(брой думи: 1600)
💥 Настоящето есе е с основна тема "Свободата - осмисляне, отстояване, одухотвореност". Написано е за конкурс, в който не бе отличено, но въпреки всичко си го харесвам. :)
Днес няма да говоря за свободата по стереотип. Става дума за онази свобода, на която окачват лозунги, пишат се книги, посвещават се стихотворения... Тя изглежда очарователно размахала знаме, полу-гола, разгърдена, с фригийска шапка, символа на еманципацията
(на жените?...,
може би!,
но каквото и да е, тези мисли водят до много други констатации, нали?)
и към нея са отправени погледите на всички, които води. В това число и на нас – приковали сме поглед към нея, макар след само шест години да се навършват две столетия. Разбира се, става дума за Дьолакроа и неговата „Свободата води народа“. Лично за мен – картина, която харесвам страшно много, наред с „Разстрел“ на Гоя и „Момичето с перлената обица“ на Вермеер. Изкуството ангажира вниманието, приковава го само за частица от секундата, ала успява да вълнува дори да са минали столетия.
Писателите също като художниците обожават темата за свободата. Тя вдъхновява към себеизява, към мислене и индивидуализъм, като разбира се съвсем не искам да акцентирам името на Иван Вазов, на Христо Ботев, на Любен Каравелов... Свободата, за която те са се борили е национално-освободителна и постигане на политическа независимост. Съвсем не омаловажавам тази свобода – тя е отклик преди всичко на повика на времето. Мисля си още, че всяко нещо на този свят се случва точно тогава, когато му дойде времето (!) – нито по-рано, нито по-късно. Знам, звучи ви клиширано. Чували сте го и преди – днес, вчера... Чували сте го и това е дразнещо. Все едно да ви убеждават, че – видиш ли! - слънцето този път ще изгрее от изток и това е... уау, уникално! Ха, използвам ирония, но всъщност мотивите ми са съвсем други. В частност исках просто да ви накарам да видите стереотипа с пример. Същото е и сега, с тази тема за свободата. Защото съм убедена, че когато кажеш на българин думата „Свобода“, той се сеща за Васил Левски, за Ботев, за Каравелов, Раковски, Бачо Киро... Сеща се за Баташкото клане, за Деветдневната република на Априлци. Сеща се за „Под игото“ и „Епопея на забравените“ на Вазов или за „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Сеща се за това колко обича родината си, макар това да става само в публикация в социална мрежа. Трябва му малко, само дума, но се преобразува в друг човек – свободен човек, впил поглед в необозримо светло бъдеще, което ще го окъпе в златна светлина. Българинът като психология е сложна личност – гъвкав със стоманена закалка, вярващ в Бога, влюбен в земята и онова, което тя му дава в замяна. Той е умен, находчив, весел, опрощаващ, склонен да приеме чуждото мнение, ако не с разбиране, с толеранс или с махване на ръката: „Не те разбрах, ама карай да върви! Все тая!“
Вярвам, че свободата от българския калъп е мотиватор и вдъхновител. Заредена като акумулатор само за позитивна енергия – от революционната свобода и смъртта на Левски са минали над сто и петдесет години, ала все пак е като кладенец, който не пресъхва. Хората го зареждат постоянно, тази идея се влива като подпочвена вода, така че не вярвам някога да пресъхне.
И ето защо казвам, че това е стереотипна свобода. А аз не мисля да говоря за нея в момента.
Вместо това ще посоча с пръст към другата свобода – онази, за която никой не мисли или дори не предполага, че е там, защото ако я последваме, ще се окажем в минно поле, ще сме озадачени, тревожни и отчаяни. Дори няма да успеем да помислим да се върнем назад, защото пък темите, които засяга са повече от интересни.
Човешката свобода и правото да изразява себе си често се приема от околните за нещо много стряскащо и смущаващо. Мисля, че знаете онази мисъл на Шопенхауер, в която се казва, че „Истината преминава през три етапа. Първо бива осмивана, след това отхвърлена, а накрая считана за очевидна“. Ако издърпаме въображаем паралел, с който да свържем истината със свободата, ще се удивим колко прилики има тя. И Свободата като Истината преминава през три етапа. Първо бива подигравана, после ѝ се забранява всякаква изява, а накрая бива приета, за нещо, което го е имало. Харесват ми тези мисли, главно защото осъзнавам, че всяка проява на човешка свобода някога някъде по света се характеризира с трите етапа и главно с осмислянето ѝ.
А когато започнеш да мислиш за тази свобода, с изумление откриваш няколко последващи закономерности.
Първо и най-основното: Свободата е мит. Някаква илюзорна дъга в небето, която изглежда прекрасна след дъжда, но за съжаление неизпълнима. Пълната човешка свобода е престъпление срещу останалите индивиди в социума – тя нарушава модела, дълбае дупка между отделните хора, приема уродливи размери, когато е неосъзната. Може би в първобитно-общинния строй е могла да съществува доста успешно. Индивидите в такъв социум не са особено интелигентни и моралните закони са се ковали буквално в еволюционно движение. Нещата са се свеждали до храна, възпроизвеждане и опазване от хищници. Свободата тогава би изглеждала необятна. Нямало е морални закони, които да забраняват убийството или канибализмът, а смятам, че тези практики са се случвали съвсем закономерно и логически правилно. Колкото по-примитивен е един човек, толкова по-свободен ще бъде той. Освободен от предразсъдъците, от знанията за околния свят, лишен от емоционална връзка с другите индивиди и съответно звяр по нашите критерии. Обратно – колкото е по-интелигентен един човек, толкова той ще се нуждае да му бъде ограничена свободата.
В много литературни шедьоври съм попадала на този парадокс и си признавам съвсем чистосърдечно – харесва ми страшно много. Не, че до този момент съм го мислила точно в тези коловози. Всъщност написаното до тук е импровизация на мисълта – пуснала съм джина от бутилката и ми е любопитно какви желания ще ми изпълни той до края. Така че изнасяйки всичките тези доводи, всъщност разголвам своята интерпретация (досущ „Свободата“ на Дьолакроа) и достигам до съвсем нови територии, непознати и за мен.
И ето втората точка, която може да се подчертае така: на интелигентния човек трябва да му бъде отнета свободата. Моралният калъп го затваря удобно в общоприетите рамки. Нещо като сингулярна система, в която еднаквостта спрямо всички обекти ги променя изцяло. Всичко, което е различно от установения модел, бива отхвърлено, заклеймено, означено с етикет. Това е нормално поведение, еволюционно обусловено, доказано и ефективно. Свободата на изразяване и индивидуализмът „изхвърля“ носителите на свободен елемент, а в не редки случаи и ги осъжда. Коренът на това поведение е всъщност страха от новото и неразбирането. Смятам също, че всички онези хора, които по някакъв начин са изразили свободата си, са били заклеймени и отхвърлени от социалното стадо, защото не са сингулярни, не са се уеднаквили с другите. С други думи Свободата е желана от всички, но никой реално не иска да е свободен. Влудяващата паника, че може да бъдеш различен от околните, е подпечатваща за мисленето ти като отделен индивид. Да бъдеш единствен, неповторим, уникален е страшно за човек, който по начало не иска да бъде такъв. Ето защо смятам, че осмислена в цялата си пълнота, свободата на личността и себеизявата е химера.
И трета точка. Свободата е начин на контрол. Да, съвсем правилно прочетохте. Тук може да направя реверанс към мисълта на Гьоте, която сложих в началото на това есе. Нещо като лайтмотив, верую, към което да се придържам, а всъщност кондензирало в себе си най-основната ми мисъл. Много стряскаща и много болна мисъл по критерия на стереотипа, в който най-вероятно много хора вярват с цялата си душа. Самата мисъл за свобода е поробваща – в мига, в който тя изникне в ума ти, означава, че не съществува. Истински свободният човек, този, който не страда от робията, никога няма да си помисли за нея под каквато и да е форма. Като дишането е. Не се замисляш за него, нали? Правиш го несъзнателно и естествено. Не се задълбаваш във въпроса: „Ами аз дишам ли?“, не! Правиш го без умисъл и без да се терзаеш от вътрешни проблеми. Съвсем същото е и със свободата. В нея като презумпция, идея, възприятие, поведение няма мисъл. Тя съществува между другото, извън осъзнаването ѝ. Само поробените хора, онези, на които им е отнета свободата, мислят за нея, а това е леко депресивна мисъл.
Може би трябва да завърша с нещо положително и точно в момента се сещам за мита на Прометей.
Предполагам знаете за Прометей, който откраднал огъня от боговете и го подарил на хората. За това низко и подло деяние е осъден. За наказание Зевс го приковава към скала в Скития и всеки ден при Прометей долита орел, който яде черния му дроб, а вечерта раните му заздравяват. Това е най-красивата гръцка легенда за свободата според мен. Защото с това простичко действие Прометей не само е показан като човеколюбец, но и като индивид, който се възправя срещу тиранията и мракобесието на Зевс. Тази история олицетворява и пътя, който е избрал да премине свободният човек. Може да е скала в Скития, а може и да е бесило край София в далечната 1873-та година. И в двата случая безсмъртието е дрехата, която обличаш и оставаш завинаги в умовете на поколенията след теб.
Защото обикновеният човек се вдъхновява от такива трагични истории и макар да осъзнава, че не е като Прометей или Левски е благодарен за онова, което те са му дали. Да, не може да го осмисли напълно, но усеща, че е хубаво, че в момента се възползва от нещо, което по начало не му се полага, но е облагодетелстван и щастлив. Защото свободата на обикновения човек е всъщност това да му се предостави избор. Това, че можеш привидно да избираш, те прави свободен, а разсъжденията постфактум само биха те объркали.
Защото Свободата е изява на личността без значение формата, с която би я приел.
Воала!, ето че достигнахме до още една мисъл, която вдъхновява!
 |
Няма коментари:
Публикуване на коментар