Касандра Клеър и нейната "пермутация" на любовта
заглавие: "Кралица на въздух и мрак" - книга III на "Тъмни съзаклятия"
автор: Касандра Клеър
КРАТКА АНОТАЦИЯ: Животът на ловците на сенки е воден от дълга. Ограничаван от честта. Думата на ловците на сенки е ненарушимо обещание и няма по-свят обет от онзи, който свързва парабатаите — воини партньори, заклели се да се бият един до друг, да умрат един до друг, но не и да се влюбят един в друг.
Невинна кръв е пролята на стъпалата в Залата на Съвета — свещеното укрепление на ловците на сенки. След трагичната смърт на Ливия Блекторн Клейвът е на ръба на гражданска война. Част от семейство Блекторн заминават за Лос Анджелис, в търсене на източника на зараза, която бавно унищожава магьосниците. Междувременно Джулиън и Ема предприемат отчаяни мерки, за да забавят проклятието на забранената любов между парабатаи, докато поемат на опасна мисия в царството на феите, със задача да върнат Черната книга. Това, което откриват в Дворовете, е тайна, която може да унищожи света на ловците на сенки и да отвори мрачен път към бъдеще, което никога не са си представяли, че е възможно. Хванати в надпревара срещу времето, Ема и Джулиън трябва да спасят света на ловците на сенки, преди смъртоносното проклятие на парабатайската връзка да унищожи тях и всички, които обичат.
Касандра Клеър е добре позната на българската тийн-аудитория с поредиците от книги за ловците на сенки. Това са серии от книги в жанра на ърбън фентъзито и е справедливо да кажа, че нейните герои Клеъри Феърчайлд, Джейс Уейланд, Алек Лайтууд и Магнус са доста енигматични, с ярка колоритна индивидуалност и сложен вътрешен свят. Още преди години, когато за първи път се запознах с творчеството на Клеър и серията ''Реликвите на смъртните'', бях удивена от начина и разказване, от пълния диапазон на светоусещане и емоции и персонажите, които наистина изразяват модерния тийнейджър с неговите терзания.
Особено за любовта...
Смея да твърдя, че авторката подхожда деликатно около тази вечна тема - понякога изразявайки типично клиширани идеи, друг път изненадвайки ни с прям и откровен език. На мнение съм още, че и ''Тъмни съзаклятия'' не изневеряват на нейния стил - приковаващ вниманието, дързък и пламенен. Ето защо смятам, че за жанра, в който твори, Клеър е изпълнила мисията си, тя е любимка на своята аудитория, а идеите ѝ могат да бъдат осмислени и възприети от всеки читател - задълбочено или повърхностно, според зависи от нагласата на читателя и неговия вътрешен свят. Сега може би е редно да предупредя, че в настоящето ревю ще се опитам да дам акцент и окраска на всички идеи, които ми хрумнаха, докато четях този доста обемен роман, а за онези, които нямат търпение да разберат дали си заслужава книгата и не им се иска да навлизат в някакви дълбокомислия и теории, ще им кажа: ''Да. Заслужава си! Редакцията е на ниво. Българското издателство заслужава аплодисменти за труда и за старанието си! Персонажите са интересни. Сюжетът е приключенски, на моменти забавен, в други - романтичен, в трети - драматичен. Книгата е написана в трето лице. Има за всеки по нещо. Всеки ще открие мъничък фрагмент, герой или друго, което несъмнено ще му хареса и несъмнено ще запомни. Така че ако не си чел ''Кралица на въздух и мрак'', поправи този пропуск и изживей едно незабравимо приключение!...''
***
772 страници. Прочетох ги за три седмици с прекъсвания от няколко дни, като последните 250 ги ''глътнах'' за седем часа. Буквално не съм спала, не съм яла, мисля си, премислям, възмутена съм донякъде, друг път се шегувам със себе си и това, че Клеър успя да инициира някаква позиция у мен, при все че аз трудно мога да акцентирам върху идеи. Затвърди някои мои убеждения, провокира други и успешно се справи със задачата да ме накара да изразя мнение. В този ред на мисли авторката успешно е довела докрай целта на книгата. Защото ако една книга е безидейна, предъвкана, клиширана и не носи послания, то определено е загуба на време и разхищение на хартия и труд. Е, Клеър определено провокира и разгръща образите си поетапно, показва ги в една светлина, хвърля ги в друга и изцежда докрай вечната тематика за любовта. Т.е. определено тя като автор не е от графата ''загуба на време''. В предходните две книги се запознаваме и проследяваме дилемите, загубите, болките и радостите на семейство Блакторн и Ема Карстерс - ловци на сенки от Лосанжелиския Институт. В тази трилогия е акцентирано повече върху връзката парабатай и забраната да съществува любов между тях, при все че подобна връзка е добра основа за платонически и чисто физически, сексуални отношения. Макар да съм чела предходните поредици ''Реликвите на смъртните '' и ''Адски устройства'', така и не успях да вникна в подобни отношения. Нещо от към идея изтървах нишката и лично не успявах докрай да асимилирам парабатайството.
Е, сега с гордост мога да заявя, че след като прочетох ''Тъмни съзаклятия'', парабатаите от книгите на Клеър ми се виждат вече логични, обясними и обособени. Едно плюс за Клеър. Главни герои тук са Ема Карстерс и Джулиън Блакторн - парабатаи и партньори, споделящи общ живот и цели. И въпреки забраната, която съществува в техния свят, те се влюбват. Извън всички общоприети правила, чупейки окови и заблуди и търсещи истината зад проклятието, което носи подобна любов. Времето им е кратко и то изтича бързо. Опитват се по всякакъв начин да спрат, но не успяват, дори само това, че Джулиън решава да помоли Магнус за помощ. Оказва се, че дори ако емоциите бъдат отнети с магия на единия (както прави Магнус на Джулиън), щом другия продължава да обича (Ема!), любовта не умира, а се възражда наново.
Тя търпи промени.
Преобразува се от едно чувство в друго.
Заменя радостта с болка и обратно.
Но не умира...
Любовта им във физически и духовни параметри е онази, която в литературата и навсякъде другаде срещаме под клиширания израз "истинска". За мен, определено клишетата, с които ни заливат навсякъде - телевизия, филми, предавания, книги, социални мрежи - са ми втръснали до степен, че за последните години рядко виждам нещо ново. Повечето е толкова дъвкано и изплюто, че смисълът е блудкав. Особено за любовта. Клеър обаче успява да превърне това чувство в колоритен пейзаж от емоции и представя една идея, за която се улових още в началото. Тя не е импозантен импулс. Не е -ТРЯС! и си влюбен!... Именно връзката между Ема и Джулиън показва, че тя е постепенно откриване на качествата на единия и другия, лоялност, респект, уважение, съчувствие, преживяване на обща болка и преминаване на препятствия заедно... Може би именно за това и тяхната любов би могла да бъде окачествена смело като истинска, каквото и да разбираме под това понятие.
Паралелно с това Клеър представя и друг вид любов. Онази, за която рядко се говори, особено сред тийнейджъри, които тепърва се опитват да намерят мястото си в обществото. Тя е основа за градене на добри взаимоотношения, за приемане на различието и опора между отделните членове. Става дума за любовта в семейството, а семейство Блакторн са символ на сплотеност и задружие.
Отделните членове са като брънка на верига, толкова здрава и ненарушима, колкото здрави и ненарушими са всички. И най-важното: приемащи различията си с отворено сърце и разбиране. Така и виждаме пълничката Друзила, която харесва филми на ужасите и копнее да я приемат като голям човек за своите тринадесет години, но й възлагат да гледа най-малкия си брат Октавиан. Близнаците Ливия и Тиберий, чиято връзка е осезаема и чисто физическа (те са близнаци!), още повече, че по симптоматика и поведение Клеър описва Тиберий като дете от аутистичния спектър, разбиран единствено от сестра си Ливия. Марк и Хелън, най-големите от семейството, които по злощастно стечение на обстоятелствата са разделени от Блакторн, заради елфическата си кръв, но върнали са се и опитващи се да намерят своята роля в семейството. Трудно и едва ли не невъзможно, но не се отказват докрая.
Други второстепенни герои са Кийрън, принц от Двора на тъмните елфи, Кристина Росалес, приятелка на Ема, Даяна Рейбърн, тяхна учителка, Гуин ап Нийд, предводител на Дивия лов, както и съзвездието от отрицателни персонажи - Зара и Хорас Диърборн, и техни сподвижници - Дейн Ларкспиър и сестра му, Мануел Вилялобос, Джесика Босежур и други, оглавяващи Кохортата, фракция в града на нефилимите, които искат да върнат старото статукво на страх и ужас между ловци на сенки и долноземци. Долноземците представляват прослойка от техния свят, съставена от магьосници, вампири, върколаци и елфи, принудени да живеят сред човеците и да се подчиняват на ловците на сенки. И точно тук се оформят два лагера - онези, които не приемат долноземците и желаят да затегнат техния контрол с реформи и закони; и тяхната опозиция, която смята, че те са създания, заслужаващи да живеят заедно с тях и не трябва да бъдат унижавани и репресирани. Това води до неминуемата конфронтация в края на книгата, чиито изход е шокиращ или съвсем логичен. Светът на сенки се разделя на две, а столицата им Аликанте в Идрис се запечатва с бариери. Това е в най-общо казано за сюжета на книгата. Не е нещо сложно, нито пък предполага кой знае колко изненади, но въпреки всичко авторката ме изненада, оставяйки отворен край за следваща поредица. Две плюс за Касандра Клеър.
И сред този простичък сюжет, се преплитат героите в сложна плетеница от взаимоотношения, за които определено смятам, че са колоритни и смели, амбициозни, извън стереотипа на установени правила и норми. Типично по тийнейджърски, опитващи са да се самоопределят и да намерят място в едно общество, което трудно приема любовта, изразена по друг начин. Пермутацията тук търпи много криви, защото говорим за любов във всичките ѝ... хм, варианти.
(!) Любов между хетеросексуални партньори - Джулиън и Ема, Клеъри и Джейс, Саймън и Изабел.
(!) Любов между хомосексуални партньори - Марк и Кийрън, Магнус и Алек, Хелън и Ейлийн.
(!) Любов между бисексуална тройка - Кристина, Кийрън и Марк.
(!) И любов между транссескуалната Даяна Рейбърн и Предводителя на Дивия лов Гуин.
И като говоря за любов, по-скоро не е точно това, а приемането на околния свят към подобни вариации. Нещо, което е изкривено и осмислено по друг начин, но със същото значение и показващо в частност нашето ежедневие и това колко тесногръди и страхуващи се от новото могат да бъдат хората, които не разбират изцяло подобни взаимоотношения. Клеър всъщност учи тийнейджърите да приемат сексуалното различие без скрупули и разбиране, което донякъде е окей, защото в тази възраст един подрастващ е податлив на влияние отвън и оформя света си според външна намеса. Ако примерно си обграден от хора и социум, които мразят хомосексуалността, няма нищо чудно, че ти също ще споделяш това мнение. Ще ги мразиш, ще ги заклеймяваш, ще закриваш очите си и ще казваш колко пропаднало е обществото. Истината, която трябва да вземем под внимание е съвсем елементарна - решението е еклектика на проблема, а не тесногръдие и забрана. Макар и тази теория да издъхва донякъде. Или не съвсем. Три плюс за Клеър.
Някъде между идеите си пробива и една друга, която е обосебена във втората част на романа и озаглавена ''Туле''. Това е паралелен свят - вариация, някъде в мултивселената, в който Ема и Джулиън се озовават, принудени да бягат от двора на Тъмните елфи. В най-общ смисъл Клеър подхваща идеята ''ако'', която несъмнено минава през главите на всеки един от нас. Ако не беше така, щеше ли да е така... Какво би станало, ако Ливия бе жива, защото книгата започва с нейната смърт и загубата, която семейство Блакторн се опитват да запълнят и превъзмогнат. По-рано казах, че всички приличат на брънки на верига, преплетени един в друг и здрави и ненарушими, но какво би станало ако смъртта наруши едната брънка и останалите вкопчени един в друг усетят по свой начин тази липса и дупка... Частта ''Туле'' представлява една вариация на това ''ако''. Ако нещата не се развият така, а поемат по друг път... Оказва се, че дори в една мултивселена с вариации на самите нас и на постъпките, пълно щастие няма и не може да има. Ако едното съществува там, другото го няма тук и обратно. Съвсем просто уравнение и единственото решение е да приемем случващото се, да продължим напред и да вярваме, че сме направили по-добрия избор, както и правят Ема и Джулиън.
Мисля си също, че с частта, в която Клеър се отклонява толкова много е предпоставка всъщност и за следващо развитие на книгите за ловците на сенки. В ''Туле'' тя описва един постапокалиптичен свят, който има също толкова интересни персонажи и най-мрачните страхове, превъплътени в реалност. Смятам, че ще ми е интересно, ако авторката се заеме с тази задача, особено след като в епилога на ''Кралица на въздух и мрак'' става точно това. Предсказуемо... или не.
До тук изказах само суперлативи, които несъмнено биха били скучни, ако продължавах в същия ритъм. За това е редно да упоменя един от крещящите негативи, които едва не ми извадиха очите. В края на книгата всички се събраха като едно семейство и празнуваха на плажа(!). Майката на Кристина прие това, че дъщеря й явно обича двама едновременно и я подкрепя напълно и без недомлъвки. Имаше и друг момент, в който транссексуалната Даяна, разказваше смело на семейство Блакторн за смяната на пола си в Банкок и как всички приеха това, като нещо естествено, очевидно с глупавата идея на Клеър, че семейството обича и подкрепя винаги, за всичко. Точно тук изобщо не съм съгласна. Семейството не е еднородна маса от кимащи глави за ''да'', от лоялност и солидарност... Точно тук Клеър изтърва нишката на реалистичността, на онова, което ако беше изпипала, романът й щеше да стане перфектен. Вярно, любовта е сила, която може да катурне политическа система, да обяви война и да спечели, но и тя е отрицание и потвърждение в едно. Семейството се състои от хора, чието мнение се различава едно от друго, вижда нещата от няколко ъгъла, приема, отритва или премълчава и именно за това е семейство. Да, подкрепя те, опитва се да те приеме, дори когато не успява да те разбере напълно, но никога не е маса от хора, които мислят еднакво. И щеше да бъде ненормално, ако е като представения шарж на Клеър за разбиране. Жалко.
Друг негатив, който ми направи впечатление е вкарването на образи от предходните й поредици - Джейс и Клеъри, Теса и Джем... Нищо против тях, но според мен тяхната роля е изиграна и изчерпана. Намесата им само разводни сюжета и дръпна акцента от основните герои Ема и Джулиън. Не че имаха много ''екранно време'', но сякаш Клеър се опитва да изцеди всичко от старите си герои, дори само като присъствие на имена. Единствената сюжетна линия, която следях с интерес бе тази на Кристофър Херондейл, Тиберий и Ливия Блакторн. И особено начинът, по който не само те, но и останалите се опитваха да превъзмогнат болката от внезапната смърт на Ливия. Наистина тук имаше нещо докосващо и истинско, като поведение и начин на възприемане. Осъзнаване, че човекът, който е свързан с теб и връзката между близнаци може да бъде разкъсана толкова жестоко, точно това страшно ми хареса. Аутизмът, чиято симптоматика не се възприема нормално и е подиграван или не се говори за него - защото Тиберий бе ярък именно заради състоянието си, представя един поглед към нашия свят. Толкова тесногръд и отхвърлящ всичко, което не се вписва в графата за нормалност. Точно тази връзка ми бе най-интересна и точно заради нея разгръщах лист след лист, за да прочета повече, за жалост обаче макар да им отдели време, Клеър предпочиташе други сюжетни линии. Или поне с такова впечатление останах аз. Може би други ще съзрат повече идеи и проблематика. Може би няма да бъдат съгласни с моите доводи. Но каквото и да е, Клеър наистина събра като в лупа доста въпроси, с които се сблъскваме в ежедневието си. За някои от тези проблеми предпочитаме да си затворим очите и да сметнем, че не трябва да се говори, да се създава публичност и най-малкото да се приема за нормално. Но любовта под всичките й форми е напълно човешка емоция, която не трябва да се забранява и окачествява. Трябва да се приема, колкото се може с по-широки възгледи. Смятам, че романът си заслужава (другите две книги също!) и определено ще си остана страстен читател на Касандра Клеър, очаквайки с нетърпение и другите й творби.
Няма коментари:
Публикуване на коментар