РАЗКАЗ: "ЗА СВЯТА И ЧИСТА РЕПУБЛИКА"

(брой думи: 924)

💥 РАЗКАЗ ОТЛИЧЕН НА ВТОРО МЯСТО ОТ ИЗДАТЕЛСТВО „ЛИТДИЗАЙН“ И ПП „ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ“ (ОКТОМВРИ – НОЕМВРИ 2023)

23 май 1997,

петък

Мара Стоименова огледа подопечните си с равни дози на умора и нетърпение.

Пети „А” клас представляваше разнородна смесица от дрехи, коси и лица, а вперила поглед в тях, учителката би могла да се обзаложи, че поне половината споделяха чувствата ѝ. Беше ги задържала след часовете и на някои от лицата, обърнати към нея, освен всичко друго, се забелязваше досада. Тя погледна Калина, нейната отличничка, която бе събрала колене и гръбчето ѝ бе изпънато като летва. Нейната приятелка – Силвия Костова потропваше с крак. Зад тях бяха групичката на момичетата – Таня Даскалова, Мария Тошкова, Сунай Бекирова… В другия ъгъл на стаята бяха момчетата – палави единайсет годишни калпазани с техния главатар – Пламен Кръстев.

А в края на редицата, тази до прозорците, стоеше единственото циганче в класа ѝ Иван Колев.

Пушеше ѝ се много.

Беше пробвала да ги откаже след Нова година. Но само след седмица си купи нова кутия и удобно забрави за новогодишното желание.

Искаше с нищо да не показва своето отношение, но погледът ѝ към циганчето може би го подготви, защото детето сякаш разбра и до края на часа не я погледна повече.

– Както знаете изпратих разказите ви за националния конкурс – Мара Стоименова направи пауза преди да продължи: – Или поне на онези, които благоволиха да участват.

Пламен Кръстев въздъхна шумно.

– Тогава другите може да си тръгват, нали? – попита той и бе посрещнат от ръкопляскания и възторжена подкрепа от своята групичка.

– Не, не можете! – хладно каза учителката и продължи, почуквайки листовете, които държеше на бюрото си: – Калинке, справила си се страхотно! Трето място! Имаш и грамота…

– Леле, каква изненада! – Пламен се поизправи, решил, че въпросът е приключен.

Мара Стоименова го изгледа втренчено по начин, който спря Пламен от намерението му и той без звук се настани обратно на чина си.

– Но тук има и една изненада. – Тя намести очилата си и додаде с неутрален глас. – Имаме си и първо място. От нашето училище. От нашия клас… „За свята и чиста Република”, общо национален конкурс за разкази и есета. Над 78 000 деца са участвали и както казах Калинка е на трето място, а това си е постижение.

Тишината в стаята бе плътна и осезаема.

– Браво на Иван Колев!

От групата на Пламен се надигна Иван. На лицето му бе изписано силен смут и шок.

– Госпожо Стоименова, – рече детето. – Но аз не съм…

– Не! – учителката направи нетърпелив жест и се изправи. – Не ти! Другия Иван Колев…

Останалите двадесет и три деца се обърнаха като по команда към циганчето. То продължаваше да стои забило поглед в чина.

– Трябва да кажа, – Мара си пое дъх. – че искрено се изненадах и ми стана приятно. Имаме ученик от нашето училище с национална награда! После прочетох и есето на Ваньо и наистина много ми хареса.

Той вдигна поглед към нея и Мара прочете гняв и ужас. Няколко секунди се помъчи да събере мислите си.

– Ваньо, ела! Вземи грамотата си! Още веднъж браво! Нека да аплодираме нашият първенец! – и учителката демонстративно изръкопляска. Останалите я подкрепиха някак вяло.

Циганчето се изправи и тътрейки крака, премина между редиците чинове, заставайки с гръб към класа. Хвана грамотата си и попита шепнешком:

– Госпожо, може ли да си тръгвам?,

и не дочака потвърждението ѝ. Хукна към вратата, сякаш го гонеше глутница бесни кучета.

*

Ваньо се спря чак пред къщи. Беше тичал по нанагорнището към циганската махала на Калинина поляна. Толкова силно бе стискал грамотата си, че я бе намачкал по средата и чак сега я погледна с някакво бегло любопитство. Беше зелен лист хартия с букви в ръкописен стил и името му бе по-голямо от останалите. „Журито на Национален конкурс с тема „За свята и чиста Република” награждава с първо място Иван Колев, ученик от Vа клас на Средно Общообразователно Училище „Поп Харитон”, Калинина поляна, област Сливен.”

Ръцете му се разтрепериха само при неканената мисъл. Макар да не бе погледнал нито веднъж към Пламен Кръстев, Ваньо знаеше какво го чака. Тормозът щеше да е пълен и тотален. Защо ѝ трябваше на Мара Стоименова да го споменава пред целия клас? Можеше да го извика настрани и да му каже с две думи само на него, на никой друг. Пламен Кръстев нямаше да знае нищо. Онази Калина – също.

Стоеше пред портата и зяпаше в грамотата си, опитвайки се със все сили да се зарадва.

Майка му отвори вратата и изненадана се закова на място. Беше преметнала шарена торба през рамо. Сигурно отиваше до кварталното магазинче.

– Нани? – Устата му потръпваше от нервни тикове. – Какво ти е, джанъм?

Ваньо вдигна поглед към нея и се усмихна сковано.

– Нищо. – отвърна. – Получих двойка на контролното по български.

– Голяма работа. – Тя махна с ръка и посочи към къщи. – Слушай, днес дойде чичо ти Марко Хаджията. Иска някой да му пасе овците… Баща ти, знаеш, той е при Исака, а брат ти замина за Сливен и не го знам кога ще се върне… Ти почти свърши ‘чилището. Какво ще кажеш, а? Пари са си това…

Ваньо си представи гората над Манастирището. Примамваща и тъмна с големите си дъбове по пътеката към Градището. След него имаше поляни, огрени от слънцето, по усойните склонове на Стара планина с цъфнали макове и жужащи насекоми, а хлопците на овцете щяха да подрънкват напевно.

Там се чувстваше свободен. Там бе чист…

– Да, мамо. Права си. – кой знае защо очите му се напълниха със сълзи и той премигна няколко пъти. – Още сега ще отида при чичо Марко.

Ваньо смачка на топка грамотата си и когато се прибра вкъщи, я хвърли в коша за боклук.

КРАЙ (!)