#10 ЦВЕТНИ МИСЛИ: "ЗА ПИСАНЕТО ОТКРОВЕНО"

 

Позиция?

Статус…?

Нещо друго...

Днес имам юбилей. И то какъв!

На 5 декември 2024 година излезе сборникът "Измерения на болката" с логото на издателство "Потайниче". Сама по себе си тази новина не означава нищо за онези, които не четат книги. За всички останали, които обичат хорър, бе нещо друго. Може би са си я отбелязали да си я закупят от щанда на издателството на 51-ят международен панаир на книгата в НДК. А може би са я сложили в графата "ще я погледна скоро". Между кориците на сборника ще откриете автори - признати и дебютиращи, сред които съм и аз. До този момент не се бях възприемала сериозно за писател. Пишех си, откакто се помня. Първият ми опит бе толкова отдавна, че почти не помня какво съм написала. По-скоро мислех, че съм читател. "Ляйнян" читател, ако мога да си позволя тази дума, защото четях всичко - абсолютно всичко, за каквото може да се сетите. Всичко що е проза и всичко, което купувах или взимах от библиотеката. Минавала ми е мисълта, че ето тук, точно тук!, мога да го напиша по-добре. И тук, тук е сухо и неоформено! Друг път, когато държах шедьоври в ръцете си, можех да се разтреперя и дори да пророня сълзи от възторг. За мен прозата е онази бърза река, в която ми се струва, че мога да плувам дори срещу течението. Онези, които ме познават и са контактували с мен, знаят, че аз не мога да говоря правилно и не мога ясно да изразявам мислите си. Имам дефект в говора и всеки път, щом си отворя устата, от там излизат всевъзможни глупости. Възхищавам се на всички, които не се стесняват да говорят и имат дар слово, в този случай дар устно слово. При мен словото е логично и смислено единствено когато е написано. 

Всъщност тук е момента да упомена за този парадокс при мен. Не мога да говоря, но - видиш ли! - мога да пиша. И всеки ден, в който го правя се изненадвам от себе си. Изненадвам се от световете, които изграждам и героите, които говорят чрез мен. Винаги, когато сядам да напиша нещо, нямам готов план какво ще се случи. Знам основния гръбнак на сюжета, ала имената на персонажите и идеите са покрити с мъгла. Т.е. никога не ги виждам изцяло преди написването. Ето защо, когато напиша "край", съм изненадана от думите. Толкова много думи - аз ли ги написах?

Понякога ги виждам в главата си. И бегла шрихована картина като през пролука, която се разширява и разширява... Става все по-голяма. После се виждат и самите цветове на картината, изпълва се с плътност и в някои моменти до такава степен се откъсвам от реалността, че ако някой не ме прекъсне, може да остана в този свят цели часове, дни, вечност. Когато споделих това на майка ми, тя беше силно притеснена. Каза ми: "Миме, това са симптоми на биполярно разстройство!" и беше толкова притеснена, а аз бях развеселена. Досега не ми е минавало и през ум, че проявявам някакво психическо разстройство. Да, признавам си, в момента, в който започна някой проект, разказ, новела, съм способна да се откъсна от реалността. Тук съм, говоря, отговарям, върша рутинните си задължения като съпруга и майка, но умът ми е в друга вселена. Виждам отделни мисли, гримаси на герои, сцени - все едно в главата ми се прожектира филм. Биполярно разстройство? Може би. Не ми вреди, не усещам някакви негативни последствия от това. На моменти дори го искам. Предпочитам да пиша, защото онова, което е в главата ми е истинско толкова, колкото и заобикалящата ме реалност. 

А щом на хората им харесва това, което пиша, значи трябва да продължа, нали?

И достигам до втория ми проблем, за който ми се ще да споделя. Той касае мен, но си мисля, че би могъл да е споделен и от други писатели. Наистина ли това, което пиша е добро? Мога ли да изтърпя критиката, хейтърите, негативните отзиви? И сега, достигнала етапа на издаване, си мисля, че мога, че това в никакъв случай не би следвало да ме демотивира и да ме откаже. Да, неприятно ще е, но трябва да го приема от забавната страна на нещата. Като да отидеш и да си купиш чепка банани. Оглеждаш ги от тук - от там, плащаш, ала когато се прибираш, установяваш неприятния факт, че има един-два ударени или развалени. Същото е и с писането, предполагам. От десет човека, които ще прочетат нещо мое, ще има един-двама, които ще го оплюят. И трябва ли, заради тези двама да лишим останалите осем от творчеството си? Не, нали? Тогава писателят трябва да пише и в никакъв случай да не го интересува негативното мнение на читателите му, защото в крайна сметка всеки вижда онова, което е в самия него.

Да. В това съм убедена и заставам твърдо зад позицията си. Защото аз не съм само писател. Първо и най-основното - аз съм читател. Преди да седна на задника си и да започна да пиша, съм имала стаж като читател повече от трийсет години. И не съм се ограничавала жанрово. Някъде бях чела, че читателите определят литературата и донякъде е вярно. Всеки читател е различен и съди за книгата, която е прочел по своя мироглед, опит и жизнен път. Т.е. реално погледнато нито една книга, публикувана и прочетена, не е лоша. За някои хора ще е ниска топка, за други - ще е феноменална. И това е лично, субективно мнение, основаващо се на онова, което читателя открива в книгата. Той съди за нея по собствените си критерии и начин на мислене. Ето защо, няма лоша книга. Има читатели, които не са чели достатъчно. 

В подкрепа на горните си думи, ще направя кратък отзив с по няколко изречения на книги, които изслушах в Сторител през последната седмица. И двете книги са на български писатели. Едната е "Квартални съновидения" на Емил Минчев и мога да кажа, че съм във възторг от нея. Но пък имаше един коментар в платформата, който повтаряше думата "гнусно" през три думи. И не, не е виновен авторът. И не, не е виновен и читателя. В този случай никой не е виновен. Просто с няколкото думи на отзива, ми стана ясно, че просто читателят е от онези хора, които разбират от литература, колкото магаре от духова музика. И бидейки откровена докрай, ще кажа, че топката остава в ръцете на читателя, макар да се опитва да замеря с нея писателя, написвайки мнението си, в което бълва думата "гнусно" сто пъти, явно мислейки си, че думите му има тежест. Е, нямат. В този случай нямат.

Другата книга, която изслушах бе... Хайде, да не казвам заглавието ѝ, но ѝ дадох една звезда, въпреки, че бе за половин или четвърт звезда. Заспах на нея. Повторения, нелогизъм, дупки в сюжета... Важното е, че я слушах за фон, докато похърквах в кухнята и когато свърши, а аз си отворих очите, се удивих на това, че не помня нищо - нито герои, нито сюжет, нито идея... Имаше ли полза от нея? В този случай - да, имаше! Беше страхотно сънотворно. Коментарите отдолу пък бяха хвалебствени и петзвездни. Да се неначудиш защо аджеба ти си спал на толкова хубава книга? Иронията настрана, но истината е болезнена - книгата не е за мен, нито авторът, нито пък публиката... Така де, сама по себе си романчето не е лошо, просто аз не съм читателя, който би оценил нито творбата, нито автора. 

От всички думи, казани до тук е, достигаме до квинтесенцията на умозрението си: не трябва да се отказваме от онова, което ни носи удоволствие и радост, заради двама-трима, които ще се изразят негативно. Те не са критерий за оценка. Толкова е просто. Пък и в крайна сметка и в литературата има чалга - смила се лесно, креслива е, ползва фейсбук-статуси, безидейна и графоманска. И като чалгата, почитателите ѝ са също толкова вресливи и ниско интелигентни, така че от нея все пак има полза. За слабата литература ще ви споделя някой друг път!

Пишете! Четете! Живейте!

БЛОГ РЕВЮ 22: "ДРУГИЯТ" (СТИВЪН КИНГ)

 

Новото същество на Кинг - алюзия на ДНК-верига

🧬 заглавие: "Другият"

🧬 автор: Стивън Кинг

🧬 кога и къде е издадена книгата, издателство: ИК "Плеяда", София, 2019 (оригинал: The Outsider, Stephen King, 2018)

🧬 обем (брой страници): 608

🧬 жанр: хорър, трилър

🧬 сетинг: САЩ

🧬 превод: Весела Прошкова

🧬 редактор: Светла Иванова

🧬 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 5 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: 

Другият може да се превъплъти в теб! 

Стивън Кинг - какъвто го познавате! Остър, актуален, непримирим. Ненадминат разказвач на страшни приказки. Изкусен художник на американския бит и дух.

През един юлски ден Тери Мейтланд, любимец на всички във Флинт Сити, присъства на среща с писателя Харлан Коубън в друг град и е заснет на видео от местната телевизия. През същия ден според очевидци той отвлича дете и го убива по жесток начин. Може ли един човек да е на две места едновременно? А може ли две престъпления да си приличат дотолкова, та сякаш са изпълнени по един и същ "сценарий", под една и съща "режисура"?

Не може да е вярно. Трябва да е вярно. Откъде черпи сили Злото? Може би от това, че не искаме да повярваме в съществуването му... Стара мексиканска легенда оживява на страниците на "Другият". Героите в романа са изправени пред нещо, което разумът им отхвърля, но ако не се преборят с предразсъдъците си, то ще продължи да сее смърт. И те предприемат пътуване към дълбините. Буквално.

"Другият" на Стивън Кинг прави хоръра велик отново!

"Другият" на Кинг изненадва, ала все пак нещо липсва. Години? Или нагласа? Не мога да го опиша. Може би защото знам как 'стария' Кинг успяваше да те завладее само с един абзац. А 'новият' се разпростира на над 600 страници и пак не успява в такава степен. Има логика в това, че като читател аз съм запозната с твочеството му, така да се каже преситена, опознала съм го до степен, че знам кога е с бели гащи или такива на цветчета. За някои това ще е елемента, в който биха загубили чара от самото четене и биха се прехвърлили на друг автор. Но не и аз. Рядко се отказвам и всеки отказ посрещам като личен провал. Ето защо изчетох "Другият" и да: хареса ми, макар да ми се струваше, че липсва нещо.

И тук се запознаваме с една от формите на Злото приела човешки облик, в случая това е детски бейзболен треньор с много добра репутация, обичащо семейство и обществена ангажираност. Той се оказва главен заподозрян за жестокото убийство на момченце от Флинт Сити, след като очевидци са го видели мигове след престъплението облян в кръв. Предвид неоспоримите доказателства за това е арестуван, а едва по-късно се оказва, че Тери Мейтланд има желязно алиби - в деня, в който уж са го видели и убийството е било извършено, той е бил на публична среща с писателя Харлан Коубън в друг град. С него е имало придружаващи учители, с които са отседнали в хотел, записан е на камерите и е оставил пръстов отпечатък върху книга, когато е минал през книжарница. Въпросът как един и същ човек е присъствал на две места едновременно се задълбочава и започва да уронва на пръв поглед уликите, включително и тези, на които съвременната криминалистика вярва безрезервно - сперма, ДНК, отпечатъци...

Примерно, ако си престъпник, как полицаите разбират, че си бил там? Това е съвкупност от няколко елемента, които ако се съберат, дават исканата картина. Обикновено криминално-проявените са белязани от закона няколко пъти. Те са рецидиви, появяват се периодично в системата, така че когато бъдат хванати за особено жестокото умъртвяване на дете, това не изненадва никой. Това винаги са хора извън доброто общество, за които почти винаги свидетели могат да дадат показания за минал или настоящ живот. Общата картина се допълва от това, че компютърните технологии те запечатват на лента чрез камера или определят ДНК-то ти - кръв, сперма, отпечатъци. Особено пък ДНК. В момента сме толкова зависими и напълно сигурни в резултатите на медицинските тестове и компютъра, че напълно е възможно да изключим намесата на нещо извън систематичната картина. Престъпниците се свеждат до простичка закономерност, с която си обясняваме мотивите им и това внася ред и някакво спокойствие, макар убийството да не е причина за успокояване.

Така и новият злодей на Кинг излиза извън стереотипа на вече установената полицейска практика за разследване, а мотивите му изведнъж се оформят по друг калъп - човешки или не, но в никакъв случай неформален. Защото ако изключим съдебните процедури, свидетелските показания, доказателствата от всякакъв тип в това число пръстови отпечатъци, косми, ДНК, криминалното минало на извършителя, че дори и жертвата... Ако 'оголим' престъплението до взаимовръзката му с по-горните изроени фрагмента, получаваме единственият и най-важен, напълно човешки и разбираем довод за извършването му - болката, скръбта и нещастието. Хората помнят особено лошите неща с ефекта им, а не с подробностите, с които се занимава едно разследване. Получава се нещо от рода на: "А ти помниш ли, когато няколко деца бяха затрупани в пещера и целият град се опита да им помогне и в крайна сметка не успя...?" За семействата на жертвите това е напомняне по-силно от ДНК-верига, за останалите е травма, болка, скръб. С други думи Другият на Кинг е по-разбираем и ужасяващо гротесков, защото той се движи извън параметрите на криминалистиката и улавя нещата, към които хората се задълбават след установяването на смъртта. Той обича гробищата и сълзите и може да се превъплъти във всеки, домогвайки се единствено до неговата кожа и абсорбирайки ДНК-то му като гъба. Не прави секс и продължението на живота му не фигурира в човешкото възпроизводство, макар да оставя сперма върху жертвите си. Хората сме склонни да разсъждаваме за този елемент твърде омаловажаващо. Смятаме, че следите от сексуален акт, в това число и сперма, свидетелстват за урод, който свежда престъплението си до удоволствие. Но Другият съвсем не е толкова елементарен. Поглъщайки толкова много информация от жертвите си, той оставя единственото нещо, което би могло да ги свърже в една неразривна верига. Така де в крайна сметка спермата (и яйцеклетката, но тук не става дума за нея!) е просто материал, който съдържа информация с всички белези от предшественици и начин на възпроизвеждане на чисто нов обект. 

И естествено болката. Физическа, душевна, без значение. Ако бъдем по-конкретни, страданието е по-обременяващо и по-силно от радостта, може би защото хората помнят повече моментите, в които са били болни или са се чувствали зле от моментите, в които са изпитали щастие и радост. Ако разсъждаваме още, бихме могли да добавим, че страданието ни е в ДНК-то ни. С болка се раждаме и с болка умираме. Другият обича точно това и ето защо е плашещ образ, за който си струва да умуваме още, но аз предвидливо ще спра и ще ви оставя нещо и за вас. В крайна сметка книгите са въпрос на интерпретация и визуализиране. Онова, което аз виждам остава скрито за другите. Останалите обаче е съвсем възможно да открият друго, което на мен ми е убягнало. Ех, това изкуство! Невероятно е, нали?

Друга интересна идея, върху която основно се е фокусирал авторът е, че Злото независимо от формата си съществува в неприемането му за реално и истинско. Не е нужно просто да си го отбелязал като информация, а да повярваш истински в него. Напълно. Безрезервно. Като отпечатък или черна резка върху бяла маса. Свикнали сме да разсъждаваме върху злото, страданието и болката като за нещо ефимерно, несъществуващо, дразнещо рецепторите ни за възприятие. Злото в повечето случаи няма форма, то се появява с лоша дума или постъпка, както в тази книга проявлението е убийството на дете. Картографираме действието, 'обличаме' го в понятия като улика, алиби или ДНК, защото само по този начин бихме могли да го приемем в реалния свят. Но какво би станало, ако Злото не се изразява така, а всичко се свежда просто до желанието да повярваш истински и да го класифицираш без установената формална клетка? Тогава криминалистиката не важи, а уликите макар и напълно безотказни, в никакъв случай не могат да обяснят мержелеещата алтернатива. С други думи за да победиш истинското Зло, не ти трябват железните доводи и ДНК-експертизите. Нужно е само да повярваш в него и съществуването му, да настроиш ума си да приеме нещо, което не може да се обясни и тогава всяка легенда и мит биха били толкова истински, колкото и действитлността ни. Все пак "Вселената е толкова безкрайна!"

В тази книга се появява интересния персонаж на Холи Гибни и предвид, че знам как Стивън Кинг обича да препраща към други свои книги, се разтършувах в Гугъл. Оказа се, че Холи Гибни се среща също и в книгата "Мистър Мерцедес". Може би за онези, които са прочели "Мистър Мерцедес" ще им е интересно да разберат, че тя заема централно място през втората половина на "Другият". А аз се надявам да намеря време и да хвърля едно око на "Мистър Мерцедес". 

“- Накъде биеш?

– Простичко е. На света има сила, насочена към доброто – ето още нещо, в което вярвам. Отчасти тази вяра ми помага да не полудея, когато си спомня за всички случили се ужасии, но и… има доказателства за съществуването на тази сила, не мислиш ли? Не само тук, а навсякъде. Сила, която се опитва да възстанови равновесието. Спомни си това парченце хартия, когато те измъчват кошмари.”