💥 РАЗКАЗ, ПИСАН В НАЧАЛОТО НА МАЙ 2024 ГОДИНА, СПЕЦИАЛНО ЗА КОНКУРСА "ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА", ОРГАНИЗИРАН В КОЛАБОРАЦИЯ ОТ СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ, КОМПЛЕКС "ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА" И ОБЩИНА МЕЗДРА.
Мама обаче ме посрещна в кухнята с крива усмивка.
– Баща ти иска да говори с теб – рече и кимна към кухненската маса, където седеше той, разгърнал спортния вестник.
Настръхнах от някакво предчувствие за беда, макар да не знаех къде точно съм сбъркала. Дори днес ми бяха писали шестица по биология. Не ми се вярваше да е свързано с училището, но въпреки всичко се почувствах като пред изпит.
– Да? – попитах с треперещ глас аз. – Нещо лошо ли е станало?
Той ме погледна над вестника си и после го остави разгърнат на кухненската маса. Беше облечен в сив костюм с вратовръзка, която бе разхлабил и възела стоеше малко на криво. Запали цигара и примижа към мен.
– За баба ти Божка става дума – сухо ме уведоми той и въздъхна някак мелодраматично. – Тази дърта реликва ще ме довърши… Убеден съм, че ще ме надживее, ще оглозга кокалите ми и накрая ще си построи олтар с тях…
Наведох поглед към килима в кухнята, макар да ми стана ясно какво щеше да последва. Той рядко бе тактичен, освен ако не беше на работа или не общуваше с по-образовани хора.
– Какво за нея? – попитах, макар да бе излишно. Мисля, че прозрението ме заслепи като светкавица и не беше нужно да се правят повече уточнения, но в този момент осъзнах, че протаквам, че удължавам времето, за да отложа неминуемата молба и той някак да се откаже от намеренията си.
– Светът се разраства. Вече не ни се налага да се свиваме в колибите си, да палим свещи през нощта, да месим хляб в нощвите и да слушаме радио ден и нощ – Баща ми сбърчи устни отвратен от тази мисъл. – Априлци е малък град. Хората гледат напред – към бъдещето, несъмнено. Но тя отказва! Дъртата сврака, която е трябвало да пукне още преди двайсет години, отказва да прогледне и да види нещо отвъд глупавото дърво…!
– Тя го обича – пророних тъжно аз. – Казвала ми е, че майка ѝ е родила под дървото нея и четиримата ѝ братя. Каза ми също, че в корените му намерила сина си, когато се удавил преди време… Имало е наводнение…
– Имаше, да – изсумтя баща ми. – Но сина ѝ се удави от алкохол, а не от придошлата река. И всъщност не ме интересува подробности за Петър Башлията. Само ще ти кажа, че приживе той не обичаше майка си. Пък и кой ли би обичал тази дърта сврака? – Той направи пауза, втренчен в лицето ми. Усещах погледа му, а аз всячески се стараех да избягвам да го гледам в очите. – Отиди при нея. Говори ѝ. Кажи ѝ, че ще дойдат хора. Ще привлечем туристи. За общото благо. За благото на целия град… Разбра ли ме?
– Да. – кимнах аз и го погледнах бързо, преди да се изнижа от кухнята.
***
Баща ми всъщност не ми е баща. Пастрок ми е, но майка ми упорито ми натяква, че е добре да го наричам татко. Заместник кмет е на Априлци вече втори мандат и определено е уважавана личност в малкото ни балканско градче. Когато мама се ожени за него преди две години, бях изумена да разбера колко различни са балканджиите – сплотени, разговорливи, прекалено социални. Родена и отраснала в Нова Загора ми бе трудно да се адаптирам към Балкана, поне първите няколко месеца, след като дойдох с нея.
Там, където бе топло през лятото, тук бе хладно. Там, където бе студено през зимата, тук бе мразовито.
Баба Божка бе деветдесетгодишна старица, която живееше в едноетажна къща с каменни плочи на покрива от другата страна на квартала. Дворът ѝ граничеше с реката, в която аз обичах да газя пролет и лято, така че неведнъж я бях засичала под голямото дърво да плете, седнала на малко дървено столче. В началото не си обелвахме дума, макар да виждах как ме наблюдава, когато минавам покрай телената ограда. И най-накрая през един юлски ден ме извика със скърцащ глас:
– Момиче, ще дойдеш ли при мен?
Възпитанието ми ме наставляваше да не откажа на поканата и щом се доближих до нея с малко скована усмивка, тя порови из черните си фусти и ми подаде вафла.
– Вземи, яж!… – Очите ѝ бяха мътни, но бях убедена, че вижда идеално. – Ако отидеш по-нагоре, ще видиш старата мелница на баба Монка. По време на въстанието башибузуците избили всичките ѝ снахи и внуци, а нея самата рязали къс по къс, защото ги посрещнала с пушкалото… Оставили живо само едно бебе…
– Ха! – извиках аз от възхита и неподправен ужас. – А мъжете…? Къде са били?
– Умрели, разбира се. Избити, заклани… – Тя се засмя и отново затрака с куките. Плетеше петата на чорап. – През онези времена жените и мъжете са си поделяли не само хляба. Баба Монка не си поплювала никак даже. Според легендата турците разпръснали месото ѝ около мелницата и никой не е припарил там след това. Мечките и вълците заобикаляли отдалеч.
– Ужасно! – изшептях дрезгаво и потръпнах от внезапно полазилия ме студ.
– Защо? – Баба Божка наклони глава на една страна и ме погледна учудено. – Времената са били други. Нравите. Хората. Защо да е чудно, че някой е умрял, вярвайки от сърце, че постъпва правилно?…
– С непокорството си е убила близките си!
– А дали? – Баба Божка ми се усмихна широко. – И какъв живот са щели да живеят, дори ако тя е преклонила глава и ги е посрещнала с хляб и сол, а не с пушкалото?
На този въпрос нямах отговор. Разпечатах вафлата си и я изядох, докато баба Божка тракаше с куките си.
***
След този ден се засичахме често. Компанията ѝ ми носеше уют и топлина. Нещо, което отсъстваше от дома на заместник кмета. На няколко пъти понасях мълчаливо подигравките на майка си, че дъртата сврака на нищо не би могла да ме научи, освен може би да плета чорапи и да глозгам кости.
После бе съвсем естествено да прескачам през ден-два при нея. Научих се не само да плета чорапи на пет куки, но и да тъка и да меся хляб. Често ме налягаше непоносимата мисъл, че някой ден ще прекрача прага ѝ и тя ще ме посрещне ледена с отворени очи, взрени в миналото, което ѝ тежеше. Беше надживяла тримата си сина. От единия имаше внуци, които не познаваше. Снаха ѝ си бе отишла много отдавна и никога не се бе върнала в Априлци.
В двора ѝ растеше висок бряст.
Дървото переше огромната си корона над плочниците на покрива. Именно под него се видяхме за първи път през онзи горещ юлски ден.
Видяхме се и днес, но този път ръмеше дъжд, а тя стоеше под него, вперила поглед към мъгливия Балкан и придошлата река. Забрадката ѝ бе мокра и аз само можех да предполагам колко дълго е стояла навън. Приближих се до нея и я скрих под чадъра, който носех.
– Вторият ти баща преди малко беше тук – пророни тихо старицата. По сбръчканите ѝ бузи се стичаха сълзи. Бях убедена, че не е дъжд. – Подписах преди време за хотела, както пожела той. Целия квартал бил съгласен с построяването му. Трябвало да застана до другите и да дам съгласието си. Разбирам го… – Тя ме погледна и заплака вече без да крие мъката си. – Но сега иска да отреже дървото, защото пречело на хотела. Щяло да има паркинг и то цапало много – листа, съчки, клони… Ами ако имало вятър и го изкоруби из дъно…? Можело да падне на къщата ми, но можело да падне и на хотела… Казах му, казах му…
Гласът ѝ се прекърши и дълго време не каза нищо. А после промълви с глас удавен в отчаяние:
– Казах му, че дървото е хубаво. Ще прави сянка на колите… Пък и кога е имало толкова силен вятър тук… На центъра върбите си стоят, нали?… Защо да им пречи моето дърво?…
– Той смята, че по този начин ще привлече инвеститори… И града ще просперира. – вметнах аз по задължение и мигом се намразих за това.
– Определено ще просперира. Но на каква цена? Защо никой не помисли за цената? За баща ти е едно дърво, което цапа и при буря може да се стовари на нечия глава. За мен е целия ми живот… Сутрин ставам и поглеждам навън през прозореца, и го виждам… Дървото. Един нищо и никакъв бряст. Няма чудо в него. Не е орех или дъб, нали? Просто бряст, който сега пречи на инвеститорите. Но се чудя ще дойде ли време, когато дървото ще го няма, а хората ще си пречат един друг. Ще стърчат над сухо обезлесено стърнище и ще искат сянка и завет… А дървета няма да има. Дори и брястове…
***
Тя почина на следващата година.
Един ден просто се прибрах от училище и мама ме осведоми с тънка подигравателна усмивка:
– Намерили баба ти Божка умряла тази сутрин.
Седмица преди това ми беше дала куките си и две торби с прежда. Каза ми: „Вземи, Миле, нещо недовиждам, пък и ме болят пръстите вече. Ще ми оплетеш ли два чифта за зимата?“ и аз ги взех и ги отнесох вкъщи, радостна и доволна, че най-накрая ми се доверява. Бях изплела единия чорап и вчера започнах другия.
Шокът от тази новина ме остави застинала като статуя в средата на кухнята, вперила очи в лицето на мама, която ми се хилеше неадекватно. Намразих я със сила, която не вярвах, че бих могла да изпитам към нея.
Майка ми не забеляза болката или се направи, че не я вижда. Тикна в ръцете ми книга със стари, захабени корици и добави с насмешка:
– Намерили са я на масата с твоето име на нея. Леля ти Лалка ми я донесе да ти я дам.
Отгърнах я, макар да знаех каква книга държах. Беше Библията, която неведнъж бях виждала до радиото и за която баба Божка казваше, че в нея били вписани имената на нейните прародители, на нея, на мъжа ѝ и на децата ѝ, на внуците… В очите ми се напълниха сълзи, когато прочетох името на Монка Башлиева наред с името на Божана Драгиева.
***
Хотелът „Момините къщи“ бе построен две години след това.
***
Миналата година се прибрах вкъщи. Мама ми се обади, за да ми каже, че втория ми баща е починал и трябваше да присъствам на погребението му.
На връщане от гробищата минах покрай къщата на баба Божка. Имотът бе занемарен и двора бе избуял от треви и къпини. Брястът бе отсечен още, когато се построяваше хотела, така че някак бях готова да видя пустотата и тишината, която ме посрещна. До дънера на отсеченото дърво видях издънки от бряста. Имаше по-големи, но имаше и такива, които можеха да бъдат извадени с лопата.
„Едно никакво дърво…“, беше казала тя. „Не е орех или дъб, цапа и при буря може да падне“, но това не ме спря да извадя две издънки.
През цялото време се усмихвах и плачех едновременно. Гостите на хотела сигурно са си помислили, че съм някоя луда, но никога дотогава не се почувствах толкова на място, колкото в онзи момент.
***
Засадих брястовете в градината ми в Дунавци. Хванаха се отведнъж.
КРАЙ
Няма коментари:
Публикуване на коментар