БЛОГ РЕВЮ 23: "ИГРАТА НА ДЖЕРАЛД" (СТИВЪН КИНГ)

 

Когато затъмнението в душата трае прекалено дълго

(‘Искам да изгрее слънце! Трябва да изгрее слънце!’…)

🌑 заглавие: „Играта на Джералд“

🌑 автор: Стивън Кинг

🌑 кога и къде е издадена книгата, издателство: ИК „Бард“, София, 2013 (оригинал: Gerald’s Game, Stephen King, 1992)

🌑 обем (брой страници): 335

🌑 жанр: хорър, драма

🌑 сетинг: САЩ, езерото Кашуакамак

🌑 превод: Иванка Спасова 

🌑 редактор:Иван Тотоманов

🌑 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 5 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: 

Черната нощ на душата…

В един топъл октомврийски ден изтъкнатият портландски адвокат Джералд Бърлингейм и съпругата му Джеси отиват в лятната си къща до езерото Кашуакамак. Джералд е планирал уикенд, в който ще осъществи някои от по-необичайните си сексуални фантазии. Той закопчава Джеси с белезници за леглото, но този път тя отказва да участва в играта. От отегчителна ситуацията за нея прераства в кошмар, защото Джералд получава инфаркт и тя остава прикована за леглото в празната къща на пустия езерен бряг.

Това, което следва, може да бъде описано единствено от Стивън Кинг.

Окована и безпомощна, Джеси потъва в най-мъчителната „черна нощ на душата“. Решена да запази разсъдъка си и да се освободи, тя минава през ада на собствените си спомени и през най- ужасните си страхове, защото в къщата се промъква озверяло от глад куче, а нощем от тъмния ъгъл на спалнята я наблюдава зловещ, сякаш излязъл от преизподнята непознат.

Аз съвсем не бях прикована с белезници като клетата Джеси Бърлингейм от романа „Играта на Джералд“. Оковите могат да бъдат абстрактни или символични и определено много по-истински от физичните им параметри. Ето защо не бях с белезници, но пък бях буквално закована на едно място, докато прелиствах страница след страница от книгата в опит да бъда мнооооого критична. Ама наистина критична.

Защото нека бъдем справедливи. Сюжетът тук не е предпоставка за нещо кой знае какво. Разните роул-плей секс игрички са ми странни и малко хахо. Не е чудно, че извила уста надолу продължих да чета, защото всичко ми бе ясно. Или почти всичко.

Може би сте го чували от тук – от там. От мен. От Ваш приятел… Или Ваш неприятел. Говорено е толкова много, че сигурно Ви е втръснало.

Стивън Кинг в ВЕЛИК! Стивън Кинг знае как се пише книга! Стивън Кинг може да Ви остави без думи, да Ви пристрасти, дори да се подиграе с Вас!

Разбира се, съм съгласна с довода, че в тази книга потенциала му не е разгърнат, както в „То“ или в „Мизъри“ (утре ще правя отзив на „Мизъри“!, очаквайте неочакваното!), или в „Гробището“. Няма да споменавам „Сияние“, „Куджо“ или „Кери“. Имам чувството, че този автор постоянно се изгражда, буквално пред очите ми. Всеки път е различен и нов. Всеки път си казваш: „Не мож’ ме изненада, човече!“ и всеки път си зяпнал така, че ако долната ти челюст можеше да се отделя, тя щеше да изтрака на пода. Винаги съм си мислила като автор, който иска да пише подобна пристрастяваща проза, че 90 процента от книгите е чисто и просто хубав сюжет с интересен пролог, добре изградена средна част и очароващ завършек. Нещо като хубав хамбургер. Нека бъдем докрай откровени – майката му е да напишеш хубав сюжет, разни стереотипни герои ще свършат останалата работа, а идеите може и да не ги извличаш на буксир. Както се казва: „От сто четящи дали има един, който мисли?“, т.е. повечето няма да забележат шедьовър от конска фъшкия.И в този ред на мисли логично е да смяташ, че има ли сюжет дадената книга, значи е добра. 

Всичките ми приказки дотук не са нищо повече от кардиналната истина. „Играта на Джералд“ няма запомнящ се сюжет. Описва един-два-три дни на окована жена с белезници към легло и разните ѝ там психози, включващи гладно псе и непознат в ъгъла. Ако мислите, че до края нещо ще се промени, жестоко се залъгвате. Ще останете разочаровани и то много. В края има съвсем малка изненада и нищо повече. Два дни Джеси Бърлингейм лежи в едно легло и си говори с толкова много ‘Аз’, колкото лудницата в покрайнините на моя град няма толкова пациенти. И все пак аз ѝ лепвам четири звезди… Защо? Защо го правя? Едва ли е от симпатия към любимия си автор. Колкото и да го възхвалявам и да му се кланям аз съм и най-големия му критик, поне в моите очи. Съвсем не знам как стои въпроса с истинските литературни критици, защото аз съм читател, а не изкуствовед. Не търся диаманти в купчините боклук и не възнамерявам да го правя и за напред. Нещата се случват по простичка схема – харесвам заглавие, автор, корица, анотация; чета; и накрая ревюирам и хич не ме интересува кой критик какво харесва. 

И така правя колело с ръце и се връщам до четирите звезди. Лепвам на „Играта на Джералд“ звездички, защото ми доказва колко греша в досегашната си преценка. Няма сюжет, а създава шедьовър. Превръща статичните образи в подвижни, първо на първо. Няма действие, а има действие. Получава се асинхрон в мисленето, а добавянето на драматичен привкус не лъже, но за това пък ‘оцветява’ героите. Така Джеси Бърлингейм участва в играта на съпруга си  Джералд. Сексът между тях се превръща в признание и публично достояние, особено когато в леглото до тях има дълбоко пазени тайни. Погребани. Приковани с белезници, така че никога да не се освободят и да изплуват нагоре. Едно слънчево затъмнение, когато Джеси е на десет години я покрива с черна пелена, до моментът, когато Джералд решава, че е време да се ‘играе‘. Всъщност тайната ѝ не е кой знае колко шокираща, нито пък е живото-зависеща, ала въпреки всичко тя усилено се опитва да я контролира с ‘душевни белезници’ и унищажаващ срам и болка. Съзнателно ще скрия информацията от сюжета и ще се задълбая в другата посока. Може би съм на прав път. Всъщност не знам. 

Според мен Стивън Кинг е дълбоко символичен. Прозата му е пълна с препратки от къде ли не, никога не трябва да четеш повърхностно книгите му. Ако виждаш чудовища, то несъмнено ще се преситиш от неговите герои. Но за мен символизмът не обхваща стандарта на ужаса. Чудовището в ъгъла е просто чудовище в ъгъла. То си има очертания. Очите му блестят отровно в мрака. От зъбите му капе кръв. И много иска да те изяде. Но символите в романите Стивън Кинг са много по-всеобхватни и мракобесни. Истинският мрак, този, който се таи в ъглите на нашите съзнания, няма форма, нито зъби. Сграбчва те с ръце от болка и къса плътта ти със зъби от правота и изкривен морал. Умът обича да играе на игрички, да не назовава нещата с истинските имена. Ето защо онзи, който те ‘яде’ е същият, който би те спасил. В това няма лъжа, нито измама. Смея да твърдя, че въпреки интересните му сюжети, Стивън Кинг нито веднъж не е завършил романите си с лош край. Винаги е имало надежда. Винаги доброто е побеждавало. И не говоря за чудовището от килера, а за онова, което няма форма. А тук особено ярко се забелязва този негов похват. Може би по-нататък ще изговоря други думи, ще съм на друго мнение, но за мен, той ще си остане статукво. Генерално с генералисимус и така нататък, и така нататък.

Аз съм отварителен спойлер: Джеси Бърлингейм оцелява! Но по какъв начин? Ееех, нямам сили да призная. В момента се хиля от ухо до ухо. Оставям тази подробност на вас. Ще кажа, че тя оцелява в другия аспект, онзи, който ми е безкрайно по-интересен – затъмнението, в което всичко потъва в полумрак, най-накрая избледнява и черната нощ си отива. Но това става едва тогава, когато тя осъзнава, че вината не е нейна и че напразно е обвинявала себе си. Това става едва тогава, когато белезниците вътре в душата ѝ са изкъртени от самата нея, за да може да изплува и да се наслади на прекрасното слънце в нейния живот. 

Всеки оковава съзнанието си по един или друг начин, за да предпази себе си или околните, защото истината е твърде болезнена и уродлива. Майката му е да простиш, най-вече на себе си, но често е доста трудна задача за изпълнение.

„Но нека си го кажем – помисли си Джеси. – Измъкнах се почти невредима, като се има предвид какво можеше да се случи… При това не само на места като Пейтън Плейс и Тобако Роуд. Баща ми не беше първият заможен мъж от средната класа и с колежанско образование, на когото някога му е станал от дъщеря му, а аз не бях първата дъщеря, намерила някога мокро петно върху гащичките си. Това не означава, че е правилно, нито дори простимо; това просто означава, че е минало и че е могло да бъде много по-лошо.”

#11 ЦВЕТНИ МИСЛИ: "УСМИХНАТА!"

 

Позиция?

Статус…?

Нещо друго...

Когато за първи път видях дете с аутизъм, аз самата бях дете.

Беше в един от епизодите на първи сезон на "Досиетата Х" и се разказваше за дете, което изписваше листове с нули, докато гледаше "белия фон" на телевизора. Всъщност няма да продължа по-нататък, защото не помня какво се случваше и без да искам бих могла да объркам онези, които биха искали да погледнат от любопитство епизода. Та когато се излъчваше този епизод, аз самата бях на... дванайсет, тринайсет или четиринайсет години (?)... Почувствах недоумение, любопитство и голяма доза състрадание, гледайки това момче и изолирания му свят. След години, когато бях станала майка на син, попаднах - случайно или не! - на един епизод на "Доктор Хаус" с аутистично дете. Тук обаче не знам кой сезон ще да е този епизод. Детето бе около осем или девет годишно и рисуваше вълнообразни линии, ежедневието му бе строго разграфено и дори помня, че обичаше да играе на електронна игра, никога не поглеждаше в очите и въртеше глава във всички посоки. Тогава вече на етапа от житейския си път, бях майка и изпитах почти физическа болка. Емпат съм и понякога всеки досег с реалния заобикалящ свят ми носи дискомфорт и емоционална фрустрация.

Сега като се замисля, се чудя колко неща от миналия ми живот са ме предупреждавали и дали съществува иронията и шегата на съдбата. Може би трябва да постъпя като Нео в "Матрицата" и да кажа, че не вярвам в съдбата, защото не ми харесва мисълта, че някой друг контролира живота ми. Може би тези въпроси съществуват само в мен и ще е нагло да говоря от името на всички, ето защо в по-долните редове ще разкажа само онова, което засяга в частност мен, моя живот, моят житейски опит и моето разбиране за нещата.

Родих дъщеря си в един слънчев спокоен ден на октомври 2015 година. Раждането бе тежко с асфиксия и плацента превия, която се оказа истинската катастрофа. 24 часа след раждането тя прекара в кувьоз с обдишване, а после бяхме и двете десет дни в неонатология. Именно там тя прекара бебешката жълтеница и там си я закърмих. Помислих си, че след преживения ужас, това ще е края, но не би... Тя проходи нормално и я захраних точно като батко ѝ. Във физическо развитие и досега е напълно нормална, но до там. Няма да задълбавам навътре, пък и вярвам, че никой няма да му е толкова интересно да разбере всичко онова, което прави дъщеря ми различна от другите деца. Само ще добавя основното: Аутизмът бе регистриран още през третата ѝ година, когато я заведох в Психодиспансера в Пловдив и тя премина през ЛКК от психолог, психиатър и логопед, ала всъщност първите симптоми се появиха още в ранна детска възраст, още преди да бе проходила. Изявяваха се в стереотипно нареждане на играчки и едни и същи детски филмчета. Риплей нон стоп до втръсване. До този етап дъщеря ми, а в това число и аз, сме били на среща с толкова много психиатри, психолози и невролози, че съм убедена: повечето хора дори не знаят за всички процедури и прегледи, задаване на въпроси, попълване на анкетни листове и класифициране по европейска система. В момента е в четвърти клас, инвалидизирана от ТЕЛК комисия с 85 процента и отпуснат личен асистент. Напуснах работа и от няколко години работя от вкъщи за нея и с нея. 

Тази информация няма за цел да проси някакво съчувствие или да изисквам определена подкрепа. Това е голата истина и в началото ми бе трудно да повярвам коя съм и каква съм. Изпитвах ужас от новата си роля и бях на кръстопът. Може би точно тогава се нуждаех от помощ, но не за дъщеря ми, не! Нуждаех се от помощ за мен самата, за да се справя с онова, което ми бе непознато, стряскащо и демотивиращо. Помислих си: "Каква ирония! Каква ужасна, брутална, жестока шега!" Онова, което гледах по телевизията и ми се струваше невъзможно, се бе случило на мен. Премаза ме като връхлитащ влак и остави останките ми на релсите, а около мен нямаше хора, които да ми помогнат да осъзная случващото се.

Всъщност няма да лъжа, и досега не виждам подкрепа. Всички около мен - близки и не толкова близки, не виждат проблема. Те са на мнение, че нищо от онова, което представлява дъщеря ми, е реално. Склонни са напълно да отхвърлят цялата симптоматика на аутизма с доводи като "глези се, трябва ѝ бой и наказание или че просто се е качила на главата ми". Колкото и пъти да казвам за кризите ѝ и автоагресията, която тя проявява в различни моменти, явно никой не може да повярва. В момента, докато пиша това, се усмихвам. Защо пък не! Хората обикновено не разбират онова, което не им е на главата. Повтарят: "Съчувствам ти!", а понякога може и да пролеят сълзи, но е толкова лицемерно, че предпочитам изобщо да не получавам такава реакция. Достигнах до етапа, в който помощ от околните не ми трябва, пък и не търся. Осъзнах нещо, което съм склонна да споделя тук в тези няколко реда: израснах и пораснах заедно с аутистичната ми и красива дъщеря. Няма значение кой ме подкрепя и кой не, кой ме разбира и кой ме сочи с пръст... Истината е, че не ми дреме изобщо за обществото и мнението му за дъщеря ми, нейния живот, моя живот или моите решения. Може би тя е лекарството, което ми бе нужно, за да разбера аз самата, че нямам нужда от другите, нито пък те от мен. Вписваме се в обществото, доколкото е възможно, ала всички други връзки са скъсани и отрязани. Някои - преднамерено от мен. Други - от хората, които се склонни да сочат и да се подиграват.

Преди време една приятелка ме попита: "Миме, защо не напишеш книга за Албена и целия път, по който си минала?" и едва сега осъзнавам, че няма никакъв смисъл от подобна книга. Разстройствата тип "аутизъм" са над 300 вида и доколкото ми е известно в нашето онлайн общество може да намерите хиляди източници за осведомяване. Има и такива книги тип "семейна хроника" с описания път, така че на този етап не желая да ставам поредната, която пише за това състояние. Не, благодаря!

Помните ли, в началото писах за Нео и предопределената съдба? Вярвате ли в нея? Е, тук ще ви шокирам, като призная още нещо. Снощи след десет и половина седнах на задника си и реших да напиша едно късо разказче, чиято идея ме дразнеше повече от седмица. Не бих желала да навлизам в подробности, само ще кажа, че главните ми герои бяха деца. Единият бе от аутистичния спектър, а другият имаше синдром на Даун. Завърших го около 00:30 часа на 21 март, а тази сутрин, съвсем изненадващо ресурсната учителка на дъщеря ми изпрати 20 снимки, които бе направила, докато са изработвали табло с отбелязани рисунки за Празника на хората със синдром на Даун. Отбелязва се днес и аз бях... шокирана. Идея си нямах, а ето, че бях написала разказ, който можеше да чества рождения си ден съвсем спокойно. Ирония? Сарказъм? Друг ли контролира живота ни? Не знам.

Разказът ми се казва "Шегата" и тепърва му предстои редакция. 

Никога няма да мога да разбера изцяло духовете, които ме ръководят буквално, когато пиша. Мисля, че трябва да им благодаря за всичко, което правят в моя живот.

Дали все пак всички сме в матрицата и дали всичко е контрол? До колко контролираме живота си и решенията? Чудя се. И наистина ли желая да научавам истината? До колко съм готова за нея? А може би ми трябва още време да порасна съвсем, да измина предопределения ми път, да напиша онова, което е било запланувано в кода на матрицата. Да се усмихвам и да приемам иронията и шегата, като част от по-големия план. Каквото и да ми готви утрешния ден, се надявам да го посрещна с усмивка, търпение и сила. Мисля, че да имаш дете с аутизъм не е наказание, а благословия. Виждаш света по различен начин, склонен си да пречупиш клишета и стереотипи и живееш. Да, живееш с всяка клетка на собственото си тяло! Дишаш с двата си дроба! И виждаш със широко отворени очи! Съзерцанието винаги ми е носило радост и предполагам от тук нататък единственото, което ми остава е да се УСМИХНА!

21 МАРТ! МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА СИНДРОМА НА ДАУН! 

Линк към публикацията във ФБ: ТУК!

Благодаря на госпожа Надя Шалаверова за всичко, което прави и ще прави!🌹

РАЗКАЗ: "БЯЛАТА КОТКА"

 

(брой думи: 2123)

💥 III. МЯСТО В РАЗДЕЛ ПРОЗА В IX АНОНИМЕН КОНКУРС "ЕВА" (2026) НА НЧ "НИКОЛА ВАПЦАРОВ" ГР. БЛАГОЕВГРАД.

“Аз не съм странен, шантав, откачен или луд. Просто моята реалност е различна от твоята.”

 

- “Алиса в страната на чудесата” (Луис Карол)

 

*

 

“С перата Си ще те покрива

и под крилете Му ще се скриеш;

Неговата вярност е щит и закрила.”

 

- Псалми 91:4

 

*

 

Надвесена над откъснатите листове, Еми старателно се опитваше да изпише думите на краткия текст. Предният ден учителката им бе казала, че ако не са болни, отсъствията им може да бъдат извинени само с бележка от родителите им и тя бе вдигнала плахо ръка, внезапно оживена и любопитна.

- Да, Емилия? - посочи я госпожа Калоянова и момичето усети погледите на всички в класа. - Нещо искаш да попиташ ли?

- Ами аз… - Еми запъна, изпитала усещането, че пропада в дълбока яма. Мразеше, когато бе център на внимание. Успя да смотолеви под носа си: - За бележката… за отсъствията... Трябва ли да дойдат лично родителите ни и да я попълнят при вас?

- По принцип имам бланки. Ето. - Учителката отиде до бюрото си и извади от папките няколко листа, които показа на целия клас. - Може родителите ви да дойдат тук при мен или да отидат до дирекцията на училището, но… - Жената повиши глас, когато от задните чинове няколко момчета зашумоляха. - Ако се случи нещо спешно, което възпрепятства родителите ви, приемам написана бележка в свободен текст и на обикновен лист от тетрадка. Нещо от рода на: “Госпожо Калоянова, моля синът или дъщеря ми да бъдат освободени в този и този ден!” и накрая подпис. Но това е само ако не могат да дойдат до училището. Държа детето да ми донесе бележката и тогава ще го освободя от занятия.

Еми бе наострила уши, опитвайки се да запомни всичко. Можеше да изкопира подписа на майка си, като вземе някой документ или бланка, които тя бе подписвала и да го сложи на прозореца. Белият лист от тетрадка мигом ставаше прозрачен и тя успешно можеше да повтори контурите му.

Обаче свободния текст…

Вече два часа беше надвесена над пристата на леглото, където обикновено пишеше домашните си се опитваше да напише този свободен текст, който учителката им бе казала.

 

Госпожо Калоянова, моля дъщеря ми Емилия Георгиева Златева да бъде освободена от училище за един месец.

 

Поглеждаше написания текст, свила вежди над носа си и осъзнаваше каква обречена кауза е. Първата бележка бе “... да бъде освободена за три дни.” и всяка следваща, която Еми пишеше, срокът ставаше все по-дълъг и по-дълъг. Една седмица. Две седмици. Тази беше “... от училище за един месец.” и в мига, в който постави точката, разбра, че и този срок е малък. В ума ѝ се стрелна мисълта и тя видя думите, които трябваше да бъдат заместени с кристална яснота: “Госпожо Калоянова, моля дъщеря ми Емилия Георгиева Златева да бъде освободена от училище за 2 месеца.“ До нея Даниела се надвеси. Беше по-малка от нея с година и ѝ трябваше време, за да прочете текста, а след това вдигна очи към Еми и каза очевидното:

- Учителката няма да се върже! Ти не пишеш като майка си!

Но всъщност Дани трябваше да каже: “Ти не пишеш като възрастен човек!” и макар да не бе с тези думи, Еми го разбра и се отпусна назад. Подпря чело на сгънатите си колене, а сърцето ѝ се сви в малките ѝ гърди. Истина беше.

Ти не пишеш като възрастен човек! Колко… вярно…

Защото бе във втори клас.

 

Тази учебна година Еми смени три училища. Бяха в различни квартали и обикновено маршрутът следваше квартирите, които майка ѝ наемаше в различен период от време. Те от своя страна бяха в близост до работното ѝ място. Нямаше никакво постоянство и стабилност, пък и заплащането не бе особено голямо. Еми знаеше само онова, което майка ѝ бе склонна да казва. До този момент жената бе работила в два хотела, три заведения, пицария, четири дискотеки и два казина. Третото училище, в което Еми се появи, бе в първите дни след зимната ваканция и носеше името на някакъв възрожденец. Квартирата им бе на три пресечки и този път то вървеше в комплект с друга наемателка и нейната дъщеря. Двете жени споделяха една обща съдба. И двете бяха разведени и се грижеха за дъщерите си. Еми с усилие се опитваше да запомня името на майката на Даниела, но така и не успяваше. Плъзгаше се по ръба на съзнанието ѝ и тя не можеше да го улови. За това, когато ѝ се налагаше да говори с нея, се обръщаше с неизменното Како!, от което жената се разсмиваше от удоволствие.

Само за месец се случиха няколко неща, които дотежаха неимоверно много на малкото момиче.

Новата работа в казиното погълна почти цялото време на майката на Еми и тя свикна да не я вижда - нито сутрин, като тръгваше на училище, нито вечер… Майката на Даниела работеше в някаква бензиностанция наблизо и обикновено се застояваше с двете момичета вечер. После жените започнаха да канят гости, за които Еми можеше само да гадае, че са мъже. Чуваше ги през нощта, когато се събуждаше от високи разговори, смехове и музика, долитащи от всекидневната. Двете с Даниела спяха в спалнята и по-малкото момиче никога не се събуждаше за разлика от Еми.

Отпусната по гръб и вперила поглед в тавана, Еми слушаше невъобразимия шум, от който я делеше една стена в апартамента и изпитваше все по-голяма покруса, макар да нямаше обяснение за нея. Майката на Даниела подчерта дебело в никакъв случай да не излизат през нощта от спалнята. Една нощ към края на януари се бе събудила в три сутринта от плашеща какофония - мъжки гласове, стонове, скимтене… После и писък, който не можеше да определи дали е на майка ѝ или на майката на Дани. Спусна се към вратата на спалнята, само за да установи, че бе заключена. Чукаше и викаше, умоляваше някой да отвори вратата и дори за първи път събуди Дани, паникьосана и уплашена. Малкото момиче веднага се присъедини към Еми, ала колкото и да тропаха по вратата, никой не им отвори.

Накрая Дани се отказа. Сви се на леглото и моментално заспа. Еми обаче остана будна до седем, когато най-накрая майка ѝ отключи вратата. През ума на момичето бяха преминали всякакви страшни картини, и когато жената ѝ отвори, Еми се взря в нея объркана и уморена. Тя се усмихваше, загърната в розовия си пеньоар, гримът ѝ бе размазан, но като цяло излъчваше радост и щастие.

Същият ден на път за училище Еми плака. Усещаше толкова скръб и самота, а не можеше дори да я изкаже с думи.

А после се заредиха нощи, безкраен низ от нощи, в които вратата на спалнята, в която двете с Дани спяха, бе заключена.

Разговори, мъжки гласове, музика, стонове… Тракане на посуда. Скърцане на столове, на дивана… Кратки викове… На болка? На радост?... Нямаше никакво значение. Всяка вечер, в която Еми се събуждаше и осъзнаваше, че вратата е заключена, умираше нещо от нея.

 

Госпожо Калоянова, моля дъщеря ми Емилия Георгиева Златева да бъде освободена от училище за 3 месеца.

 

Еми седеше отпред в редицата. Гледаше към групичката момичета, които тъкмо влизаха в стаята. Бяха ходили до магазинчето за закуски и шумно обсъждаха нещо. Тези момичета се познаваха от детската градина. Бяха заедно в първи клас, а сега и във втори. Еми бе новата, която се бе появила от никъде и всичките ѝ съученици демонстрираха безразличие. Може би в началото бяха проявили някакъв интерес, но той бе минимален, учтив.

 

- Здравей! Как се казваш?

- Еми… Емилия.

- От къде си…?

- Ами… от тук.

- Къде живееш?

- На квартира съм с мама.

- Не съм те виждала никога… Ами, добре дошла!

 

И после тишина. Болка, впиваща се хищно в сърцето ѝ.

Никой не кани новата. Никой не говори с новата.

Някаква е, бе чула от съученичка Еми седмица, след като се премести в новото училище. - Чух, че родителите ѝ са разведени. Баща ѝ я е изоставил. А майка ѝ… (шепот) Мърсува...!

 

Госпожо Калоянова, моля дъщеря ми Емилия Георгиева Златева да бъде освободена от училище за 3 месеца ЗАВИНАГИ!

 

Еми се събуди.

През стената чуваше разговори и музика, ала този път коремът ѝ се бе свил на топка. Страшно ѝ се ходеше до тоалетна. Знаеше предварително, че майките им щяха да ги заключат в спалнята и всяка вечер преди да си легне, се изпишкваше. Опита се да игнорира физическата си нужда и да заспи, но не успя. Стана от леглото, поглеждайки към Дани, която спеше на другата страна и отиде до вратата. Почука колебливо и извика малко по-високо:

- Мамо! Отвори ми вратата, моля те! Мамо!

Разговорите не стихнаха. Стори ѝ се, че дори музиката бе усилена. Тя поднови опитите си. Почукванията ѝ станаха по-силни, накрая задумка вратата, а очите ѝ плуваха в сълзи. Усещаше, че ще се напикае и че срамът на другия ден щеше да е много по-хапещ от студените погледи на съучениците ѝ в новото училище. Разплака се и запищя, но единствената, която ѝ обърна внимание бе Дани. Момичето се завъртя към нея, събудена и недоумяваща:

- Еми, какво има?

- Пишка ми се! - изшептя през свито гърло Еми.

- Стискай! - отвърна ѝ Дани и този път се зави през глава.

Терасата!, изкрещя някакъв глас в главата на Еми и тя без да се колебае отвори вратата на балкона. Излезе навън боса и по пижама. Нагази в снега, който бе навалял и потръпна от студ, ала това не я разколеба. Апартаментът бе на първия етаж и тя затвори очи, докато събуваше долнището на пижамата си. После клекна и се облекчи. Мигът бе единствен, но срамът от това залепи оглушителна плесница на лицето ѝ, макар никой да не я видя. Близката липа бе надвиснала над балкона. Навалелият сняг белееше в нощта и уличните лампи обливаха в жълти кръгове светлина тротоарите и платното. Тишината бе тежка и Еми се изправи, нахлузвайки отново пликчетата и долнището си.

Понечи да се прибере обратно в топлата спалня и да си легне, но погледът ѝ се закова на перваза на балкона. Видя бяла котка, която не бе забелязала по-рано, защото се сливаше със снега, покрил откритата тераса. Животното седеше на задните си лапи с извит гъвкав гръб и гледаше Еми невъзмутимо. В студената нощ очите ѝ светеха в искрящо жълто.

Преди няколко месеца Еми бе донесла улично коте, което я бе следвало от училището до квартирата им. Няколко часа котенцето обикаляше апартамента, опознавайки новото място, но когато майка ѝ се прибра, се развика и го изхвърли навън пред входа. Еми дълго време обикаля квартала, но така и не видя котенцето. Тази котка обаче бе голяма и пухкава. Опашката ѝ провисваше надолу като огромно ветрило. Еми се приближи към нея, усещайки снега под петите си. Зъбите ѝ затракаха от студ.

Пред очите на момичето животното потрепна, сякаш бе отражение в езеро и се преобрази в бяла птица. Може би… гълъб? А след секунда прие друг образ. На зайче.

Еми застина само на метър от животното. Заекът извърна глава в профил и този път очите проблеснаха в червено. Ушите му се изправиха нагоре и той издаде трепкащата си муцунка напред към нея.

Усети да я обвива топлина, като в пухкаво одеяло. Голите ѝ крака вече не усещаха хапещия и мразовит сняг.

Тя се колебаеше. Извърна се назад и видя, че вратата към спалнята стои открехната. Видя и петното урина, което бе оставила. Видя и стъпките, които бе направила в снега. Голите клони на липата, покрити с ледена корица. После долови музиката от всекидневната. Дочуваше я все едно бе под вода и болката от това, че никой не се интересува от нея изтече като гореща вода. Почувства сърцето си топло, силно и тупкащо. И погледна към животното, което този път реши да приеме отново образа на бялата котка. То се изправи на четирите си крака. Напрегна мускули и скочи от балкона долу на тротоара. Еми се надвеси навън. Бялата котка я погледна очаквателно.

Детето бръсна снега от перваза, набра се нагоре, а после прехвърли крака. Скочи пъргаво до котката, която вирна пухкавата си опашка и този път прие образа на лисица. Стрелна се напред по улицата и Еми я последва, загубвайки се в снежната тишина на заспалия град.

 

Заведи ме у дома, моля те! Ще те следвам! Обещавам!

 

КРАТКИ НОВИНИ ОТ 3.СТРАНИЦА НА В. “...”:

 

“Осем годишната Емилия Златева е изчезнала от дома си през нощта на 17. срещу 18. февруари 19… в столичния квартал… Детето е живеело на квартира с майка си и до този момент е нямало никакви криминални прояви. От училището потвърдиха, че е прилежна, старателна, кротка, възпитана и много мила. В тетрадките ѝ е открита една бележка, адресирана до класния ѝ ръководител, в която моли да бъде освободена от училище. Последните думи “3 месеца” са задраскани и е добавено само“ЗАВИНАГИ!”. Публикуваме снимката на момичето и молим всички, които са я виждали да се обадят в полицията или на предоставените телефони на редакцията! Предварително благодарим на всички отзовали се!”

КРАЙ