Равносметката, която ще направя за изминалата 2024 година, е необходима, пък макар и да закъснявам с нея. От началото на 2025 година са минали малко повече от две седмици, но ми се струва, че няма да ми навреди да погледна назад и да отбележа важните събития, случили се с мен – провалите, успехите, разочарованията, надеждите... Скромна съм и избягвам да мечтая мащабно от страх да не се разочаровам, ала точно днес се чувствам вдъхновена да изразя на глас (в случая да го напиша!) най-смелите си амбиции. Вярвам, че дори и да не успея да ги постигна, мисълта, че все пак ще се пробвам е достатъчно за един малък човек, каквато съм аз.
Мисля, че съм го упоменавала тук и там, а ако за първи път се запознавате с мен, ще го повторя пак. Литературата за мен е начин на живот. Постоянно съм заобиколена от книги – купувам, чета, слушам, на таблет, на книжен носител. В последно време отбелязвам, че не мога без книга в ръка и предполагам, че едва ли някога ще се откажа да бъда читател. Нищо чудно, че забила нос в поредната литература, аз съм толкова безнадеждно и изцяло „увредена“. Литературно осакатена. Вкопчена в думите, в прозата, в идеите, че вече не ми е никак трудно да анализирам дадената творба стига да имам време да я прочета.
Казват, че литературните критици са неуспели писатели, но истината е, че литературата като изкуство се нуждае не само от аудитория и публика. Нуждае се и от хора, които да я оценяват по зададени параметри, да се ровят надълбоко, да подчертават елементи, внушения и идеи, за да я направят... по-добра. В този ред на мисли смея да твърдя, че анализирайки други автори, съвсем спокойно мога да анализирам собствените си разкази, да обоснова мнението си, да защитя позицията си. Предполагам, че в повечето случаи съм блогър и литературен анализатор, а не писател, като към второто подхождам съвсем неопределено.
Сядайки да пиша разказ (или новела!), в повечето случаи знам основното – как ще започна и как ще завърша, двама-трима герои и „гръбнакът“ на сюжета. Никога не съм знаела какво ще напиша в следващия момент, никога не работя по план и никога не съм имала готови шаблони. Понякога изпадам в някакво състояние, в което напълно се откъсвам от света и виждам света на героите и историята им. Понякога съм в кожата на „доброто момче“, в други моменти гледам през очите на Дракона, но никога не знам предварително къде ще ме отведат те и когато се измъкна от транса и прочета какво съм написала, оставам изненадана и шокирана. Задавам си въпроса: Боже, това аз ли го написах?, но никога не получавам отговор, защото отговора е прозаичен и предвидим. Да, скъпа ми приятелко, ти го написа! Защо толкова се учудваш? В последните няколко изречения исках просто да споделя колко много ме забавлява писането – без значение дали е ревю на книга или мой собствен разказ. Харесва ми да импровизирам и понеже в края винаги ме очаква изненада дори и за мен самата, едва ли ще се откажа от писателското поприще.
И така, поред:
Казвам се Мария Раднева и съм родена през далечната 1983 година. Дете съм на смесен брак. Майка ми е сибирска татарка с руско гражданство, а баща ми е българин. Първата половина на моя живот премина под знака на приемането – относно не само идентичност, но и синхрон с обкръжаващата ме среда. Трябва да призная, че в много редки случаи съм чувствала България за мой роден дом, макар през целия си съзнателен живот да съм живяла тук. Има моменти, в които се надявам ще се съгласите: българското при мен е в много малко количество. Визуално и вербално ми личи отдалеч колко не съм българка и почти постоянно усещам тази липса като дупка, която се разширява все повече и повече. Думите ми нямат за цел да извикат у вас съжаление или състрадание, съвсем не. Просто е начин да обясня себе си като характер и нагласа. Примерно този дисбаланс, който съм чувствала, намира отражение в творчеството ми. Моите герои никога не са едноизмерни или щриховани. Темите и идеите, които бихте намерили при мен са свързани със съзряването, класовото разделение, насилието под всички форми – физическо или психическо, сексуалната ориентация дори. Харесва ми да дълбая навътре и да отгръщам покривалото на наболели проблеми. Предполагам, че ако ви харесва да се движите по острието на бръснача, тук, при мен ще ви е комфортно и определено ще направя всичко възможно да ви държа за ръката през цялото време, докато трае пътуването ни до... Не знам. До вашето мечтано място или до моето...? Може пък двете места да са едно и също, нали?
2024 година за мен бе запомняща се!
Участвах в няколко конкурса. В „Миналото, настоящето и бъдещето на нашата Родина“ и „Дядо Йоцо гледа“ се провалих, но пък не съжалявам за разказа, който им изпратих и който предполагам ще го пусна в блога ми. Бях отличена с третото място на списание „ЛитДизайн“ с „Ритуалът“ – друг мой разказ. През лятото в края на юни 2024 година в рамките на три дни написах „Perfectus” и го изпратих в литературното състезание на Владимир Караджов. И бях отличена като лауреат Бъдеща звезда. Два месеца по-късно в последната седмица на август ми се обадиха от Община Средец. Друг мой разказ, носещ името „Инцидентът“ бе отличен в Националния литературен конкурс „Янаки Петров“.
Дебютът ми обаче настъпи, когато Милен Димитров се свърза с мен. Каза ми: Можеш ли да напишеш хорър разказ до края на септември? и аз в началото останах с отворена уста и изпитах толкова много емоции, че ми бе трудно да му отговоря веднага. Споменах само, че трябва да помисля за някаква идея, защото до този момент нямах абсолютно никаква, а на другия ден вече бях готова с „гръбнака“ на „Село без вълци“. От тук нататък нещата са ясни, нали? Сборникът „Измерения на болката“ излезе под логото на Издателство „Потайниче“, а моя милост направи своя дебют.
Когато в края на 2023 година започнах да пиша професионално, си нямах и най-малката идея, че в рамките на година ще направя толкова голяма стъпка напред. Мислех си, че ще мине време, месеци, години, в които трябва да наложа името си, да го направя разпознаваемо в онлайн пространството, предполагах, че ще премина през откази на издателства... Да, несъмнено пътят, който следва няма да е лесен! Пожелавам си през тази 2025 година да работя още – да пиша, после пак да пиша и след това да продължавам да пиша. Пожелавам си да съм здрава и устремена, да мечтая и да се осмелявам да казвам мечтите си на глас, за да предизвикам съдбата! Пожелавам си семейството ми да бъде до мен, да ме подкрепя, както досега, а сутрин, когато ставам, да поглеждам личицето на моята дъщеричка и да си казвам: ти си моето слънчице и за теб си заслужава да бъда силна! Синът ми след няколко месеца ще е абитуриент, а точно утре – на 17 януари, има рожден ден. Става на 19.
А само преди миг аз самата бях на 19 и се запознах с баща му!
Какво нещо е животът, нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар