БЛОГ РЕВЮ 1: „ТЪМНАТА ПОЛОВИНА“ И „ЛАНГОЛИЕРИТЕ“ (СТИВЪН КИНГ)

 

Стивън Кинг обича да си играе с нас. Ние – също…

(защото обичаме Джордж Старк, който „хич не се балтае, ама хич“)

((Тези отзиви са всъщност начални бележки, нахвърляни безразборно, докато сайтът все още не бе оформен. Сега ми се струва напълно уместно и естествено да намерят мястото си тук, пък макар и да са извън Библиотечната Полиция и Четилище. Вярвам наистина, че са уместни за онези, които все още се колебаят дали да ги прочетат.))

“Видях в пустинята едно същество, голо, озверяло.

Клечеше, сърцето си държеше и го гризеше.

Попитах: “Вкусно ли ти е, братле?“

“Горчи, ах, как горчи!

Но ми е вкусно, защото е горчиво

и си е моето сърце, макар и тръпчиво.“ –

Стивън Крейн, “В пустинята“

заглавие: “Тъмната половина“

автор: Стивън Кинг

кога и къде е издадена книгата, издателство: ИК “Бард“ ООД, 2007 (оригинал: The Dark Half, Stephen King, 1989)

превод: Александра Главанакова, 1992

коректор: Екатерина Иванова

обем: 464 страници

 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 6 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Te ce cмяxa нa пoгрeбeниeтo. Пиcaтeлят Taд Бoмънт и cъпругaтa му. Ha cнимкaтa тoй c лoпaтa, тя c киркa, уcмиxнaти дo уши, a мeжду тяx нaдгрoбния кaмък, нa кoйтo пишeшe:

Джoрдж Стaрк

1975 - 1988

Eдин нe ocoбeнo приятeн тип

 

Шeгa. Сeнзaция нa мeдиитe. Taд Бoмънт, пиcaтeл, бeшe cъздaл Джoрдж Стaрк, пceвдoним, пoд кoйтo пишeшe кървaвитe трилъри, кoитo му дoкaрвaxa дocтa пaри. Ho вcичкo cи имa грaницa.

Прикритиeтo cкoрo щeшe дa излeзe нaявe, зaтoвa тoй рeши дa убиe втoрoтo cи aз. Ho Джoрдж Стaрк нe жeлaeшe дa cи oтидe - a Стaрк бeшe мнoгo жecтoк чoвeк...

На 12 години бях прочела “Тъмната половина“.

Не помнех много от книгата. В мен се бе запечатал като въглен върху бяла хартия образът на Джордж Старк, макар да бе “злодеят“ между страниците. Не беше кой знае каква умна постъпка да прочета нещо, което в крайна сметка не можех да разбера напълно, не защото нямах желание, а защото бях малка. Едва преди няколко месеца (бе някаква промоция на книги в Озон.БГ!), реших да си купя книгата и да я прочета отново. Човъркаше ме този образ, а не знаех защо. 

Два дни четене и бях… готова… Ъм, за какво? Защо…? 

Просто бях готова с отговора защо съм харесала от раз Джордж Старк. Но преди да се впусна в обяснение все пак да разкажа за какво аджеба става дума. В книгата “Тъмната половина“ на Стивън Кинг се запознаваме с писателя Тадеус Бомънт, който живее семпло и обикновено с жена си Лиз и двете си деца. Бебета близнаци. Като всеки автор решава да пише под псевдоним (Джордж Старк!) в една доста лоша година за него в личен план и става известен, и невероятен писател именно чрез псевдонима си. Вдъхвайки обаче живот на нещо нереално, изведнъж се оказва въвлечен в серия убийства, извършени явно от оживелия му псевдоним, който изобщо не мисли да умира…

До тук окей. Сюжетът е простичък и не представлява кой знае каква трудност да бъде следван в книга. Направи ми впечатление обаче една тъничка заигравка с ума на читателя и вярвам (убедена съм, за Бога!), че авторът е целял точно това. Описва два персонажа, които държат два края на едно и също въже. Две пълни противоположности – взаимно привличащи се и отблъскващи. В единият край стои обикновеният човек (Тад Бомънт!) – невзрачен, щастлив семеен мъж, който полага грижи за жена си и децата си, отговорен, работещ, разумен и… ами логичен! Всеки иска такъв живот. Всеки ден си прилича с предходния, а следващия ден няма да се различава от сегашния. Черпи сила и възможности от таланта си и го прави с финес. Единственият нелогизъм е изведнъж да “убие“ и то доста крещящо и тъпо онова, което му носи облага. Другият край на въжето държи здраво антипода (Джордж Старк!). Непресказуем, чаровен, невероятно креативен и интелигентен човек, който си пробива път през гората без да се колебае и без да се терзае от полу-отговори и полу-въпроси дали е редно или нередно. Кара кола като “жестоко копеле“ (!) и пише романи, по които аудиторията немее и иска още и още. Този човек няма жена, няма и деца, обаче е силно привързан към идеята да има красива жена до себе си и да гука на малките бебета на своя съперник. Животът му е пъстър и ярък, бликащ от колорит и неподдаващ се на догматиката на сивото ежедневие. Няма как един такъв пълнокръвен и жив човек да се примири с убийството си. През цялото време си мислиш: аха, ето кой е движещия!  Убиецът е прекалено насочен и експедитивен. Онзи, невзрачния с жената и децата си, е невинната жертва на обстоятелствата. Какво е виновен, че псевдонимът му оживява и започва да трепе хора наред? Още по-лошото е, че във хода на сюжета разбираш, че са и близнаци и всъщност е “канибализъм“, извършен още в утробата, когато единият близнак “изяжда“ другия. А в случая (изненада!), Тад Бомънт – онзи невзрачния и нерешителния, е бил по-силен и е “изял“ по невнимание брат си.

Всъщност аз се разрових надълбоко в тази тема и се оказва нещо съвсем обяснимо и не толкова шокиращо предвид, че медицината предприема статистически подход относно това явление. Каквото и да е това обаче, ще кажа тук в прав текст: заигравката на мистър Кинг я разгадах и ми хареса толкова много, че сега давам за тази негова книга най-голямата оценка. Защото именно невзрачния, онзи, който се плъзга без да изяви действие е онзи, който реално движи активния. Те са братя. Близнаци при това. Но истината е, че Джордж Старк винаги ще е в подчинената позиция, колкото и да е креативен и колоритен. На няколко пъти авторът се заиграва с именно тази основна идея – когато контактуват посредством телепатия и моливи и Джордж признава, че в началото било много хубаво, защото в съня му са в едно легло, като деца, които си шепнат тайни в тъмното; и когато се срещат на вилата – там той е смирен, едва ли не благоговеещ, защото…Защото въпреки действията си и грозните убийства, Джордж Старк всъщност изпълнява онова, което винаги е искал да направи Тад Бомънт. Но тъпото копеле (!) осъзнато или не предпочита да крее така и да извинява съзнанието си с временна невменяемост. “Тъмната половина“ е книга, която обединява личността в едно неразривно цяло и смея да добавя, че от прочетеното (надявам се да греша, защото не ми харесва тази мисъл!) победителя е онзи, който играе винаги по правилата, няма смелост да признае истинските си чувства и винаги, винаги ще “живее“ само под псевдонима си.

заглавие: “Четири след полунощ. ПЪРВА КНИГА. #1: Един след полунощ – Ланголиерите “

 автор: Стивън Кинг

кога и къде е издадена книгата, издателство: 2018, София, издателска къща “Плеяда“, (оригинал: FOUR PAST MIDNIGHT: The Langoliers, Stephen King, 1990)

превод: Йосиф Леви, 1992

редактор: Весела Прошкова, Светла Иванова

 обем: 278 страници

Моята скромна оценка: 6 от 6 

По начало може би трябва да се концентрирам върху издадената книга от две части. В първата част са включени две новели – “Ланголиерите“ и “Таен прозорец, тайна градина“. Държа да упомена тук и сега, че до момента съм прочела само първата новела (!), но мисля, че заслужава отзив отделно и смея да се наема със задачата да направя отзив на всяка новела, включена в двете части на сборника.

На български са издадени две книги, може би защото ако се включат общо и четирите новели в сборника, обемът на книгата ще надхвърли над 800 страници. Предполагам това не е предизвикателство с голяма аритметическа задача за решаване, но си позволявам да мисля, че идеята е съвсем друга. Нещото, което ме изумява всъщност е талантът на Стивън Кинг да пресъздава идеи. Много интелигентен подход, със своеобразен речник, с напластавяне на героите и щриховане на основния сюжет. Все си мисля, че ако вземе да описва “дирята на гол охлюв върху скала“ (хм, правя малка задявка с “Червеният дракон“ на Томас Харис; кой е чел точно тази книга?), пак ще му придаде смисъл, тънък ироничен намек за идея по-голяма от самото пълзене на голия охлюв. Отклонявам се от темата, ала все пак нямаше начин да не спомена колко много ме е възхитил отново (за пореден път!, ах, този Стивън Кинг!). И ако си представим времето като материя, нещо осезаемо, нещо, което може да се “разкъса“, да се разреди или да поеме по криви траектории и взаимоизключващи се физически параметри, то тогава можем да приемем съвсем естествено, че може да търпи на налягане, на огъване, на преструктуриране. Може да е като отсечка, започваща от нищото, застопорена в настоящето, а стрелката се мержелее в бъдещето. И някъде в миналото обитават ланголиерите – кръгли топки свирепа ярост, които дъвчат и мляскат, поглъщат миналото, защото всъщност то е изчерпано и безцветно, разредено като изветряла бира или разгазирано безалкохолно. Ярък символ на празното съществуване и безсмислието. 

Запознаваме се с единайсет герои всеки вкопчен по някакъв начин в нещо, което не трябва да съществува и принадлежи на ланголиерите. Брайън Енгъл оплаква развода и впоследствие смъртта на бившата си жена. Алберт Коснър живее в свят на фантазии, където е бърз стрелец от Дивия запад. Ник Хоупуел, който до последно Стивън Кинг не дава яснота какъв е, ала все пак можем да гадаем, че е агент от МИ 6. Дина Белман е сляпото момиченце, което не може да живее без чужда помощ. Лоръл Стивънсън пък е жена, която наближава средната възраст и поема рискът да се срещне с непознат. Дон Гафни е човек, следващ сляпо заповеди и нареждания, понеже се страхува сам да поеме отговорност. Робърт Дженкинс – пистаелят. Все си мислех, че авторът ще изпусне персонаж, с който най-добре може да се “свърже“, но отново съм сбъркала. Дженкинс е писател на криминални романи и се осланя на дедукцията, която пренася и в реалния живот. Руди Уоруик, за който храната е извор на живот. Бетани Симс – мисля, че е наркоманка, но не и в онези грозни, гротескни, разпадащи се размери. Просто момиче, което тепърва започва да се търкаля по наклонената плоскост надолу. После стигам до онзи, махмурлията, който проспива цялото пътешествие, а когато се събужда и вижда, че няма контрол над ситуацията и не може да си обясни случващото се, предпочита отново да заспи. Поставям Крейг Туми отделно от цялото. Защо, ще ме попитат някои. До последните страници си мислех, че образа му е излишен. В смисъл в сюжета той внасяше единствено психопатия и нелогизъм. Едва накрая схванах целия му образ и бях… все едно са ми плеснали два шамара през лицето (!). Осъзнах, че той е единствения важен и пълнокръвен образ. Единственият, който им отваря очите и ги кара да живеят в настоящето. Сам той е толкова болен и наранен, че не би могъл да живее спокойно. Няма да може да приеме нито бъдещето, нито миналото и ето защо живее само сега, в настоящето и не се балтае. Ама хич не се балтае. Не е кой знае какво всъщност. Животът представлява три точки и ние размиваме присъствието си между тези три точки. Скърбим за миналото, фантазираме за бъдещето. А настоящето…? Ами то се случва между другото и ние нямаме контрол над него. Животът не е в пропилените възможности в миналото (Брайън Енгъл!), нито е в наркотиците (Бетани!) или във фантазиите (Алберт!). В живота няма да намериш лъскави мъже, с които главата да ти се замае и ти да блокираш от вълнение (Лоръл!) и не се случва между страниците на детективските романи и за това няма нужда от дедукция (Робърт Дженкинс!). Не е в храната, макар мисълта да е привлекателна, защото ситият корем те прави летаргичен и муден (Руди!). Жестоко е да креташ и да чувстваш заедно с другите. Емоциите на заобикалящите те хора не са твои и макар да ги чувстваш и да плачеш, да скърбиш, да се радваш, това не означава, че живееш (Дина!). А понякога вината е толкова голяма, че не виждаш път напред, нито пък назад. Осъзнаваш, че си го направил, грешката коства съвестта ти и поемаш вината изцяло. И единственият изход е прошката (Ник!), който без страх я приема и възкликва „Колко е красиво!“. Не трябва да се поддаваш на манипулация и мнението ти е единственото важно в случая, защото накрая, ако не си твърд и не се изявиш, не остава нищо, с което да те запомнят. Просто ще фигурираш като нещастна жертва на обстоятелствата (Дон!) Апатията също не води доникъде. По-скоро “проспиваш“ и доброто, и лошото. 

О, да! Всъщност не трябва да се заплесваш, нито да мислиш много. “Никакво балтаене!“, както би казал моя любимец. Светът е пълен с балтаещи се хора, които не знаят как да живеят. Недей да бъдеш един от многото, а живей сега. В момента. Защото миналото е безвкусно и застинало, а бъдещето още не е напъпило…

РАЗКАЗ: "ЗАКЪСНЯЛА ПРОЛЕТ"

 

(брой думи: 2352)

💥 РАЗКАЗ ОЦЕНЕН ДА БЪДЕ ПУБЛИКУВАН В САЙТА НА „ЛИТДИЗАЙН“. КОНКУРС „ЗАБРАВЕНИЯТ ЕЗИК“, 2023

14 май 1876г.

Случи се времето да е дъждовно, навъсено и сиво. Още през април се изниза Великден, но през тази проклета година закъсня и пролетта. Закъсняха и хората за въстанието. Умовете им спяха, а душите им бяха примирени с живота на рая.

И заради тази паплач заслужаваше ли си да пренасят живота и горестта си?

Мислите му наподобяваха сърдитото жужене на пчели, пронизваха като със светкавица разсъдъка и подпалваха гнева му. Привечер достигнаха голите камънаци на Таш кая, прекосиха мътните води на Беле дере’си, побесняла и ядосана в желанието си да се слее в Тунджа, и навлязоха в рехавата горичка на Бекир Баллъ. По склоновете на планината се кълбеше недружелюбна мъгла, свличаше се надолу и обещаваше студена вечер. Зеленината бе плаха, някак омърлушена и слаба. От Стара планина се носеше мраз на талази, сякаш по Чумерна имаше още сняг. Вълците се обадиха по тъмно, надушили топлата миризма на плътта им. Паскал се дотътри до голям камък насред къпинак в подножието, свлече се на една страна и каза:

– Не мога повече… Само малко да почина…

Беше ранен в крака и макар да нямаха време да прегледат раната, Самуил знаеше, че бе лошо ударен. Не им оставаше много време. Войводата им бе казал, че Генчо Къргов ще е в балкана зад Калинина поляна до двайсти. Беше го казал на него и на Ренета, преди куршума да разкъса корема му и да го остави на побеснялата потеря.

Преди това го изоставиха те.

Четирима останаха, а бяха седемдесет. Четирима след битката при Дели-Радевия бук в Нейково и смъртта на Стефан, знаменосеца. Четирима след смъртта на Войводата…

Опряха гръб до гръб и Христо извади последният им хляб – почернели и корави като камък залъци, дадени им от стрина Стана, когато пренощуваха в църквата в Нейково. Разделиха си ги поравно. Не посмяха да запалят огън, за да не привлекат потерята или вълците. Имаха само две саби и Самуил приготви своята до себе си, втренчвайки се в мокрия мрак пред себе си. Надяваше се умората да не го повали и да има време да реагира, ако нещо или някой ги нападне.

– Кажи ми отново – обади се прегракнало Паскал. – Ренето, сигурна ли си, че Стоил е имал доверие на тоя поп? И този поп познава Къргов?… Все пак този, при когото отиваме не е Дели папаз, нали?

Тя не отвърна нищо известно време, заета да дъвче коравото парче, но кимна, макар да знаеше, че в тъмното никой нямаше да види това потвърждение.

– Войводата му имаше доверие. Генчо Къргов – също.

– Стоил имаше доверие на много хора, включително и на нас – рече Самуил с глух глас. – А ние първи го предадохме. Оставихме го, когато имаше най-много нужда от нас…

Останалите въстаници не отрекоха истината. На Христо му приседна и сви юмрук около хляба си, преди да попита тежко:

– И какво според теб трябваше да направим, Самуиле?

– Да останем! Въпреки тежкотията!– изшептя дрезгаво Самуил и изстена от гняв. – Да се бием. До последния човек. До последния си дъх! ДА УМРЕМ, а не да живеем. В това се клехме. В това вярвахме… А виж ни сега! Като кучета бягаме от башибозука. Бяхме там, когато обезглавиха Войводата. А какво направихме ние?!… Криехме се. Гледахме! А сега бягаме… Милостиви боже, БЯГАМЕ!…

Ренета повиши тон, цялата заразена от гнева на Самуил:

– Войводата каза да намерим Генчо Къргов. Нима оспорваш решението му, тъпако?

– Решението му бе взето, заради башибозука, който ни обстрелваше. Порухата бе около нас, дори не можехме да мислим, да преценим… Но какво ли разбираш ти от чест?! Дъщеря на еленски чорбаджъ… – Самуил се изхрачи шумно.

– Глупак мръсен! – изсъска тя и скочи на крака, грабвайки сабята на Христо от ръцете му.

Извиси се над Самуил, мокра до кости, със слепнала руса коса и искрящи светли очи. Фустата ѝ бе съдрана на няколко места и в мрака на дъждовната вечер белите ѝ крака искряха като направени от лунни лъчи. Самуил си спомни приказките на другите въстаници от четата. Стоил войвода обожаваше Ренета, а според подмятанията – и тя обичаше него. Беше напуснала семейството си и се бе присъединила към освободителното дело много преди самия Стоил да се бе появил в живота ѝ. Наричаха я Девицата, ала Самуил се съмняваше в истинността на тази дума. Тя бе кучка, приела да живее сред мъже по мъжкия начин и нямаше никакво желание да ѝ показва уважението, което би оказал на сестра си или на майка си.

– Сядай долу и престани да крещиш! – изкомандва той без да покаже никакъв страх от сабята в ръцете ѝ – Само доказваш по този начин, че мястото на жената е край огнището да ражда деца, а не тук. От какво си възмутена, глупачке? От това, че първа си плю на петите и побягна, когато Войводата бе ранен?… А когато видя как го обезглавиха, какво направи? Рече: да се махаме, нямаме работа тук… И наистина нямахме. Оставихме един мъртвец и честта си…

– Млъкни! – изпъшка Паскал и размърда ранения си крак. – Каквото направихме, направихме го и няма смисъл да обсъждаме минали неща. Ще направим това, което каза Войводата. Ще намерим Къргов, ще съберем сили и ще нападнем отново. Ще отмъстим, ще служим на правото дело и пак ще дадем кръвта си за каузата. В крайна сметка Стоил е знаел, че делото ни е започнато много преди нас и ще просъществува и след нас.

Ренета седна възможно най-далеч от Самуил без да каже нищо, оставяйки думите на Паскал да паднат между тях като ледена завеса. Тишината ги потисна и те мълчаливо изядоха хляба си. Дъждът намаля до лек ръмеж и мъглата ги обви като в мъртвешки саван – бяла и призрачна. Към полунощ вълците се обадиха от юг, може би чак в околностите на Шех бунар, и това ги отпусна за малко, но през цялата нощ Самуил остана буден.

Всяко пропукване и прошумоляване му се струваше причинено от ботушите на врага. И макар Паскал да се държеше, все пак не успяваше напълно да потисне стоновете си. Самуил знаеше, че под шаяка на потурите, кожата на бедрото му бе разцъфнала като роза с обърнати и обгорени ръбове и изтичаща черна кръв. Два дни откакто го бяха ранили и ако скоро не се погрижеха за раната му, щеше да загнои, а след това помощта щеше да бъде напълно излишна. Знаеше, че и другите мислеха за това, но малодушието им ги бе стиснало като в клещи. Проблемът на единиците в тълпата бе, че когато останеха сами, мислеха само за себе си. Каузата се обезмисляше. Положената клетва се пристъпваше с горчивина и все някой намираше причина да оправдае низкото си поведение. Остали им бяха само приказки за Великото, за Голямото, за Правото… И сега положението никак не бе розово. Бяха предали войводата си, бяха наблюдавали неговата казън и уж следваха заръката му, но Самуил вътрешно знаеше, че си спасяват кожите.

Възможно бе дружината на Къргов да бе в гората зад Калинина поляна и да ги чакаше. Беше чувал за Дели папаз, Лудия поп, както го наричаха, понеже ходеше запасан с чифте пищови и не скланяше глава на нашествениците, но пък в Калинина поляна бе от лошо по-лошо. Населението бе съставено от пастири и земеделци, за цвят имаха няколко чорбаджии, сдушени с турския ботуш в Сливен и околието, а в северните покрайнини в полите на планината удобно се бяха установили казълбаши и цигани. От Войводата знаеше, че населението в Калинина поляна живееше мирно и дори празнуваха общо големи празници. През селото бе минал дори Апостола, ала можеше ли да се има доверие на българин сдушен с турчин и циганин?Можеше ли да се гласува доверие на чорбаджията, който все още с примирение плащаше капу хакъ и смяташе, че така е праведно и богоугодно?

Самуил бе родом от Троянския балкан и това бе толкова невярващо в неговите уши, че му се струваше немислимо, странно, светотатствено. В неговото село не бяха виждали цигани и шиити от век. Българите бяха българи, а не събрана паплач, съсредоточена в това да изживява дните си спокойно. Рая свикнала да празнува с турци и цигани..

Той си спомни за неговата Мария. Хубава, бяла и крехка. С черешови, тъмни, дивни очи, в които гореше страст и обич. Мария никога не би пожелала да изостави майка си и баща си, да избере гората и да споделя хляба си с мъже, да носи оръжие и да стреля. Но би подкрепила мъжа си по много други начини. Щеше да носи вода от кладенеца до пътя на Маришара, да меси хляб, да чисти и готви, а вечер да го приласкава, да го утешава, да бъде гръб, опора, лоно. Не като тази кучка Ренета, чиито поглед той усещаше през студената мъгла. Омразата ѝ към него го заливаше като река и той се усещаше удавен в нещо зло, бълбукащо вътре в него и около него.

Живо. Всеядно. И неконтролируемо.

Никога през живота си не бе удрял жена, нито пък се осмеляваше да изрече грозни думи към жена. Беше възпитан да уважава жената, да я почита и да ѝ помага. Но от вчера изпитваше такава огромна ярост, че имаше чувството, че я издишва, че буквално тя излизаше от порите на кожата му и го ограждаше като плътен китеник. И с всяка крачка, която правеха към Калинина поляна, гневът му растеше, сякаш се хранеше сам като плъх в житница. Не, никога не беше удрял жена, но тази нощ в мрака, докато чакаше Паскал да се съвземе и да тръгнат към селото на Дели папаз, бе обхванат от трескавото, изгарящо желание да запретне полите на Ренета и да провери до колко е девица тя. Да накаже тази пачавра, така както би наказал всяка една безпътна, разюздана циганка, да остави синини по белите крака, да нареже гърдите ѝ с ножа си и накрая да ѝ отреже главата, така както башибозука бе отрязал главата на Войводата, а тя наблюдаваше безстрастно, сякаш Стоил бе просто един обикновен овчар.

Каква мръсна никаквица!

***

На разсъмване тръгнаха. Мъглата се покачи малко по-нагоре по склоновете към висовете, от които идваше мраз и студ. Утрото зайдеше с мрачината на прииждащия дъжд от към запад и колкото и да се ослушваше, Самуил не чу потерята след тях. Може и да се бяха отказали, след като главата на Войводата бе отнесена и побита кой знае къде. В този край раята бе повече от страхлива, безропотно се подчиняваше на закона, който обикновено побиваше главите на хайдушките войводи за назидание и предупреждение. Движеха се по-бавно. Много по-бавно. Паскал ги бавеше, през десет крачки спираше и макар да ги насърчаваше да вървят и да го оставят, те не го слушаха. Сядаха до него и безмълвно чакаха той да събере сили и да тръгне отново.

Лятото на по-миналата година Самуил бе завардил Мария привечер, когато тя зайдеше от кладенеца по Маришарския път. Беше запретнала полите си и вървеше бавно, газеше из ниската трева около пътя и припяваше нещо. Свиреха щурци, а около дъбовете и боровете отстрани припламваха светулки. Миришеше на свежа зелена трева, бликнала като ручеи по полегатите поляни на Мечкин дол. Старият Кънчо бе окосил ливадата си напрежния ден и Самуил чакаше из зад дърветата. Не се бяха разбрали да се срещнат и тя не го очакваше. Той я пресрещна, сграбчи я през кръста и я отнесе в горичката. Обещанията им бяха обещания, изречени в глух шептеж до момента, в който той я положи на ухаещата на лято, пръст и борова смола земя и я облада с цялата си страст, която таеше към нея.

Мимолетните погледи през улицата. Усмивките и плахите докосвания, когато се срещаха уж случайно, но и двамата знаеха, че дебнат момента. Мария. Неговата хубава Мария. Болезненият ѝ писък, когато тя стана негова. Мекотата, с която тя го посрещна въпреки причинената болка и сълзите, които той изпи от бузите ѝ. Светулки около сплетените им тела. И макар нито тя, нито той да казаха и дума, заричането им тежеше като брачна клетва.

Тя бе негова жена, както той бе нейн мъж.

Същата есен, само два месеца след тази случка, тя заболя и умря, оставяйки го празен и бездушен. Смисълът откри другаде, а любовта ѝ остана там в гората, сред светулките и миризмата на окосено сено. Насълзени черни очи, които го обичаха и му се отдаваха безрезервно, без дори мисъл за съмнение. Очите, каквито трябва да има една влюбена и искрена жена. Неговата Мария.

Не като тази кучка, която вървеше с тях и продължаваше да го гледа безизразно като змия птичка, сякаш се готвеше да нападне или изчакваше момента, в който да го захапе смъртоносно. Щом стигнеха до Калинина поляна и четата на Къргов, той нямаше да има причина да остане с Ренета. Щеше да направи всичко възможно да стои по-далеч от нея.

В късния следобед достигнаха Каш Кая и Аязмото над Калинина поляна. Найдоха пътеката към гората около Манастирището и се загубиха като сенки сред дърветата. Четата на Къргов трябваше да ги чака там до двайсти. Нали така бе казал Стоил войвода…

***

Сутринта на другия ден когато дядо Генчо Сакарлийски мина със стадото си покрай оврага на порутената църква в Манастирището, кучетата му Мечо и Харпо надушиха кръвта, лавнаха и старият овчар тръгна подир тях. Не за първи път Харпо откриваше трупове на вълк, лисица или друго по-дребно животно. Вместо това в църквата, която представляваше само няколко основи и стени без покрив, Генчо Сакарлийски попадна на кошмар, който би сънувал някой окаяник в Преизподнята. Не бе възможно да различи колко бяха труповете, защото частите на телата бяха нахвърляни и разфасовани като добитък. Но определено сред тях бе имало освен мъже и една жена. Отрязаната ѝ глава бе поставена в дъното на църквата върху камък, където би следвало да бе амвона. Не бе отрязана през врата, както би направил башибозук, а малко по-нагоре през ушите и челюстта, така че в мига, в който я видя Генчо, си помисли, че тя му се хили с огромна кървава уста.

Пастирът се прекръсти три пъти, но може и да беше повече. Той сам не помнеше какво е направил. Извика на кучетата и хукна към изхода на Манастирището, прескочи десетината стъпала, започващи от пътеката и не издържа.

Затресе се, преви се на две и повърна в росната, студена трева, досами утъпканата пътечка, водеща нагоре към Казълбаир и Градището.

Харпо и Мечо го наблюдаваха размахали опашки, впили добродушни и кротки очи.

Слънцето си пробиваше път през облаците. Денят обещаваше да е по-топъл.

КРАЙ… ИЛИ НАЧАЛО?

Бележка под линия: Участвах с разказа „Закъсняла пролет“, но той бе всъщност заплануван пролог към мой проект, по който продължавам да пиша. Изглежда малко встрани от общата тема за моята книга, ала все пак си позволих да го покажа като разказ на Издателство ЛитДизайн. Трябва да подчертая много пъти личното отношение, което ми демонстрира екипът на издателството, като си позволявам да акцентирам името на Валентин Попов – Вотан. Смея да твърдя, че аз като човек, който прохожда в литературните среди, господин Попов ми подаде ръка, като ми предостави възможността да участвам в негови проекти, подкрепи ме с думи и действия и ми помогна да осъзная, че нещата могат да се случат стига да поискам да продължа в тази насока. Този разказ не е спечелил челно място, но е харесан достатъчно, за да бъде поместен в сайта. Може да го прочетете и ТУК! Но мисля, че така и така сте отворили моя сайт, а съдържанието е едно към едно, така, че просто скролнете нагоре. 

РАЗКАЗ: "ЗА СВЯТА И ЧИСТА РЕПУБЛИКА"

(брой думи: 924)

💥 РАЗКАЗ ОТЛИЧЕН НА ВТОРО МЯСТО ОТ ИЗДАТЕЛСТВО „ЛИТДИЗАЙН“ И ПП „ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ“ (ОКТОМВРИ – НОЕМВРИ 2023)

23 май 1997,

петък

Мара Стоименова огледа подопечните си с равни дози на умора и нетърпение.

Пети „А” клас представляваше разнородна смесица от дрехи, коси и лица, а вперила поглед в тях, учителката би могла да се обзаложи, че поне половината споделяха чувствата ѝ. Беше ги задържала след часовете и на някои от лицата, обърнати към нея, освен всичко друго, се забелязваше досада. Тя погледна Калина, нейната отличничка, която бе събрала колене и гръбчето ѝ бе изпънато като летва. Нейната приятелка – Силвия Костова потропваше с крак. Зад тях бяха групичката на момичетата – Таня Даскалова, Мария Тошкова, Сунай Бекирова… В другия ъгъл на стаята бяха момчетата – палави единайсет годишни калпазани с техния главатар – Пламен Кръстев.

А в края на редицата, тази до прозорците, стоеше единственото циганче в класа ѝ Иван Колев.

Пушеше ѝ се много.

Беше пробвала да ги откаже след Нова година. Но само след седмица си купи нова кутия и удобно забрави за новогодишното желание.

Искаше с нищо да не показва своето отношение, но погледът ѝ към циганчето може би го подготви, защото детето сякаш разбра и до края на часа не я погледна повече.

– Както знаете изпратих разказите ви за националния конкурс – Мара Стоименова направи пауза преди да продължи: – Или поне на онези, които благоволиха да участват.

Пламен Кръстев въздъхна шумно.

– Тогава другите може да си тръгват, нали? – попита той и бе посрещнат от ръкопляскания и възторжена подкрепа от своята групичка.

– Не, не можете! – хладно каза учителката и продължи, почуквайки листовете, които държеше на бюрото си: – Калинке, справила си се страхотно! Трето място! Имаш и грамота…

– Леле, каква изненада! – Пламен се поизправи, решил, че въпросът е приключен.

Мара Стоименова го изгледа втренчено по начин, който спря Пламен от намерението му и той без звук се настани обратно на чина си.

– Но тук има и една изненада. – Тя намести очилата си и додаде с неутрален глас. – Имаме си и първо място. От нашето училище. От нашия клас… „За свята и чиста Република”, общо национален конкурс за разкази и есета. Над 78 000 деца са участвали и както казах Калинка е на трето място, а това си е постижение.

Тишината в стаята бе плътна и осезаема.

– Браво на Иван Колев!

От групата на Пламен се надигна Иван. На лицето му бе изписано силен смут и шок.

– Госпожо Стоименова, – рече детето. – Но аз не съм…

– Не! – учителката направи нетърпелив жест и се изправи. – Не ти! Другия Иван Колев…

Останалите двадесет и три деца се обърнаха като по команда към циганчето. То продължаваше да стои забило поглед в чина.

– Трябва да кажа, – Мара си пое дъх. – че искрено се изненадах и ми стана приятно. Имаме ученик от нашето училище с национална награда! После прочетох и есето на Ваньо и наистина много ми хареса.

Той вдигна поглед към нея и Мара прочете гняв и ужас. Няколко секунди се помъчи да събере мислите си.

– Ваньо, ела! Вземи грамотата си! Още веднъж браво! Нека да аплодираме нашият първенец! – и учителката демонстративно изръкопляска. Останалите я подкрепиха някак вяло.

Циганчето се изправи и тътрейки крака, премина между редиците чинове, заставайки с гръб към класа. Хвана грамотата си и попита шепнешком:

– Госпожо, може ли да си тръгвам?,

и не дочака потвърждението ѝ. Хукна към вратата, сякаш го гонеше глутница бесни кучета.

*

Ваньо се спря чак пред къщи. Беше тичал по нанагорнището към циганската махала на Калинина поляна. Толкова силно бе стискал грамотата си, че я бе намачкал по средата и чак сега я погледна с някакво бегло любопитство. Беше зелен лист хартия с букви в ръкописен стил и името му бе по-голямо от останалите. „Журито на Национален конкурс с тема „За свята и чиста Република” награждава с първо място Иван Колев, ученик от Vа клас на Средно Общообразователно Училище „Поп Харитон”, Калинина поляна, област Сливен.”

Ръцете му се разтрепериха само при неканената мисъл. Макар да не бе погледнал нито веднъж към Пламен Кръстев, Ваньо знаеше какво го чака. Тормозът щеше да е пълен и тотален. Защо ѝ трябваше на Мара Стоименова да го споменава пред целия клас? Можеше да го извика настрани и да му каже с две думи само на него, на никой друг. Пламен Кръстев нямаше да знае нищо. Онази Калина – също.

Стоеше пред портата и зяпаше в грамотата си, опитвайки се със все сили да се зарадва.

Майка му отвори вратата и изненадана се закова на място. Беше преметнала шарена торба през рамо. Сигурно отиваше до кварталното магазинче.

– Нани? – Устата му потръпваше от нервни тикове. – Какво ти е, джанъм?

Ваньо вдигна поглед към нея и се усмихна сковано.

– Нищо. – отвърна. – Получих двойка на контролното по български.

– Голяма работа. – Тя махна с ръка и посочи към къщи. – Слушай, днес дойде чичо ти Марко Хаджията. Иска някой да му пасе овците… Баща ти, знаеш, той е при Исака, а брат ти замина за Сливен и не го знам кога ще се върне… Ти почти свърши ‘чилището. Какво ще кажеш, а? Пари са си това…

Ваньо си представи гората над Манастирището. Примамваща и тъмна с големите си дъбове по пътеката към Градището. След него имаше поляни, огрени от слънцето, по усойните склонове на Стара планина с цъфнали макове и жужащи насекоми, а хлопците на овцете щяха да подрънкват напевно.

Там се чувстваше свободен. Там бе чист…

– Да, мамо. Права си. – кой знае защо очите му се напълниха със сълзи и той премигна няколко пъти. – Още сега ще отида при чичо Марко.

Ваньо смачка на топка грамотата си и когато се прибра вкъщи, я хвърли в коша за боклук.

КРАЙ (!)