Когато затъмнението в душата трае прекалено дълго
(‘Искам да изгрее слънце! Трябва да изгрее слънце!’…)
🌑 автор: Стивън Кинг
🌑 кога и къде е издадена книгата, издателство: ИК „Бард“, София, 2013 (оригинал: Gerald’s Game, Stephen King, 1992)
🌑 обем (брой страници): 335
🌑 жанр: хорър, драма
🌑 сетинг: САЩ, езерото Кашуакамак
🌑 превод: Иванка Спасова
🌑 редактор:Иван Тотоманов
🌑 прочетена на: книжен носител (!)
Моята скромна оценка: 5 от 6
КРАТКА АНОТАЦИЯ:
Черната нощ на душата…
В един топъл октомврийски ден изтъкнатият портландски адвокат Джералд Бърлингейм и съпругата му Джеси отиват в лятната си къща до езерото Кашуакамак. Джералд е планирал уикенд, в който ще осъществи някои от по-необичайните си сексуални фантазии. Той закопчава Джеси с белезници за леглото, но този път тя отказва да участва в играта. От отегчителна ситуацията за нея прераства в кошмар, защото Джералд получава инфаркт и тя остава прикована за леглото в празната къща на пустия езерен бряг.
Това, което следва, може да бъде описано единствено от Стивън Кинг.
Окована и безпомощна, Джеси потъва в най-мъчителната „черна нощ на душата“. Решена да запази разсъдъка си и да се освободи, тя минава през ада на собствените си спомени и през най- ужасните си страхове, защото в къщата се промъква озверяло от глад куче, а нощем от тъмния ъгъл на спалнята я наблюдава зловещ, сякаш излязъл от преизподнята непознат.
Аз съвсем не бях прикована с белезници като клетата Джеси Бърлингейм от романа „Играта на Джералд“. Оковите могат да бъдат абстрактни или символични и определено много по-истински от физичните им параметри. Ето защо не бях с белезници, но пък бях буквално закована на едно място, докато прелиствах страница след страница от книгата в опит да бъда мнооооого критична. Ама наистина критична.
Защото нека бъдем справедливи. Сюжетът тук не е предпоставка за нещо кой знае какво. Разните роул-плей секс игрички са ми странни и малко хахо. Не е чудно, че извила уста надолу продължих да чета, защото всичко ми бе ясно. Или почти всичко.
Може би сте го чували от тук – от там. От мен. От Ваш приятел… Или Ваш неприятел. Говорено е толкова много, че сигурно Ви е втръснало.
Стивън Кинг в ВЕЛИК! Стивън Кинг знае как се пише книга! Стивън Кинг може да Ви остави без думи, да Ви пристрасти, дори да се подиграе с Вас!
Разбира се, съм съгласна с довода, че в тази книга потенциала му не е разгърнат, както в „То“ или в „Мизъри“ (утре ще правя отзив на „Мизъри“!, очаквайте неочакваното!), или в „Гробището“. Няма да споменавам „Сияние“, „Куджо“ или „Кери“. Имам чувството, че този автор постоянно се изгражда, буквално пред очите ми. Всеки път е различен и нов. Всеки път си казваш: „Не мож’ ме изненада, човече!“ и всеки път си зяпнал така, че ако долната ти челюст можеше да се отделя, тя щеше да изтрака на пода. Винаги съм си мислила като автор, който иска да пише подобна пристрастяваща проза, че 90 процента от книгите е чисто и просто хубав сюжет с интересен пролог, добре изградена средна част и очароващ завършек. Нещо като хубав хамбургер. Нека бъдем докрай откровени – майката му е да напишеш хубав сюжет, разни стереотипни герои ще свършат останалата работа, а идеите може и да не ги извличаш на буксир. Както се казва: „От сто четящи дали има един, който мисли?“, т.е. повечето няма да забележат шедьовър от конска фъшкия.И в този ред на мисли логично е да смяташ, че има ли сюжет дадената книга, значи е добра.
Всичките ми приказки дотук не са нищо повече от кардиналната истина. „Играта на Джералд“ няма запомнящ се сюжет. Описва един-два-три дни на окована жена с белезници към легло и разните ѝ там психози, включващи гладно псе и непознат в ъгъла. Ако мислите, че до края нещо ще се промени, жестоко се залъгвате. Ще останете разочаровани и то много. В края има съвсем малка изненада и нищо повече. Два дни Джеси Бърлингейм лежи в едно легло и си говори с толкова много ‘Аз’, колкото лудницата в покрайнините на моя град няма толкова пациенти. И все пак аз ѝ лепвам четири звезди… Защо? Защо го правя? Едва ли е от симпатия към любимия си автор. Колкото и да го възхвалявам и да му се кланям аз съм и най-големия му критик, поне в моите очи. Съвсем не знам как стои въпроса с истинските литературни критици, защото аз съм читател, а не изкуствовед. Не търся диаманти в купчините боклук и не възнамерявам да го правя и за напред. Нещата се случват по простичка схема – харесвам заглавие, автор, корица, анотация; чета; и накрая ревюирам и хич не ме интересува кой критик какво харесва.
И така правя колело с ръце и се връщам до четирите звезди. Лепвам на „Играта на Джералд“ звездички, защото ми доказва колко греша в досегашната си преценка. Няма сюжет, а създава шедьовър. Превръща статичните образи в подвижни, първо на първо. Няма действие, а има действие. Получава се асинхрон в мисленето, а добавянето на драматичен привкус не лъже, но за това пък ‘оцветява’ героите. Така Джеси Бърлингейм участва в играта на съпруга си Джералд. Сексът между тях се превръща в признание и публично достояние, особено когато в леглото до тях има дълбоко пазени тайни. Погребани. Приковани с белезници, така че никога да не се освободят и да изплуват нагоре. Едно слънчево затъмнение, когато Джеси е на десет години я покрива с черна пелена, до моментът, когато Джералд решава, че е време да се ‘играе‘. Всъщност тайната ѝ не е кой знае колко шокираща, нито пък е живото-зависеща, ала въпреки всичко тя усилено се опитва да я контролира с ‘душевни белезници’ и унищажаващ срам и болка. Съзнателно ще скрия информацията от сюжета и ще се задълбая в другата посока. Може би съм на прав път. Всъщност не знам.
Според мен Стивън Кинг е дълбоко символичен. Прозата му е пълна с препратки от къде ли не, никога не трябва да четеш повърхностно книгите му. Ако виждаш чудовища, то несъмнено ще се преситиш от неговите герои. Но за мен символизмът не обхваща стандарта на ужаса. Чудовището в ъгъла е просто чудовище в ъгъла. То си има очертания. Очите му блестят отровно в мрака. От зъбите му капе кръв. И много иска да те изяде. Но символите в романите Стивън Кинг са много по-всеобхватни и мракобесни. Истинският мрак, този, който се таи в ъглите на нашите съзнания, няма форма, нито зъби. Сграбчва те с ръце от болка и къса плътта ти със зъби от правота и изкривен морал. Умът обича да играе на игрички, да не назовава нещата с истинските имена. Ето защо онзи, който те ‘яде’ е същият, който би те спасил. В това няма лъжа, нито измама. Смея да твърдя, че въпреки интересните му сюжети, Стивън Кинг нито веднъж не е завършил романите си с лош край. Винаги е имало надежда. Винаги доброто е побеждавало. И не говоря за чудовището от килера, а за онова, което няма форма. А тук особено ярко се забелязва този негов похват. Може би по-нататък ще изговоря други думи, ще съм на друго мнение, но за мен, той ще си остане статукво. Генерално с генералисимус и така нататък, и така нататък.
Аз съм отварителен спойлер: Джеси Бърлингейм оцелява! Но по какъв начин? Ееех, нямам сили да призная. В момента се хиля от ухо до ухо. Оставям тази подробност на вас. Ще кажа, че тя оцелява в другия аспект, онзи, който ми е безкрайно по-интересен – затъмнението, в което всичко потъва в полумрак, най-накрая избледнява и черната нощ си отива. Но това става едва тогава, когато тя осъзнава, че вината не е нейна и че напразно е обвинявала себе си. Това става едва тогава, когато белезниците вътре в душата ѝ са изкъртени от самата нея, за да може да изплува и да се наслади на прекрасното слънце в нейния живот.
Всеки оковава съзнанието си по един или друг начин, за да предпази себе си или околните, защото истината е твърде болезнена и уродлива. Майката му е да простиш, най-вече на себе си, но често е доста трудна задача за изпълнение.
„Но нека си го кажем – помисли си Джеси. – Измъкнах се почти невредима, като се има предвид какво можеше да се случи… При това не само на места като Пейтън Плейс и Тобако Роуд. Баща ми не беше първият заможен мъж от средната класа и с колежанско образование, на когото някога му е станал от дъщеря му, а аз не бях първата дъщеря, намерила някога мокро петно върху гащичките си. Това не означава, че е правилно, нито дори простимо; това просто означава, че е минало и че е могло да бъде много по-лошо.”














