян-Яков"
🌾 година: 2009
🌾 обем (брой страници): 224
🌾 жанр: съвременна световна проза, американска класика
🌾 сетинг: САЩ
🌾 преводач: Надя Сотирова, 1965
🌾 коректор: Нина Иванова
Моята скромна оценка: 6 от 6 
КРАТКА АНОТАЦИЯ:
"Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво са се занимавали родителите ми, преди да ме създадат, и какво ли не още, с една дума - цялата тази плява от сорта на "Дейвид Копърфийлд", но на мене не ми се ще да се ровя из нея."...
***
Веднага след излизането си книгата била забранена заради „вулгарната си лексика, богохулство, сексуални сцени и потъпкване на моралните ценности, както и заради описанието на действия, неподходящи за подрастващите.”
"- Мисля, че е "Ако някой някого улови" - казах аз. - Както и да е, аз все си представям малки дечица да си играят в една голяма ръжена нива. Хиляди деца - а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа - освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта - искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на́, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда. Зная, че е лудост."
Всъщност аз съм достойна да бъда наказана. Ей там, изправена до ъгъла, подигравана, заклеймена, отричана... Защото истината бе, че когато посегнах към тази книга, исках да я разкритикувам толкова грозно, че никой след мен да не направи грешката да я чете. Бях убедена и уверена до мозъка на костите си, че американците не могат да пишат качествена литература. Говоря за класика. Говоря за висококачествена такава, с която ние, европейците, умираме да парадираме, да я кичим с рози и знаменца и да казваме с унищожителен сарказъм: "Ето, това е литература!" Бях на мнение, че нация, която е толкова млада в историко-географско понятие, съставена от гмеж на всякакви други народи и езици, няма как да бъде качествена. Боже, кой ще ме обвини, че свързвам Америка с Марк Твен и Том Сойер и индинаците на Фенимор Купър. Оставяме на страна Стивън Кинг и разните други по-новички и лъскави автори. Говоря за класическа литература. Тежката литература, която се чете изключително трудно, пък какво остава един лаик като мен да седне и да я анализира или просто да словоблудства. Та в този ред на мисли сега си признавам колко заблудена съм била и как подценяването в никакъв случай не говори добро за мен. Все пак не бях ли аз тази, която се гордееше, че не се коригира от правила и догми, а ето, че признавам тук в прав ред, че съвсем не е така. А мисля, че така и така сме подхванали темата, нека да уточня какво разбирам под класика.
Класиката е брънка, модел, понятие, религия, ако щеш... Щом се отнася до книга, класиката е основа, по която други автори трябва да се учат, да развиват, да надграждат или възпроизвеждат, но с едни и същи изконни ценности. Това е литература, подходяща за всяка възраст и възприемана различно, но винаги актуално. Винаги в съзвучие с всяко едно време или политическа система. За да бъде класифициран романът ти, като класика, той трябва да е издържал проверката на времето, да продължава да бъде четен дори след сто години, или двеста, без значение от време, пол или раса... Или поне под такъв знаменател слагам класическия стил в литературата.
Селинджър успя да ме вкара в миша дупка със своя цинизъм излязъл от устата на шестнадесет-годишно момче. Честно, в началото буквално зяпнах. Рекох си: "Тези американци са луди да изучават подобна литература в училище!", защото е така! За непросветените ще направя уточнение встрани - "Спасителят в ръжта" се изучава в американските училища по начина, по който ние вероятно изучаваме "Под игото" и "Железният светилник". Не че е нещо лошо, но изказът бе толкова фрапиращо извън рамката, че онемях. Четях... и не вярвах на очите си. В смисъл очакваш класика, нали така? Някакъв висок стил на изразяване, вътрешен свят описан на пет страници, когато чувството може да се побере на един ред (всъщност правя гаден намек към "Война и мир" - това е най-надценяваната класика за мен!), разни хамлетовски полу-въпроси за смисъла на човешкото съществувание...
Ала вместо това главният герой, нашият Спасител в ръжта, Холдън си задава въпроса: "Патиците в Сентрал Парк къде презимуват?!"...
Повдигаме завесата и срамежливо пристъпва героя на нашето време* (господин Лермонтов, открадваме от Вас!, нали не сте обиден?), в случая за този ден. Момчето се казва Холдън Колфийлд, току-що изключен от Пенси, заради слаб успех, въздълъг, слаб, пие, пуши и общува с разнородни хора. Простете му, мама и татко, знае, че ще Ви наскърби и все още отлага прибирането си вкъщи. Вместо това вечерта след скарването си със Страдлейтър, с когото са в една стая в пансиона, събира багажа си и отсяда в хотел в Ню Йорк. Представяме Ви го тук, защото след това най-вероятно вече няма за какво да отлага и ще се прибере вкъщи. Ще бъде така, както господин Антолини предрича:
"Тази пропаст, към която си полетял, е особена пропаст, ужасия. Този, който пада в нея, никога няма да почувства дъното. Само пада все по-надолу и по-надолу. Това става с хора, които някога в живота си са търсили нещо, което средата им не може да им даде. Затова са се отказали да търсят. Отказали са се още преди да започнат да търсят."
А може и да се лъжем. Може просто той никога да не се промени, да не възмъжее и въпросите, които го вълнуват да продължат да го терзаят и след това. Селинджър описва Холдън в няколко поредни дни и не дава яснота дали след това е имало някаква кардинална промяна в него. Нарочно...? Или без умисъл?... Но каквото и да е, го харесваме точно в тези няколко дни, в които той се вълнува и терзае (не за патиците в Сентрал Парк, държим да отбележим това!).
Мисли за смъртта и ни отговаря откровено:
"Братче, като умреш, полагат големи грижи за теб. Дано, когато наистина умра, се намери някой свестен човек да ме хвърли в реката или нещо такова. Каквото и ще да прави с мене, само да не ме натиква в тия идиотски гробища. И после да идват хора в неделя и да ми слагат букети цветя връз корема и подобни глупости. Кому са притрябвали цветя, като си мъртъв? Никому."
Мисли и за живота, но пък успява да е ироничен:
"- Животът наистина е игра, момче. Животът е игра, която трябва да се играе според правилата.
- Да, сър. Зная това. Зная го.
Игра ли? Да има да взема. Хубава игра! Ако си от към страната, която бие, игра е, разбира се, признавам. Но ако си от към другата страна, която яде бой, тогава що за игра е това? Никаква. Няма игра."
Среща се с майката на Мороу и от квинтесенцията на разума го кара да изкаже нещо толкова добро, въпреки че само майката е тази, която би го разбрала:
"Изгледах я хубаво. Нямаше вид на много глупава. Струваше ми се, че има дяволски добра представа на какъв хулиган е майка. Но можеш ли да твърдиш със сигурност - искам да кажа, когато се касае за нечия майка. Всички майки са малко побъркани. И все пак майката на Мороу ми хареса. Тя беше както трябва."
Всъщност не. Холдън Колфийлд ни учи на доброта и уважение, пък макар и малко по детински да конфигурира мисълта си. Позицията му е общочовешка и близка до сърцето. Майката на Мороу е просто една от всичките герои, с които след това се среща Холдън. Без срам си урежда среща с проститутка, за да се отърве от девствеността си, но в последния момент се разколебава и решава, че би предпочел да ѝ плати за отделеното време без да изконсумира нищо, освен разговор.
Промъква се в нощни заведения. Напива се. Почти се влюбва в грозновато момиче и колко му е едно влюбване, когато си млад и в разцвета на силите си или просто защото си мъж:
"Тя започна да танцува с хватки - но много хубаво и леко, не просташки. Наистина славно танцуваше. Трябваше само да се докоснеш до нея. И като се въртеше, задничето ѝ трепкаше така хубаво! Взе ми ума. Истина ви казвам. Като седнахме вече бях почти влюбен в нея. Ето така става с момичетата. Направят ли нещо хубаво, и да не са много приятни наглед, пък дори и да са глупавички, почти се влюбваш и вече не знаеш къде си. Ах, тези момичета! Боже мой! Могат да те подлудят. Наистина могат."
Има нещо дяволски привлекателно в мъж способен да бъде толкова добър, че да се влюби ей така, без скрупули, предразсъдъци, освободен от забраните и класификациите. Някак кавалерско е, въпреки осъзнаването на негативите, да ги пренебрегнеш, дори да ти извадят очите. А с напредването на страниците в теб се наслоява едно безметежно чувство на скръб и загуба, сякаш Холдън наистина се намира пред пропастта на Антолини, а пътят зад него изчезва. Не може да се върне назад, нито да я прескочи. Толкова е голяма тази пропаст, че може би най-доброто, което би могъл да направи е да стои на ръба ѝ и да не позволява на други деца да паднат надолу. Струва ли ми се или наистина символът на съзряването е толкова очевиден и поглъщащ, така че ако го няма Питър Пан, който да отведе всички деца в Небивалата земя, за да не пораснат, то трябва Холдън Колфийлд да ги спасява от ръба ѝ...? Спасителят в ръжта е по детски съпричастен и отзивчив единствено с децата, защото те не са "преструванковци и подлеци", нали?
И стихотворението на Робърт Бърнс може да бъде преобърнато, със съвсем ново значение, по-дълбоко и от "целувката на Джени", само защото Фийби Колфийлд е тази, заради която си заслужава всичко ценно на този свят:
"- Мисля, че е "Ако някой някого улови" - казах аз. - Както и да е, аз все си представям малки дечица да си играят в една голяма ръжена нива. Хиляди деца - а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа - освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта - искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на́, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда. Зная, че е лудост."
И макар Фийби всъщност да се появява към края, смея да кажа, че тя напълно допълва образа на Холдън. И ако е имало някаква дупка или несъответствие, нещо недоизказано или слабо, образът на Фийби го допълва, така че никой да не остане безучастен. Господи, пиша това и не мога да повярвам, че още ме кара да се вълнувам, да си представям сцените една след друга и да усещам пълния диапазон от усещанията, които само доброто може да постигне. "Спасителят в ръжта" е книга - своеобразен дневник на човешката доброта, на любовта към самия живот, към желанието да опазиш детската невинност дори и от лошите думи:
"Слязох по другото стълбище и видях същите мръсни думи на стената. Пак се опитах да ги изтрия с ръка, обаче този път бяха издълбани с ножче или нещо подобно и не можеха да се изтрият. Пък и каква полза? И милион години да имаш на разположение, пак не можеш да изтриеш половината мръсни думи, написани по стените из цял свят. Просто невъзможно."
Насреща ни Холдън Колфийлд потропва нервно с крака, каскетът е обърнат назад, чувства се неудобно може би, най-вероятно вече съжалява, че е споделил толкова много. Пуши му се. Моли ме за цигара. Обаче аз клатя глава в нямо отрицание. Не съм пушачка и не мога да му помогна. Мокър е. Споделя ми, че му е студено. Защо тук е толкова студено? Виждам го, че иска вече да си тръгва...
"Братче, какъв адски дъжд заваля! Като из ведро! Бога ми! Всички родители и майки, и всички останали отидоха и застанаха под самия покрив на въртележките, за да не ги намокри до кости, но аз останах да седя на пейката още доста дълго. Бая се измокрих, особено палтото и панталоните ми. Моят ловджийски каскет наистина доста ме предпази в известно отношение, но все пак станах вир-вода. Обаче хич не ми пукаше. Изведнъж се почувствах толкова щастлив, като гледах моята Фийби да се върти покрай мен, че ако искате да знаете, чак ми идеше да извикам от щастие. И не зная защо. Просто защото беше толкова хубава, като се въртеше със синьото си палто и всичко. Ех, защо не бяхте и вие там!"
Искам да му кажа толкова неща, но осъзнавам, че той вече ги знае. Едва ли ще ме послуша и може би дори никога няма да се сети за мен след време. Искам да му кажа да не се променя. Да остане там до ръба на пропастта, за да не позволи никое дете да не падне долу, защото всеки знае, че ръжта е твърде висока, а децата не виждат на къде отиват.
Холдън, ти си добро момче! Моля те, никога не пораствай!...
Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.
Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,
то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?
Няма коментари:
Публикуване на коментар