И след най-голямата любов накрая остава само пепел.
заглавие: „Мостовете на Медисън“ автор: Робърт Джеймс Уолър кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство „Лабиринт“, София, 2014 (оригинал: The Bridjes of Madison County, Robert James Waller, 1994) обем (брой страници): 168 жанр: любовен роман, световна проза сетинг: САЩ превод: Емилия Л. Масларова редактор: Емилия Пищалова прочетена на: книжен носител (!)Моята скромна оценка: 6от 6 
КРАТКА АНОТАЦИЯ: Един от най-добрите любовни романи, писани в последните години. Литературно явление, покорило милиони читатели и екранизирано с участието на великите Мерил Стрийп и Клинт Истуд в главните роли.
Италианката Франческа вече се е примирила със сивите дни и още по-сивите нощи в дълбоката американска провинция, където е последвала мъжа си и се е отдала на децата и семейството.
Книга за страстта, за тежкия избор, пред който често сме изправени, за дълга и саможертвата, за чувства, които ни преобразяват и не ни напускат до края на дните ни.
„Дадох на своето семейство целия си живот, на Робърт Кинкейд давам онова, което е останало от него.“
Осъзнавам, че почвам това ревю отзад напред. Винаги съм си конструирала мисълта така, че да не започвам с цитат, понеже колкото и да е хубав той, ‘залепен’ без предисловие, изглежда нелеп и не на място. В случая обаче си помислих, че това начало не е лошо. Никак даже. Напротив. Горният цитат чудесно описва „Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър.
Акцент поставям и на филма с участието на Клинт Истууд и Мерил Стрийп. Трябва да си призная, че го гледах в края на 90-те години на миналия век и нищо не помня. Единственото, което ми излизаше веднага пред очите бе Мерил Стрийп и Клинт Истууд, а между тях кухненска маса, но се вълнувах и бях запомнила, че сценарият е по книга. Сега може би схващате защо съм отбелязала романът на Уолър като книга, на която съм се канила от доста дълго време. Все пак две десетилетия ‘набиране на смелост’ не е никак кратък период от време, нали? Ако бъда по-уклончива и завоалирана със доза скрит контекст бих добавила, че през този период съм гледала само качествени филмови заглавия. Нещо, за което в последно време не мога да се похваля. В паметта ми се гонят кадри на „Трамвай Желание“ (театрална постановка с Алек Болдуин в главната роля!), „Брилянтин“, „Коса“, „Котка върху горещ ламаринен покрив“, „Пощальонът винаги звъни два пъти“, „Някои го предпочитат горещо“, „Лолита“ с Джеръми Айрънс и Доминик Суейн, „Отнесени от вихъра“ и още, и още… Мое мнение е и не спекулирам с него, но тогава телевизията беше наистина стойностна, заслужаваха си двата телевизионни канала – КАНАЛ 1 и ЕФИР 2. Нищо чудно, че „Мостовете на Медисън“ бяха едно от заглавията, които аз неизменно сложих в графата „невероятно добро попадение“ и досега само се канех да си купя книгата и да хвърля едно око на тази любовна история.
Имайте го предвид: книжката е малка по обем. Някакви си 168 страници и наистина се четат леко. Чувството е приятно, макар и да носи тъга с посланията си и с трагизма си. И да не сте гледали филма, вероятно ще знаете как би завършила книгата. Няма никаква изненада, но пък романтиката е повече от достатъчна да се хареса на женската аудитория. Вярно казват, че женското сърце е дълбок океан от тайни. Мъжете или се давят в него, или се научават да плуват, ала въпреки всичко пак не знаят накъде ще ги отведат теченията. Книгата на Уолър ни отвежда в пасторалната американска провинция на Айова, където един фотограф на „Нешънъл Джиографик“ среща съпругата на фермер и в рамките на четири дни се влюбват и разделят, белязвайки се взаимно.
Всъщност сюжетът не представлява кой знае какво, но чувството бе завладяващо и горещо, както и времето, през което те са заедно. Чета „Мостовете на Медисън“, когато зимата не желае да отстъпи и навън е доста студено. Мистър Уолър обаче с плам и жар описва августовската жега и не ми е никак трудно да я почувствам. По начало съм с богато въображение и макар асоциалното си поведение, което го раздавам, всъщност съм емпат. Това ми помага в четенето, понеже по-лесно съм склонна да визирам персонажи и да намирам идеи.
И нищо чудно и в тази намерих онова, което ми се струва, че си заслужава. Робърт Кинкейд и Франческа Джонсън са литературни образи визуализирани от Уолър и много енигматични и колоритни. Хареса ми Кинкейд, който притежава някаква вътрешна красота и усет да улавя моментите, а после да ги запечатва на лента.
„В един момент си даде сметка, че снима именно светлината, а не предметите. Предметите бяха за него само средство за отразяване на светлината. Стига светлината да е добра, все ще намериш какво да фотографираш.“
И тази любов към думите… Като творец и автор, знам какво се крие в тях, но ето в тази книга е отбелязано по начин, който не бих могла да пренебрегна, а само да се съглася с този довод.
„Обичаше думите и образите. Сред любимите му думи бе „синьо“. Езикът и устните му тръпнеха приятно, когато я изричаше. Като млад си мислеше, че думите нямат само смисъл, че човек ги усеща и физически. Имаше и други любими думи, например „далечен“, „дим“, „път“, „отколешен“, „прелет“, „пътешественик“, „Индия“ – харесваше звученето и вкуса им, начина, по който се сливаха в съзнанието му. Окачваше в стаята си цели списъци с думи.“
Робърт Кинкейд е наистина ярък мъжки образ. Завладяващ и много чувствен. Мъж, който е космополитен като душевност и нагласа. Безкрайно чаровен, мил и внимателен. Определено само жена като Франческа би могла всецяло да го разбере и укроти иначе бурният му темперамент. Той е символ на човека, който няма дом и се носи по течението на работата си. Експедитивен, взискателен към себе си и професионалист, но без семейство, жена и деца. През тези четири дни, в които Уолър го описва, Кинкейд е повече от прекрасен, защото не е нито млад, нито стар. Той е в най-добрата си възраст и смея да твърдя, че чувствата са много по-мащабни, отколкото ако Кинкейд бе млад. Не съм против стереотипа на тийнейджърската любов, напротив: отдавам нужния респект към любовта независимо от персонажите. Но съм склонна да приема за норматив, че също като човекът, любовта търпи израстване и надграждане. Мисля си още, че колкото си по-възрастен, толкова си по-узрял за нея, по-склонен си да разбереш всяка нейна брънка и нюанс. Ето защо Кинкейд с неговите 52 години не ме отблъсна, по-скоро го почувствах по-близък и по-желан.
От другата страна на масата е седнала Франческа Джонсън. Обикновена домакиня от американската провинция, безработна, отдадена на семейството и децата си. Бих могла да допълня, че не е толкова впечатляваща като натура като Кинкейд, но ще излъжа. Макар животът ѝ да е делничен и простоват, всъщност тя е жена, в чиито гърди тлее страст и пламък. Невероятно земна и макар прелюбодейка, противоречието е залегнало в самия ѝ образ. Тя се влюбва в Кинкейд, изневерява на съпруга си, но пък – странно! – остава вярна на семейството си и децата, защото изборът, който прави в края ѝ коства много, но за това пък е величав подвиг, достоен да се приеме добронамерено. Тук не говорим за изневярата в първичната ѝ изродена форма, която обикновения човек е свикнал да заклеймява и обругава. Имайте го впредвид, не бих могла да ѝ направя толеранс или да я приема за нещо нормално. Но когато си достатъчно зрял да понесеш последствията от нея, тя не изглежда страшно чудовище, не руши семейните отношения, не отдалечава партньорите или децата един от друг. В този дух на мисли съм склонна да приема, че само една жена пораснала и приела себе си с всички негативи или позитиви, би могла да направи избора на Франческа, така че животът да се осмисли, а изневярата да бъде приета и разбрана.
Признавам. Нито за миг не я обвиних. Нито нея. Нито пък Кинкейд. Копнях, желаех и плаках с тях. И мечтах. Защото за тези четири летни дни, любовта им бе толкова ярка, колкото някои други за цял живот не можеха дори и свещичка да запалят.
„Той помълча. После:– Тези дни си записах нещо в бележника – все някога мога да го използвам. Хрумна ми, докато карах пикапа – често ми се случва. Чуйте го: „Някогашните мечти бяха красиви мечти. Не се сбъднаха, но съм щастлив, че съм ги имал.“ Не съм сигурен какво точно означава това, но все някога ще ми влезе в работа. Мисля, че разбирам как се чувствате.“
И следвайки този дух, може би вече знаете защо и първия цитат бележи началото на цялото ревю. Смятам, че точно в него се съдържа истината, която лично аз разбрах и приех без скрупули и без недомлъвки. Думите: „Дадох на своето семейство целия си живот, на Робърт Кинкейд давам онова, което е останало от него“ се отнасят за момента, в който Франческа моли децата си да не я погребват при баща им, а да я кремират и разпръснат прахта ѝ на Роузманският мост. Има жени, които жертват на олтара на семейството си много от себе си, както Франческа Джонсън от „Мостовете на Медисън“. Вярвам, че ще харесате тази книга, а също и филма, за който по-рано вече споменах.
Аз чаках над две деситилетия, за да я прочета и не бих казала, че съм разочарована. Мисля си, че ако я бях прочела тогава, когато бях на 14, може би нямаше да я разбера напълно, нито пък щях да запомня Кинкейд или Франческа. За четенето на някои книги не е нужно само да налучкаш нагласа, а и да си достатъчно пораснал. Времето е хубава предпоставка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар