Стивън Кинг обича да си играе с нас. Ние – също…
(защото обичаме Джордж Старк, който „хич не се балтае, ама хич“)
((Тези отзиви са всъщност начални бележки, нахвърляни безразборно, докато сайтът все още не бе оформен. Сега ми се струва напълно уместно и естествено да намерят мястото си тук, пък макар и да са извън Библиотечната Полиция и Четилище. Вярвам наистина, че са уместни за онези, които все още се колебаят дали да ги прочетат.))
“Видях в пустинята едно същество, голо, озверяло.
Клечеше, сърцето си държеше и го гризеше.
Попитах: “Вкусно ли ти е, братле?“
“Горчи, ах, как горчи!
Но ми е вкусно, защото е горчиво
и си е моето сърце, макар и тръпчиво.“ –
Стивън Крейн, “В пустинята“
заглавие: “Тъмната половина“
автор: Стивън Кинг
кога и къде е издадена книгата, издателство: ИК “Бард“ ООД, 2007 (оригинал: The Dark Half, Stephen King, 1989)
превод: Александра Главанакова, 1992
коректор: Екатерина Иванова
обем: 464 страници
прочетена на: книжен носител (!)
Моята скромна оценка: 6 от 6 
Прикритиeтo cкoрo щeшe дa излeзe нaявe, зaтoвa тoй рeши дa убиe втoрoтo cи aз. Ho Джoрдж Стaрк нe жeлaeшe дa cи oтидe - a Стaрк бeшe мнoгo жecтoк чoвeк...
На 12 години бях прочела “Тъмната половина“.
Не помнех много от книгата. В мен се бе запечатал като въглен върху бяла хартия образът на Джордж Старк, макар да бе “злодеят“ между страниците. Не беше кой знае каква умна постъпка да прочета нещо, което в крайна сметка не можех да разбера напълно, не защото нямах желание, а защото бях малка. Едва преди няколко месеца (бе някаква промоция на книги в Озон.БГ!), реших да си купя книгата и да я прочета отново. Човъркаше ме този образ, а не знаех защо.
Два дни четене и бях… готова… Ъм, за какво? Защо…?
Просто бях готова с отговора защо съм харесала от раз Джордж Старк. Но преди да се впусна в обяснение все пак да разкажа за какво аджеба става дума. В книгата “Тъмната половина“ на Стивън Кинг се запознаваме с писателя Тадеус Бомънт, който живее семпло и обикновено с жена си Лиз и двете си деца. Бебета близнаци. Като всеки автор решава да пише под псевдоним (Джордж Старк!) в една доста лоша година за него в личен план и става известен, и невероятен писател именно чрез псевдонима си. Вдъхвайки обаче живот на нещо нереално, изведнъж се оказва въвлечен в серия убийства, извършени явно от оживелия му псевдоним, който изобщо не мисли да умира…
До тук окей. Сюжетът е простичък и не представлява кой знае каква трудност да бъде следван в книга. Направи ми впечатление обаче една тъничка заигравка с ума на читателя и вярвам (убедена съм, за Бога!), че авторът е целял точно това. Описва два персонажа, които държат два края на едно и също въже. Две пълни противоположности – взаимно привличащи се и отблъскващи. В единият край стои обикновеният човек (Тад Бомънт!) – невзрачен, щастлив семеен мъж, който полага грижи за жена си и децата си, отговорен, работещ, разумен и… ами логичен! Всеки иска такъв живот. Всеки ден си прилича с предходния, а следващия ден няма да се различава от сегашния. Черпи сила и възможности от таланта си и го прави с финес. Единственият нелогизъм е изведнъж да “убие“ и то доста крещящо и тъпо онова, което му носи облага. Другият край на въжето държи здраво антипода (Джордж Старк!). Непресказуем, чаровен, невероятно креативен и интелигентен човек, който си пробива път през гората без да се колебае и без да се терзае от полу-отговори и полу-въпроси дали е редно или нередно. Кара кола като “жестоко копеле“ (!) и пише романи, по които аудиторията немее и иска още и още. Този човек няма жена, няма и деца, обаче е силно привързан към идеята да има красива жена до себе си и да гука на малките бебета на своя съперник. Животът му е пъстър и ярък, бликащ от колорит и неподдаващ се на догматиката на сивото ежедневие. Няма как един такъв пълнокръвен и жив човек да се примири с убийството си. През цялото време си мислиш: аха, ето кой е движещия! Убиецът е прекалено насочен и експедитивен. Онзи, невзрачния с жената и децата си, е невинната жертва на обстоятелствата. Какво е виновен, че псевдонимът му оживява и започва да трепе хора наред? Още по-лошото е, че във хода на сюжета разбираш, че са и близнаци и всъщност е “канибализъм“, извършен още в утробата, когато единият близнак “изяжда“ другия. А в случая (изненада!), Тад Бомънт – онзи невзрачния и нерешителния, е бил по-силен и е “изял“ по невнимание брат си.
Всъщност аз се разрових надълбоко в тази тема и се оказва нещо съвсем обяснимо и не толкова шокиращо предвид, че медицината предприема статистически подход относно това явление. Каквото и да е това обаче, ще кажа тук в прав текст: заигравката на мистър Кинг я разгадах и ми хареса толкова много, че сега давам за тази негова книга най-голямата оценка. Защото именно невзрачния, онзи, който се плъзга без да изяви действие е онзи, който реално движи активния. Те са братя. Близнаци при това. Но истината е, че Джордж Старк винаги ще е в подчинената позиция, колкото и да е креативен и колоритен. На няколко пъти авторът се заиграва с именно тази основна идея – когато контактуват посредством телепатия и моливи и Джордж признава, че в началото било много хубаво, защото в съня му са в едно легло, като деца, които си шепнат тайни в тъмното; и когато се срещат на вилата – там той е смирен, едва ли не благоговеещ, защото…Защото въпреки действията си и грозните убийства, Джордж Старк всъщност изпълнява онова, което винаги е искал да направи Тад Бомънт. Но тъпото копеле (!) осъзнато или не предпочита да крее така и да извинява съзнанието си с временна невменяемост. “Тъмната половина“ е книга, която обединява личността в едно неразривно цяло и смея да добавя, че от прочетеното (надявам се да греша, защото не ми харесва тази мисъл!) победителя е онзи, който играе винаги по правилата, няма смелост да признае истинските си чувства и винаги, винаги ще “живее“ само под псевдонима си.
заглавие: “Четири след полунощ. ПЪРВА КНИГА. #1: Един след полунощ – Ланголиерите “
автор: Стивън Кинг
кога и къде е издадена книгата, издателство: 2018, София, издателска къща “Плеяда“, (оригинал: FOUR PAST MIDNIGHT: The Langoliers, Stephen King, 1990)
превод: Йосиф Леви, 1992
редактор: Весела Прошкова, Светла Иванова
обем: 278 страници
Моята скромна оценка: 6 от 6
По начало може би трябва да се концентрирам върху издадената книга от две части. В първата част са включени две новели – “Ланголиерите“ и “Таен прозорец, тайна градина“. Държа да упомена тук и сега, че до момента съм прочела само първата новела (!), но мисля, че заслужава отзив отделно и смея да се наема със задачата да направя отзив на всяка новела, включена в двете части на сборника.
На български са издадени две книги, може би защото ако се включат общо и четирите новели в сборника, обемът на книгата ще надхвърли над 800 страници. Предполагам това не е предизвикателство с голяма аритметическа задача за решаване, но си позволявам да мисля, че идеята е съвсем друга. Нещото, което ме изумява всъщност е талантът на Стивън Кинг да пресъздава идеи. Много интелигентен подход, със своеобразен речник, с напластавяне на героите и щриховане на основния сюжет. Все си мисля, че ако вземе да описва “дирята на гол охлюв върху скала“ (хм, правя малка задявка с “Червеният дракон“ на Томас Харис; кой е чел точно тази книга?), пак ще му придаде смисъл, тънък ироничен намек за идея по-голяма от самото пълзене на голия охлюв. Отклонявам се от темата, ала все пак нямаше начин да не спомена колко много ме е възхитил отново (за пореден път!, ах, този Стивън Кинг!). И ако си представим времето като материя, нещо осезаемо, нещо, което може да се “разкъса“, да се разреди или да поеме по криви траектории и взаимоизключващи се физически параметри, то тогава можем да приемем съвсем естествено, че може да търпи на налягане, на огъване, на преструктуриране. Може да е като отсечка, започваща от нищото, застопорена в настоящето, а стрелката се мержелее в бъдещето. И някъде в миналото обитават ланголиерите – кръгли топки свирепа ярост, които дъвчат и мляскат, поглъщат миналото, защото всъщност то е изчерпано и безцветно, разредено като изветряла бира или разгазирано безалкохолно. Ярък символ на празното съществуване и безсмислието.
Запознаваме се с единайсет герои всеки вкопчен по някакъв начин в нещо, което не трябва да съществува и принадлежи на ланголиерите. Брайън Енгъл оплаква развода и впоследствие смъртта на бившата си жена. Алберт Коснър живее в свят на фантазии, където е бърз стрелец от Дивия запад. Ник Хоупуел, който до последно Стивън Кинг не дава яснота какъв е, ала все пак можем да гадаем, че е агент от МИ 6. Дина Белман е сляпото момиченце, което не може да живее без чужда помощ. Лоръл Стивънсън пък е жена, която наближава средната възраст и поема рискът да се срещне с непознат. Дон Гафни е човек, следващ сляпо заповеди и нареждания, понеже се страхува сам да поеме отговорност. Робърт Дженкинс – пистаелят. Все си мислех, че авторът ще изпусне персонаж, с който най-добре може да се “свърже“, но отново съм сбъркала. Дженкинс е писател на криминални романи и се осланя на дедукцията, която пренася и в реалния живот. Руди Уоруик, за който храната е извор на живот. Бетани Симс – мисля, че е наркоманка, но не и в онези грозни, гротескни, разпадащи се размери. Просто момиче, което тепърва започва да се търкаля по наклонената плоскост надолу. После стигам до онзи, махмурлията, който проспива цялото пътешествие, а когато се събужда и вижда, че няма контрол над ситуацията и не може да си обясни случващото се, предпочита отново да заспи. Поставям Крейг Туми отделно от цялото. Защо, ще ме попитат някои. До последните страници си мислех, че образа му е излишен. В смисъл в сюжета той внасяше единствено психопатия и нелогизъм. Едва накрая схванах целия му образ и бях… все едно са ми плеснали два шамара през лицето (!). Осъзнах, че той е единствения важен и пълнокръвен образ. Единственият, който им отваря очите и ги кара да живеят в настоящето. Сам той е толкова болен и наранен, че не би могъл да живее спокойно. Няма да може да приеме нито бъдещето, нито миналото и ето защо живее само сега, в настоящето и не се балтае. Ама хич не се балтае. Не е кой знае какво всъщност. Животът представлява три точки и ние размиваме присъствието си между тези три точки. Скърбим за миналото, фантазираме за бъдещето. А настоящето…? Ами то се случва между другото и ние нямаме контрол над него. Животът не е в пропилените възможности в миналото (Брайън Енгъл!), нито е в наркотиците (Бетани!) или във фантазиите (Алберт!). В живота няма да намериш лъскави мъже, с които главата да ти се замае и ти да блокираш от вълнение (Лоръл!) и не се случва между страниците на детективските романи и за това няма нужда от дедукция (Робърт Дженкинс!). Не е в храната, макар мисълта да е привлекателна, защото ситият корем те прави летаргичен и муден (Руди!). Жестоко е да креташ и да чувстваш заедно с другите. Емоциите на заобикалящите те хора не са твои и макар да ги чувстваш и да плачеш, да скърбиш, да се радваш, това не означава, че живееш (Дина!). А понякога вината е толкова голяма, че не виждаш път напред, нито пък назад. Осъзнаваш, че си го направил, грешката коства съвестта ти и поемаш вината изцяло. И единственият изход е прошката (Ник!), който без страх я приема и възкликва „Колко е красиво!“. Не трябва да се поддаваш на манипулация и мнението ти е единственото важно в случая, защото накрая, ако не си твърд и не се изявиш, не остава нищо, с което да те запомнят. Просто ще фигурираш като нещастна жертва на обстоятелствата (Дон!) Апатията също не води доникъде. По-скоро “проспиваш“ и доброто, и лошото.
О, да! Всъщност не трябва да се заплесваш, нито да мислиш много. “Никакво балтаене!“, както би казал моя любимец. Светът е пълен с балтаещи се хора, които не знаят как да живеят. Недей да бъдеш един от многото, а живей сега. В момента. Защото миналото е безвкусно и застинало, а бъдещето още не е напъпило…
Няма коментари:
Публикуване на коментар