Ню Йорк през 20-те години на XX век – безтегловен, аморален, упадъчен, нечовечен, жесток и равнодушен.
(кой е Гетсби?; в какво се изразява неговата ‘величина’?)
„Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който от тогава насам все се върти в главата ми.
„Когато почувстваш желание да критикуваш някого – ми каза той, – просто си спомни, че всички хора в този свят не са имали преимуществата, които си имал ти.“
Той не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз долових , че той имаше предвид нещо повече от това.“
***
„Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало – нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро…
Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.“
заглавие: „Великият Гетсби“
автор: Франсис Скот Фицджералд
кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство „Народна култура“, София, 1966, поредица БИБЛИОТЕКА ИЗБРАНИ РОМАНИ #1 (оригинал: The Great Gatsby, F. Scott Fitzgerald, Penguin Books Ltd. Harmonsworth, Middlesex Great Britain, 1962)
обем (брой страници): 162
жанр: класика
сетинг: Ню Йорк, САЩ, 1922 г.
превод: Нели Доспевска
редактор: Димитри Иванов
прочетена на: книжен носител (!)
Моята скромна оценка: 2 от 6 
Джей Гетсби олицетворява американската мечта - със собствени сили се е издигнал и е спечелил милиони, а приемите в огромното му имение са най-пищните и посещавани в Лонг Айланд. Не се знае доколко са чисти парите и миналото му - със сигурност обаче са чисти и дълбоки чувствата му към Дейзи, неговата младежка любов, произхождаща от висшите кръгове на обществото.
Именно заради нея той е купил разкошното имение - то е в близост до дома, обитаван от Дейзи и съпруга й Том Бюканан, който далеч не е пример за брачна вярност. Любовните триъгълници се пресичат и трагедията не закъснява.
Но "Великият Гетсби" е много повече от историята на една любов, разпаднала се, преди да се осъществи. Това е роман за дръзкия възход и шеметното сгромолясване, за крехката сила на парите, за амбицията, успеха и надеждата чрез тях да се спечели щастието и да се постави ново начало; а също и пленителна картина на двайсетте години от XX век, годините на джаза и "изгубеното поколение".
Според всички класации на читатели, критици и издатели "Великият Гетсби" е в десятката на най-добрите англоезични романи.
„Великият Гетсби“ е книга, която четох два месеца.
Точно така. Правилно прочетохте. Уж за да „избягам“ от Кинг! И още един парадокс добавям, понеже така и така съм в този коловоз: жанрово Кинг и Фицджералд са толкова различни, все едно да сравнявам водата с въздуха. Няма никакъв паралел – и като стил, и като масовка, и като идея, ала все пак съм убедена, че 160 страници класика си заслужаваха, макар в мен да предизвикаха руска депресивна мъка, подобна на тази на Евгений Онегин. Пренасищането на рецепторите ми за мъка дадоха по някое време откат, доведоха ме до някоя глуха ню-йоркска улица, където моралния упадък никога не е изглеждал толкова гротескно грозен, колкото из под перото на Фицджералд.
Съжалявам. Ще накърня нежните чувства на някои негови фенове или пък влюбени в прозата му, но определено той като автор-класик ми въздейства, макар и негативно. Истината е, че в литературата няма лошо вмешателство – щом произведението те кара да анализираш и самоопределяш, то фабулата му е изпълнена успешно. Няма значение, че нито един от героите не ме привлече на своя страна, към никого не изпитах привързаност или симпатия. Напротив – угнетиха ме, разочароваха, покрусиха и отвратиха до степен, че ми трябваше два месеца да премина през 160 страници и да отсея поуките, възпитанието или ‘университетските догми’ на житейското образование. И въпреки всичко – някои ще се подсмихнат и ще ме посочат с подигравка: „Не ти е харесала книгата… Хубаво! И какво от това? Два месеца си се мотала между страниците ѝ и нищо не си разбрала…“
Всъщност истината е двупосочна, като заглавието, което може да се тълкува по много начини, зависи от читателя, който държи книгата. Аз (понеже обичам да говоря за себе си в широкия смисъл на думата и избягвам клиширания модел възприятия!) трябва да вметна ей-така между другото, че идейно книгата ми допадна. Не че е някаква иновация в литературата, но странно защо на моменти поставях паралел между „Великият Гетсби“ и „Спасителят в ръжта“. Главно заради идеята, не за друго. Социални прослойки на имащи и нямащи, лукс и фалш рамкират една картина на нищета и духовна празнота, разни схващания „да бъдеш или да не бъдеш“ в типични хамлетовски полу-въпроси и полу-отговори, в състояние на пълна безтегловност, нямаща нито начало, нито край. Атмосферата бе потискаща и депресивна, като да се намираш до сами ръба на пропастта и тази пропаст да те привлича за скок. Сериозно, класиката е колкото лесна като презумпция, толкова и трудна като осмисляне. С ръка на сърцето си признавам: „Великият Гетсби“ е книга, която не е за мен. Прекалено много горчивина и подтискащ мрак има в нея, макар главният образ да се противопоставяше на усещането. При „Спасителят в ръжта“ оптимизмът лъхаше от всяка дума и ред, не можеше да не се влюбиш в Холдън Колфийлд .
Може би симпатия би изпитал към Гетсби, ала ако си като мен, най-вероятно би свъсил вежди и би въздъхнал шумно. Прекалено наивен е този Гетсби, залагащ на формата, но не и на вътрешността. Животът му – безсмислен от край до край. Да се въздигнеш в едно общество, което по начало не е видяло нищо в теб освен парите, къщата и богатството ти, за да може да привлечеш жената, която е също толкова фалшива, колкото и социумът, който я е създал… Това не е ли глупаво? Заслужават ли си годините и терзанията?…
А жената? Възлюбената? Онази, за която би преглътнал всичко?… Нежна, красива и чаровна, я описва Фицджералд, а истинското ѝ лице е противно, защото е образа на една безпардонна кокетка, вятърничава, безкрайно лабилна в чувствата си и стремежите, напълно покварена от начина на живот на собствената си прослойка. Приятелката ѝ Джордън Бейкър – абсолютно същата. При все че са прекрасни и красиви, култивирани и ошлайфани от към маниери и държание, бяха груби и безчовечни в отношенията си в хората. Дори към детето си Дейзи Бюканън – ми се видя пестелива и неоформена.
Любовницата, убита по погрешка на пътя… Миртл Уилсън. Още по-гротескна и пошла, именно заради позата да се прави на нещо друго, а не съпруга на обикновен човек. Разводняването на моралния етикет и потъпкването на брачните ценности като доверие, привързаност и вярност. Всичко онова, което представлява брака и семейството във „Великият Гетсби“ се срина в прахта и остана там до края. До самите финални акорди, със същият отчаян вик на болка и самоопределяне.
Дори разказвачът не ми хареса. Именно защото бе страничен наблюдател в някои действащи моменти, а в други взимаше дейно участие. Апатията и неангажираността му ме вледениха, макар да имаше някакви възпитателни постулати, предадени като за деца в детската градина. Може би до края Ник Карауей все пак остана верен на Гетсби, изпрати го с един пияница и баща, който дори не видя вината в себе си, без следа от лукса и парите, в които се къпеше къщата му и въпреки всичко пак не бе достатъчно. Моралният закон е еднозначен и вероятно сте го чували по един или друг начин: хора, които по начало не ви харесват, дори да им свалите луната и звездите, пак няма да ви харесват. Тогава? Струва ли си за такива хора да правиш каквото и да е? Величината на действията ти не се измерват само с непроменената си любов или със страстта. Тя остава куха и лишена от всякаква форма, щом получателят не оценя всичко скрито в усилията ти. А то – априори! – е най-важното и ценно нещо.
От всичко казано до тук добавям, че идеята на „Великият Гетсби“ в никакъв случай не се изчерпва и вероятно ще попадам на нея и в други книги. Вечната идея за това как богатите погубват бедните, класифицирането на прослойки и социалното неравенство, което пък подпечатва краха на една цивилизация, почиваща на външната лъскава изява, но не и на вътрешните устои, вероятно е плодоносна, ангажираща и смислена, но моля след Селинджър и Фицджералд, да не попадам поне известно време на нея. Току-виж от два месеца ще чета подобна тематика една година, а защо не и повече. Не заради друго – държа да подчертая! А защото живея в такава действителност и я осъзнавам болезнено. Нямам нужда да възпитавам в себе си нуждата да бъда човек и да кова моралния си свят.
Може би в друго време. В друг свят. Може би ако бях по-млада и откриваща света с ентусиазъм и надежда, тогава – да. „Великият Гетсби“ ще е книга, която дълго-дълго ще си спомням.
Ала сега предпочитам просто да остана… вярваща в Доброто.
Няма коментари:
Публикуване на коментар