💥 През октомври 2023 година издателство "Пепърмил Букс" обявиха конкурс за написване на блог ревю от каталога на издателството. Аз си избрах "Тези брутални наслади" на Мика Немеревър, като държа да отбележа, че прочитането на книгата бе истински пир за сетивата. И дори да е минала точно година от награждаването аз все още помня романа и смея да твърдя, че той бе най-доброто ми попадения за 2023 година. Благодаря на "Пепърмил Букс" за възможността да изразя мнението си чрез блог ревю. Спечелих първа награда. 😇
Прочетох „Тези брутални наслади” на Мика Немеревър за около три дни.
Може би трябва да добавя, че съм чела книги с по-голям обем за по-кратко време, но точно с прозата на Мика Немеревър си оставих „място за дишане”. Аз не съм човек, който претендира за нещо друго освен тривиалното, но въпреки всичко ще подчертая на нови усещания извън стереотипните, които бихте прочели къде ли не. Изненадващо е, че това е дебютен роман. Стилът е елегантен, „въздушен”, много лиричен и дълбоко чувствен. Бях впечатлена от изказа, от самото усещане, което романът носи и несъмнено това е било целта на авторката.
Сюжетът циркулира около Пол и Джулиан, които се влюбват един в друг. Действието се развива в началото на 70-те години в Питсбърг. И двамата са на по седемнадесет години, интелигентни и много етични. Пол веднага е завладян от чара на Джулиан, от начинът му да комуникира със заобикалящия ги свят, докато той самия изпитва затруднения да изрази себе си и предпочита да остане в сянка. Предполагам, че е интроверт и то в доста широко понятие, така че външно изглежда плах и неуверен. Джулиан е негова противоположност. Той не среща затруднение в това да изрази себе си, ала въпреки всичко те споделят една и съща среда, която предначертава и последвалите им действия.
Любовта им се превръща в силна, токсична обсесия. Може би наподобява на търкулната топка по склон. В началото тръгва бавно, докато после набира инерция, унищожавайки всичко по пътя си, дори и тях,и накрая се спира в напълно логичния и закономерен край. Макар да е минало време, все още мисля за тази книга и смея да твърдя, че в малка или голяма степен ме промени, накара ме да „видя” нещата от няколко ъгъла, не само от тези на Пол и Джулиан. Оруел ни казва, че „хубавите книга са хубави, защото ти казват онова, което вече знаеш” и ако следваме тази максима, то тогава книгата не би следвало да ни впечатлява, нали? Вече сме знаели какво се случва, краят не шокира, не те вълнува, не те променя… Той е закономерен, логичен, предсказуем, ала въпреки всичко успява да направи точно обратното.
Понякога си мисля, че Немеревър нарочно е акцентирала върху две момчета, а не върху възрастни. Убийте ме с камъни, заклеймете ме, запушете ми устата, но аз ще твърдя, че когато си подрастващ, си склонен на подобни чувства – ескалиращи, силни и помитащи. Не че след това си неспособен да обичаш или мразиш силно, просто тогава светът е твърде „остър” и неприятен. Всячески се опитваш да го промениш и да намериш своето място в него, а когато и средата около теб те потиска по всевъзможни начини, не остават много избори, нали? На седемнадесет усещанията са интензивни, галопиращи и трудно контролирани, за това Пол и Джулиан се движат в рамките на собствените си граници – ясно очертани, също като експеримента на Милграм, за който дебатират и отделят внимание прекалено много.
За мен книгата удостоверява основното кредо за подобен тип отношения, без значение дали са обвързани с физическите величини на любовта. Когато ти самият си неуверен и плах, а липсата вътре в теб расте с всяка минута, любовта, колкото и огромна да е тя, каквато и жертва да направиш за нея, то тя няма да запълни празнотата ти. Ако си представим любовта като запалена клечка кибрит, то тя ще изгори без следа, колкото и клечки допираш до нея. Любовта се „храни” не със саможертвата и с това колко красиво изгаряш за нея, а с това какво ще ѝ дадеш като резерв. А нека си признаем, доста трудно е да „изгаряш”, когато си неуверен и зависим от човека, който обичаш.
Предполагам такова чувство е красиво и вълнуващо. Предполагам, че е възхитително да се жертваш за човека, който обичаш ден след ден и да се опитваш да запълниш липсите му, които стават все по-дълбоки, докато накрая ти самия се загубиш в тях…
И все пак ми се иска да задам въпроса, който е съвсем обикновен, но пък е центъра, около който се върти моето ревю:
Заслужава ли си?... Бихте ли се жертвали за такава любов?...
Отговорът ще оставя на вас с пожелание да прочетете „Тези брутални наслади”. Определено си заслужава много да се говори за тази книга, а онова, на което аз акцентирах тук, е само началото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар