Свободният човек срещу корумпираната система
заглавие: „Особени сезони“
автор: Стивън Кинг
кога и къде е издадена книгата, издателство: издателска къща „Бард“, София, 2009 (оригинал: Defferent Seasons, Stephen King, 1982)
обем (брой страници): 496
жанр: мистерия, драма, хорър, сборник
сетинг: САЩ
редактор: Боряна Даракчиева
превод: Симеон Николов, 1993
прочетена на: книжен носител (!)
Моята скромна оценка: 6от 6 
КРАТКА АНОТАЦИЯ: Страхът с божествен аромат чука на вратата. Отвори я!
Кошмари всъщност няма. Кошмарно е ежедневието на героите на Стивън Кинг, толкова живи, че човек настръхва от присъствието им! Четири различни по тон и сюжет новели, обединени от темата за пътуването през живота.
В „Надежда за вечна пролет“ един несправедливо осъден човек намира пътя към своето избавление. В „Лятото на покварата“ едно златно момче и старец с отвратително минало ще се обединят в ужасяващ съюз. В „Есен над детството“ четири момчета ще дръзнат да навлязат в гората и ще намерят живот, смърт и края на невинността. Със „Зимна приказка“ ще попаднете в странен клуб, където ще чуете потресаващата история за млада жена, решена да роди... на всяка цена.
Чудовищни неща, разказани от очарователен разказвач.
Важна е приказката, а не човекът, който я разказва.
„Мръсната среда прави мръсна бедност.“ (AC/DC)
„Чух го по клюкарската мрежа.“ (Норман Уитфийлд)
„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“ (Флобер)
Да си начешеш крастата и само заради един разказ да си купиш целия сборник!
Признавам си вината. Направих го, главно заради „Рита Хейуърт и изкуплението „Шоушенк“ и филма. Всъщност ако трябва да търсим първопричина, е хубаво да задълбая назад във времето, когато за първи път изгледах „Изкуплението Шоушенк“ с Морган Фрийман и Тим Робинс. Помня, че плаках много – от мъка и от радост, но определено имаше неописуема емоция, която няма как да я придам в колорита, който определено заслужава филма. Разбира се, книгата изчака проверката на времето. Т.е. минаха десетилетия, за да видя оригинала на идеята за Шоушенк. С ръка на сърцето си ще си призная, ще филмът е по-пленяващ и ангажиращ от новелата, ала все пак това не означава загуба на време.
И така да кондензирам нестройната си мисъл и да споделя мнението си за целия сборник, не само за „Шоушенк“, защото (давам ви гаранция!) другите три новели си заслужават прочита и предполагам ще се върна на тях след време. Просто хубавото е хубаво, защото е вечно, независимо на каква възраст го гледаш. Е, аз съм на достопочтените 40 години. Не съм нито млада, нито пък много възрастна и се надявам пред мен да има още време, за да прочета още стойностна литература, да поживея малко, да видя децата си пораснали и да продължа да прегръщам мъжа си, така както го направих за първи път преди 21 години. Но стига сантименталности и кухи фрази!
„Особени сезони“ не е първият сборник, в който се срещам със Стивън Кинг. Връщайки хронологията назад, отбелязвам, че на 25 ноември 2022 година съм разглеждала „Зъл мрак, угаснали звезди“ и „Понякога те се завръщат“ (и двете на издателство „Плеяда“!). Спомняйки си за тях с целия позитивизъм на изследователската си природа, вмятам, че и в „Особени сезони“ има лайтмотив. Идея, която обединява новелите и това съвсем не е препратка от сюжета, макар в „Лятото на покварата“ да се споменаваше Анди Дюфрен само с едно мъничко изречение. Точно тази основна нишка, прокарана – нарочно или случайно! – ми харесва в Стивън Кинг. Неговото творчество винаги ми е приличало на торта с няколко пласта захаросана глазура. С други думи, за да разбереш основната идея трябва много умело да премахнеш въпросните глазури и да ‘вкусиш’ тортата с цялата тръпчивост и опиянение на блатовете. Харесва ми метафората при него, контекста, думите, фразите и умозаключенията ‘между редовете’. Той ти предлага многопластов сюжет и ако търсиш само хорър, забавление и страх, несъмнено ще го откриеш. Може дори да попрекалиш, нали за това са тоновете глазура? Преди време прочетох становището, че Стивън Кинг е слънчогледови семки и нищо повече. Не съм писала под подобна аргументация никакво опровержение. Достигнала съм възрастта, в която ако ми кажеш, че тревата е лилава, а слънцето – синьо, ще се съглася с теб. Нямам никакво време да убеждавам някой си си в нещата, които виждам аз. Наясно съм, че си е загуба на време. Така, както съм наясно, че моята позиция може да бъде коренно различна от общоприетата, но не ми пука. Никак даже!
Както самия Кинг признава в Послеслова към читателите, четирите новели са писани между другото. Реално не биха могли да имат обща картина – делят ги време, нагласа на автора и писане, ала въпреки всичко имат лайтмотива, за който говорех по-горе. Той не е изведен на преден план, не е посочен с тънък пръст и не е нито веднъж споменат в някоя дума, ала все пак съществува – очебиен за такава като мен. Определено си признавам – различна съм, и като масовка на обикновен читател, и като светоусещане. Много пъти това различие ми е носело болката на отхвърлянето и различното, но никога не съм се отричала напълно от него.
В „Рита Хейуърт и изкуплението „Шоушенк“ се срещаме с Анди Дюфрен, адвокат на престижна позиция, обвинен в убийството на жена си и нейния любовник. За него разказва Ред, също осъден затворник, убил съпругата си. Простичкият сюжет не предполага кой знае какъв съспенс. Ето това прави таланта на Кинг толкова ярък, невероятен и жив. Замисляйки се върху книгите, които до момента съм чела, осъзнавам, че в нито един свой роман, той не залита към изненадващи, стряскащи финали. Творчеството му е простичко, лесно може да се асимилира, да се предъвче, да се изплюе или преглътне. Аудиторията си избира какво да прави с плотовете, той само ги предлага като плодове на сергия. Простотата по своего рода е сложност, зависи кой и как я гледа. Та в първата новела – „Надежда за вечна пролет“ – сюжетът е простичък, преплитат се приятелство, болка, отритнатост, начало и край, големи дози надежда и желание да живееш, да останеш човек, дори когато си затворен като животно заедно с други като теб. Няма много голямо значение дали са виновни или не. Системата е способна да те смаже, да те облече в затворнически дрехи, да те осъди, да ти вземе живота и каквото е останало от него… В „Рита Хейуърт и изкуплението „Шоушенк“ това се прокрадва. А в следващите новели се затвърждава.
В „Лятото на покварата: Способен ученик“ се запознаваме с Тод Боудън. Златно момче, отличник, гордостта на семейството си. Фасадата му е брилянтна, шедьовър на плакат с главни букви:
„ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С АМЕРИКАНСКОТО ПРЕКРАСНО ДЕТЕ С ДОБРО СЕМЕЙСТВО И ЗЛАТНО БЪДЕЩЕ!“.
Тод няма дефекти, поне външни, нито пък такива, които нарушават благовидността на средата и доброто му семейство, ала въпреки всичко е гнил, смъртоносен, покварен и рационален. Тод умее да контролира щенията си, да се вписва в системата и да се възползва докрай от нея. Тук, разбира се, тя не е корумпирана, като в „Изкуплението Шоушенк“. Лицето ѝ е видоизменено и приема образа на училищните власти. В „Способен ученик“ ужасът е монета с две лица. От едната страна е златното момче Тод Боудън, от другата – Курт Дюсандър, нацист, успял да избяга от закона за военните си престъпления в концлагер и да се прикрие успешно в САЩ. Въпросът е неизменен: покварява ли Злото? Може ли то да заспи за неопределен период от време и да бъде събудено отново, изчаквайки време и възможности да се прояви? Нали се сещате, като в онзи цитат на Ницше: „Ако дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб“.
В „Есен над детството: Тялото“ си говорим за един труп на момче, блъснато от влак. Върн, Теди, Крис и Горди предприемат двудневно пътешествие по релсите на влака към мястото, където лежи тялото. Групичката им е отхвърлена от доброто общество на Касъл Рок по една или друга причина. В края на своето пътешествие ще се разделят с детсвото си, метафорично казано. Пак повтарям: ако си мислете, че ще прочетете някакъв страшен финал с много кръв или чудовище из под леглото, ще ви разочаровам. В „Тялото“ есента е тъжна, носеща в себе си умиращото лято на детството. За мен това е най-хубавата новела в целия сборник, пропита със сълзите на невинността, пролети от детските очи и срещащи студа на ‘разбитото семейство’. Недоброто семейство, онова, което всеки в малкия град сочи с пръст, а изразеното съчувствие изгаря като огън. Знам това от личен опит. Симпатизирах на Крис и на Горди. Дори разказите на Горди бяха тотема на идеята, на целия сборник. Системата не е само онази, която е извън прага на дома ти. Тя е многолика, хидроподобна. Отсичаш една глава, но на нейно място се появяват още три. Болното семейство тук раждаше болно общество, а децата бяха невинни жертви.
За накрая ще акцентирам върху „Зимна приказка: Начин на дишане“ и интересен клуб в Ню Йорк, членуващи възрастни хора, които си разказват си много интересни приказки.
ВАЖНА Е ПРИКАЗКАТА, А НЕ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Я РАЗКАЗВА. (а дали е така…?)
Клубът е просто клуб, където старци се срещат, спомнят си, разказват си по някоя история, пият по чаша уиски или две и се прибират у дома. Все си мисля, че констатциите и спомените са запазена територия на старостта. Когато си твърде стар, си уморен да пътешестваш по коловозите на влак в търсене на мъртво тяло, уморен си да търсиш начин да измамиш системата, а надеждата за пролетта е тънка ивица розовина в заника на зимния ден. Предполагам това е утеха, която само възрастните изпитват. Приказките са начин отново да преживееш чувствата, които са те вълнували преди, а разказвайки ги на група съмишленици, ги превръщаш в свидетели. Времето престава да тече напред и се кондензира като в мехур и той ще се пукне едва тогава, когато приказката свърши. Емлин Маккарън в „Начин на дишане” ни разказва една невроятна, страшна, запленяваща история за момиче, решено да роди на всяка цена. Напук на средата, която я охулва, понеже не е омъжена и напук на смъртта, която решава да ѝ вземе живота. Само една силна, прекрасна и пълна със себеотрицание жена може да се надсмее над смъртта и от всяка пора на своето тяло да дари живот на бебето си, макар никога после да не го види.
Корумпираната система тук е лицемерното отричане на благовидния морал, на който почиват общоприетите максими на обществото ни. За да си бременна, трябва да си омъжена, да си мисис, пък дори името в никакъв случай да не те прави човек.
В клубът приказките са страшни, но пък интересни. Започваш да се чудиш все пак дали това е обикновен клуб и кой всъщност е Стивънс? Стивън Кинг не го казва, но ни оставя да гадаем.
И както обещах: лайтмотивът тук е очевиден и го казах безброй пъти в това ревю. По един или друг начин корумпираната система няма власт над свободния човек. Осъдена е да претърпи своя крах, да се огъне или срути, но никога след това да не остане цяла.Мисля, че неведнъж съм го подчертавала и в другите си отзиви за Стивън Кинг, нали? Цялото му творчество е пропито от надеждата, а в този сборник надеждата за свобода крещи от всеки ред и дума.
Само се заслушайте!
Няма коментари:
Публикуване на коментар