КОНКУРС ЗА БЛОГ РЕВЮ (2023): #1 ЗА "ТЕЗИ БРУТАЛНИ НАСЛАДИ" (МИКА НЕМЕРЕВЪР)

 

(брой думи: 699)

💥 През октомври 2023 година издателство "Пепърмил Букс" обявиха конкурс за написване на блог ревю от каталога на издателството. Аз си избрах "Тези брутални наслади" на Мика Немеревър, като държа да отбележа, че прочитането на книгата бе истински пир за сетивата. И дори да е минала точно година от награждаването аз все още помня романа и смея да твърдя, че той бе най-доброто ми попадения за 2023 година. Благодаря на "Пепърмил Букс" за възможността да изразя мнението си чрез блог ревю. Спечелих първа награда. 😇 

💭

Прочетох „Тези брутални наслади” на Мика Немеревър за около три дни.

Може би трябва да добавя, че съм чела книги с по-голям обем за по-кратко време, но точно с прозата на Мика Немеревър си оставих „място за дишане”. Аз не съм човек, който претендира за нещо друго освен тривиалното, но въпреки всичко ще подчертая на нови усещания извън стереотипните, които бихте прочели къде ли не. Изненадващо е, че това е дебютен роман. Стилът е елегантен, „въздушен”, много лиричен и дълбоко чувствен. Бях впечатлена от изказа, от самото усещане, което романът носи и несъмнено това е било целта на авторката.

Сюжетът циркулира около Пол и Джулиан, които се влюбват един в друг. Действието се развива в началото на 70-те години в Питсбърг. И двамата са на по седемнадесет години, интелигентни и много етични. Пол веднага е завладян от чара на Джулиан, от начинът му да комуникира със заобикалящия ги свят, докато той самия изпитва затруднения да изрази себе си и предпочита да остане в сянка. Предполагам, че е интроверт и то в доста широко понятие, така че външно изглежда плах и неуверен. Джулиан е негова противоположност. Той не среща затруднение в това да изрази себе си, ала въпреки всичко те споделят една и съща среда, която предначертава и последвалите им действия.

Любовта им се превръща в силна, токсична обсесия. Може би наподобява на търкулната топка по склон. В началото тръгва бавно, докато после набира инерция, унищожавайки всичко по пътя си, дори и тях,и накрая се спира в напълно логичния и закономерен край. Макар да е минало време, все още мисля за тази книга и смея да твърдя, че в малка или голяма степен ме промени, накара ме да „видя” нещата от няколко ъгъла, не само от тези на Пол и Джулиан. Оруел ни казва, че „хубавите книга са хубави, защото ти казват онова, което вече знаеш” и ако следваме тази максима, то тогава книгата не би следвало да ни впечатлява, нали? Вече сме знаели какво се случва, краят не шокира, не те вълнува, не те променя… Той е закономерен, логичен, предсказуем, ала въпреки всичко успява да направи точно обратното. 

Понякога си мисля, че Немеревър нарочно е акцентирала върху две момчета, а не върху възрастни. Убийте ме с камъни, заклеймете ме, запушете ми устата, но аз ще твърдя, че когато си подрастващ, си склонен на подобни чувства – ескалиращи, силни и помитащи. Не че след това си неспособен да обичаш или мразиш силно, просто тогава светът е твърде „остър” и неприятен. Всячески се опитваш да го промениш и да намериш своето място в него, а когато и средата около теб те потиска по всевъзможни начини, не остават много избори, нали? На седемнадесет  усещанията са интензивни, галопиращи и трудно контролирани, за това Пол и Джулиан се движат в рамките на собствените си граници – ясно очертани, също като експеримента на Милграм, за който дебатират и отделят внимание прекалено много. 

За мен книгата удостоверява основното кредо за подобен тип отношения, без значение дали са обвързани с физическите величини на любовта. Когато ти самият си неуверен и плах, а липсата вътре в теб расте с всяка минута, любовта, колкото и огромна да е тя, каквато и жертва да направиш за нея, то тя няма да запълни празнотата ти. Ако си представим любовта като запалена клечка кибрит, то тя ще изгори без следа, колкото и клечки допираш до нея. Любовта се „храни” не със саможертвата и с това колко красиво изгаряш за нея, а с това какво ще ѝ дадеш като резерв. А нека си признаем, доста трудно е да „изгаряш”, когато си неуверен и зависим от човека, който обичаш. 

Предполагам такова чувство е красиво и вълнуващо. Предполагам, че е възхитително да се жертваш за човека, който обичаш ден след ден и да се опитваш да запълниш липсите му, които стават все по-дълбоки, докато накрая ти самия се загубиш в тях… 

И все пак ми се иска да задам въпроса, който е съвсем обикновен, но пък е центъра, около който се върти моето ревю:

Заслужава ли си?... Бихте ли се жертвали за такава любов?...

Отговорът ще оставя на вас с пожелание да прочетете „Тези брутални наслади”. Определено си заслужава много да се говори за тази книга, а онова, на което аз акцентирах тук, е само началото.

БЛОГ РЕВЮ 2: "ВЕЛИКИЯТ ГЕТСБИ" (ФРАНСИС СКОТ ФИЦДЖЕРАЛД)

 

Ню Йорк през 20-те години на XX век – безтегловен, аморален, упадъчен, нечовечен, жесток и равнодушен.

(кой е Гетсби?; в какво се изразява неговата ‘величина’?)

„Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който от тогава насам все се върти в главата ми.

„Когато почувстваш желание да критикуваш някого – ми каза той, – просто си спомни, че всички хора в този свят не са имали преимуществата, които си имал ти.“

Той не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз долових , че той имаше предвид нещо повече от това.“

***

„Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало – нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро…

Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.“ 

заглавие: „Великият Гетсби“

 автор: Франсис Скот Фицджералд

 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство „Народна култура“, София, 1966, поредица БИБЛИОТЕКА ИЗБРАНИ РОМАНИ #1 (оригинал: The Great Gatsby, F. Scott Fitzgerald, Penguin Books Ltd. Harmonsworth, Middlesex Great Britain, 1962)

обем (брой страници): 162

 жанр: класика

 сетинг: Ню Йорк, САЩ, 1922 г.

 превод: Нели Доспевска

 редактор: Димитри Иванов

 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 2 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Решил съм да напиша нещо различно - нещо необикновено, красиво, простичко и същевременно заплетено...

Скот Фицджералд, 1922 г., за замисъла на Великият Гетсби

Джей Гетсби олицетворява американската мечта - със собствени сили се е издигнал и е спечелил милиони, а приемите в огромното му имение са най-пищните и посещавани в Лонг Айланд. Не се знае доколко са чисти парите и миналото му - със сигурност обаче са чисти и дълбоки чувствата му към Дейзи, неговата младежка любов, произхождаща от висшите кръгове на обществото.

Именно заради нея той е купил разкошното имение - то е в близост до дома, обитаван от Дейзи и съпруга й Том Бюканан, който далеч не е пример за брачна вярност. Любовните триъгълници се пресичат и трагедията не закъснява.

Но "Великият Гетсби" е много повече от историята на една любов, разпаднала се, преди да се осъществи. Това е роман за дръзкия възход и шеметното сгромолясване, за крехката сила на парите, за амбицията, успеха и надеждата чрез тях да се спечели щастието и да се постави ново начало; а също и пленителна картина на двайсетте години от XX век, годините на джаза и "изгубеното поколение".

Според всички класации на читатели, критици и издатели "Великият Гетсби" е в десятката на най-добрите англоезични романи.

„Великият Гетсби“ е книга, която четох два месеца.

Точно така. Правилно прочетохте. Уж за да „избягам“ от Кинг! И още един парадокс добавям, понеже така и така съм в този коловоз: жанрово Кинг и Фицджералд са толкова различни, все едно да сравнявам водата с въздуха. Няма никакъв паралел – и като стил, и като масовка, и като идея, ала все пак съм убедена, че 160 страници класика си заслужаваха, макар в мен да предизвикаха руска депресивна мъка, подобна на тази на Евгений Онегин. Пренасищането на рецепторите ми за мъка дадоха по някое време откат, доведоха ме до някоя глуха ню-йоркска улица, където моралния упадък никога не е изглеждал толкова гротескно грозен, колкото из под перото на Фицджералд.

Съжалявам. Ще накърня нежните чувства на някои негови фенове или пък влюбени в прозата му, но определено той като автор-класик ми въздейства, макар и негативно. Истината е, че в литературата няма лошо вмешателство – щом произведението те кара да анализираш и самоопределяш, то фабулата му е изпълнена успешно. Няма значение, че нито един от героите не ме привлече на своя страна, към никого не изпитах привързаност или симпатия. Напротив – угнетиха ме, разочароваха, покрусиха и отвратиха до степен, че ми трябваше два месеца да премина през 160 страници и да отсея поуките, възпитанието или ‘университетските догми’ на житейското образование. И въпреки всичко – някои ще се подсмихнат и ще ме посочат с подигравка: „Не ти е харесала книгата… Хубаво! И какво от това? Два месеца си се мотала между страниците ѝ и нищо не си разбрала…“

Всъщност истината е двупосочна, като заглавието, което може да се тълкува по много начини, зависи от читателя, който държи книгата. Аз (понеже обичам да говоря за себе си в широкия смисъл на думата и избягвам клиширания модел възприятия!) трябва да вметна ей-така между другото, че идейно книгата ми допадна. Не че е някаква иновация в литературата, но странно защо на моменти поставях паралел между „Великият Гетсби“ и „Спасителят в ръжта“. Главно заради идеята, не за друго. Социални прослойки на имащи и нямащи, лукс и фалш рамкират една картина на нищета и духовна празнота, разни схващания „да бъдеш или да не бъдеш“ в типични хамлетовски полу-въпроси и полу-отговори, в състояние на пълна безтегловност, нямаща нито начало, нито край. Атмосферата бе потискаща и депресивна, като да се намираш до сами ръба на пропастта и тази пропаст да те привлича за скок. Сериозно, класиката е колкото лесна като презумпция, толкова и трудна като осмисляне. С ръка на сърцето си признавам: „Великият Гетсби“ е книга, която не е за мен. Прекалено много горчивина и подтискащ мрак има в нея, макар главният образ да се противопоставяше на усещането. При „Спасителят в ръжта“ оптимизмът лъхаше от всяка дума и ред, не можеше да не се влюбиш в Холдън Колфийлд .

Може би симпатия би изпитал към Гетсби, ала ако си като мен, най-вероятно би свъсил вежди и би въздъхнал шумно. Прекалено наивен е този Гетсби, залагащ на формата, но не и на вътрешността. Животът му – безсмислен от край до край. Да се въздигнеш в едно общество, което по начало не е видяло нищо в теб освен парите, къщата и богатството ти, за да може да привлечеш жената, която е също толкова фалшива, колкото и социумът, който я е създал… Това не е ли глупаво? Заслужават ли си годините и терзанията?…

А жената? Възлюбената? Онази, за която би преглътнал всичко?… Нежна, красива и чаровна, я описва Фицджералд, а истинското ѝ лице е противно, защото е образа на една безпардонна кокетка, вятърничава, безкрайно лабилна в чувствата си и стремежите, напълно покварена от начина на живот на собствената си прослойка. Приятелката ѝ Джордън Бейкър – абсолютно същата. При все че са прекрасни и красиви, култивирани и ошлайфани от към маниери и държание, бяха груби и безчовечни в отношенията си в хората. Дори към детето си Дейзи Бюканън – ми се видя пестелива и неоформена.

Любовницата, убита по погрешка на пътя… Миртл Уилсън. Още по-гротескна и пошла, именно заради позата да се прави на нещо друго, а не съпруга на обикновен човек. Разводняването на моралния етикет и потъпкването на брачните ценности като доверие, привързаност и вярност. Всичко онова, което представлява брака и семейството във „Великият Гетсби“ се срина в прахта и остана там до края. До самите финални акорди, със същият отчаян вик на болка и самоопределяне.

Дори разказвачът не ми хареса. Именно защото бе страничен наблюдател в някои действащи моменти, а в други взимаше дейно участие. Апатията и неангажираността му ме вледениха, макар да имаше някакви възпитателни постулати, предадени като за деца в детската градина. Може би до края Ник Карауей все пак остана верен на Гетсби, изпрати го с един пияница и баща, който дори не видя вината в себе си, без следа от лукса и парите, в които се къпеше къщата му и въпреки всичко пак не бе достатъчно. Моралният закон е еднозначен и вероятно сте го чували по един или друг начин: хора, които по начало не ви харесват, дори да им свалите луната и звездите, пак няма да ви харесват. Тогава? Струва ли си за такива хора да правиш каквото и да е? Величината на действията ти не се измерват само с непроменената си любов или със страстта. Тя остава куха и лишена от всякаква форма, щом получателят не оценя всичко скрито в усилията ти. А то – априори! – е най-важното и ценно нещо.

От всичко казано до тук добавям, че идеята на „Великият Гетсби“ в никакъв случай не се изчерпва и вероятно ще попадам на нея и в други книги. Вечната идея за това как богатите погубват бедните, класифицирането на прослойки и социалното неравенство, което пък подпечатва краха на една цивилизация, почиваща на външната лъскава изява, но не и на вътрешните устои, вероятно е плодоносна, ангажираща и смислена, но моля след Селинджър и Фицджералд, да не попадам поне известно време на нея. Току-виж от два месеца ще чета подобна тематика една година, а защо не и повече. Не заради друго – държа да подчертая! А защото живея в такава действителност и я осъзнавам болезнено. Нямам нужда да възпитавам в себе си нуждата да бъда човек и да кова моралния си свят.

Може би в друго време. В друг свят. Може би ако бях по-млада и откриваща света с ентусиазъм и надежда, тогава – да. „Великият Гетсби“ ще е книга, която дълго-дълго ще си спомням.

Ала сега предпочитам просто да остана… вярваща в Доброто.

ЕСЕ: "ВЕЛИКАТА ИЛЮЗИЯ"

 

(брой думи: 1600)

💥 Настоящето есе е с основна тема "Свободата - осмисляне, отстояване, одухотвореност". Написано е за конкурс, в който не бе отличено, но въпреки всичко си го харесвам. :) 

*

Никой не е така безнадеждно поробен, както онези, които се заблуждават, че са свободни. – Йохан фон Гьоте 

Днес няма да говоря за свободата по стереотип. Става дума за онази свобода, на която окачват лозунги, пишат се книги, посвещават се стихотворения... Тя изглежда очарователно размахала знаме, полу-гола, разгърдена, с фригийска шапка, символа на еманципацията 

(на жените?..., 

може би!,

но каквото и да е, тези мисли водят до много други констатации, нали?) 

и към нея са отправени погледите на всички, които води. В това число и на нас – приковали сме поглед към нея, макар след само шест години да се навършват две столетия. Разбира се, става дума за Дьолакроа и неговата „Свободата води народа“. Лично за мен – картина, която харесвам страшно много, наред с „Разстрел“ на Гоя и „Момичето с перлената обица“ на Вермеер. Изкуството ангажира вниманието, приковава го само за частица от секундата, ала успява да вълнува дори да са минали столетия.

Писателите също като художниците обожават темата за свободата. Тя вдъхновява към себеизява, към мислене и индивидуализъм, като разбира се съвсем не искам да акцентирам името на Иван Вазов, на Христо Ботев, на Любен Каравелов... Свободата, за която те са се борили е национално-освободителна и постигане на политическа независимост. Съвсем не омаловажавам тази свобода – тя е отклик преди всичко на повика на времето. Мисля си още, че всяко нещо на този свят се случва точно тогава, когато му дойде времето (!) – нито по-рано, нито по-късно. Знам, звучи ви клиширано. Чували сте го и преди – днес, вчера... Чували сте го и това е дразнещо. Все едно да ви убеждават, че – видиш ли! - слънцето този път ще изгрее от изток и това е... уау, уникално! Ха, използвам ирония, но всъщност мотивите ми са съвсем други. В частност исках просто да ви накарам да видите стереотипа с пример. Същото е и сега, с тази тема за свободата. Защото съм убедена, че когато кажеш на българин думата „Свобода“, той се сеща за Васил Левски, за Ботев, за Каравелов, Раковски, Бачо Киро... Сеща се за Баташкото клане, за Деветдневната република на Априлци. Сеща се за „Под игото“ и „Епопея на забравените“ на Вазов или за „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Сеща се за това колко обича родината си, макар това да става само в публикация в социална мрежа. Трябва му малко, само дума, но се преобразува в друг човек – свободен човек, впил поглед в необозримо светло бъдеще, което ще го окъпе в златна светлина. Българинът като психология е сложна личност – гъвкав със стоманена закалка, вярващ в Бога, влюбен в земята и онова, което тя му дава в замяна. Той е умен, находчив, весел, опрощаващ, склонен да приеме чуждото мнение, ако не с разбиране, с толеранс или с махване на ръката: „Не те разбрах, ама карай да върви! Все тая!“

Вярвам, че свободата от българския калъп е мотиватор и вдъхновител. Заредена като акумулатор само за позитивна енергия – от революционната свобода и смъртта на Левски са минали над сто и петдесет години, ала все пак е като кладенец, който не пресъхва. Хората го зареждат постоянно, тази идея се влива като подпочвена вода, така че не вярвам някога да пресъхне.

И ето защо казвам, че това е стереотипна свобода. А аз не мисля да говоря за нея в момента.

Вместо това ще посоча с пръст към другата свобода – онази, за която никой не мисли или дори не предполага, че е там, защото ако я последваме, ще се окажем в минно поле, ще сме озадачени, тревожни и отчаяни. Дори няма да успеем да помислим да се върнем назад, защото пък темите, които засяга са повече от интересни. 

Човешката свобода и правото да изразява себе си често се приема от околните за нещо много стряскащо и смущаващо. Мисля, че знаете онази мисъл на Шопенхауер, в която се казва, че „Истината преминава през три етапа. Първо бива осмивана, след това отхвърлена, а накрая считана за очевидна“. Ако издърпаме въображаем паралел, с който да свържем истината със свободата, ще се удивим колко прилики има тя. И Свободата като Истината преминава през три етапа. Първо бива подигравана, после ѝ се забранява всякаква изява, а накрая бива приета, за нещо, което го е имало. Харесват ми тези мисли, главно защото осъзнавам, че всяка проява на човешка свобода някога някъде по света се характеризира с трите етапа и главно с осмислянето ѝ. 

А когато започнеш да мислиш за тази свобода, с изумление откриваш няколко последващи закономерности.

Първо и най-основното: Свободата е мит. Някаква илюзорна дъга в небето, която изглежда прекрасна след дъжда, но за съжаление неизпълнима. Пълната човешка свобода е престъпление срещу останалите индивиди в социума – тя нарушава модела, дълбае дупка между отделните хора, приема уродливи размери, когато е неосъзната. Може би в първобитно-общинния строй е могла да съществува доста успешно. Индивидите в такъв социум не са особено интелигентни и моралните закони са се ковали буквално в еволюционно движение. Нещата са се свеждали до храна, възпроизвеждане и опазване от хищници. Свободата тогава би изглеждала необятна. Нямало е морални закони, които да забраняват убийството или канибализмът, а смятам, че тези практики са се случвали съвсем закономерно и логически правилно. Колкото по-примитивен е един човек, толкова по-свободен ще бъде той. Освободен от предразсъдъците, от знанията за околния свят, лишен от емоционална връзка с другите индивиди и съответно звяр по нашите критерии. Обратно – колкото е по-интелигентен един човек, толкова той ще се нуждае да му бъде ограничена свободата.

В много литературни шедьоври съм попадала на този парадокс и си признавам съвсем чистосърдечно – харесва ми страшно много. Не, че до този момент съм го мислила точно в тези коловози. Всъщност написаното до тук е импровизация на мисълта – пуснала съм джина от бутилката и ми е любопитно какви желания ще ми изпълни той до края. Така че изнасяйки всичките тези доводи, всъщност разголвам своята интерпретация (досущ „Свободата“ на Дьолакроа) и достигам до съвсем нови територии, непознати и за мен.

И ето втората точка, която може да се подчертае така: на интелигентния човек трябва да му бъде отнета свободата. Моралният калъп го затваря удобно в общоприетите рамки. Нещо като сингулярна система, в която еднаквостта спрямо всички обекти ги променя изцяло. Всичко, което е различно от установения модел, бива отхвърлено, заклеймено, означено с етикет. Това е нормално поведение, еволюционно обусловено, доказано и ефективно. Свободата на изразяване и индивидуализмът „изхвърля“ носителите на свободен елемент, а в не редки случаи и ги осъжда. Коренът на това поведение е всъщност страха от новото и неразбирането. Смятам също, че всички онези хора, които по някакъв начин са изразили свободата си, са били заклеймени и отхвърлени от социалното стадо, защото не са сингулярни, не са се уеднаквили с другите. С други думи Свободата е желана от всички, но никой реално не иска да е свободен. Влудяващата паника, че може да бъдеш различен от околните, е подпечатваща за мисленето ти като отделен индивид. Да бъдеш единствен, неповторим, уникален е страшно за човек, който по начало не иска да бъде такъв. Ето защо смятам, че осмислена в цялата си пълнота, свободата на личността и себеизявата е химера. 

И трета точка. Свободата е начин на контрол. Да, съвсем правилно прочетохте. Тук може да направя реверанс към мисълта на Гьоте, която сложих в началото на това есе. Нещо като лайтмотив, верую, към което да се придържам, а всъщност кондензирало в себе си най-основната ми мисъл. Много стряскаща и много болна мисъл по критерия на стереотипа, в който най-вероятно много хора вярват с цялата си душа. Самата мисъл за свобода е поробваща – в мига, в който тя изникне в ума ти, означава, че не съществува. Истински свободният човек, този, който не страда от робията, никога няма да си помисли за нея под каквато и да е форма. Като дишането е. Не се замисляш за него, нали? Правиш го несъзнателно и естествено. Не се задълбаваш във въпроса: „Ами аз дишам ли?“, не! Правиш го без умисъл и без да се терзаеш от вътрешни проблеми. Съвсем същото е и със свободата. В нея като презумпция, идея, възприятие, поведение няма мисъл. Тя съществува между другото, извън осъзнаването ѝ. Само поробените хора, онези, на които им е отнета свободата, мислят за нея, а това е леко депресивна мисъл.

Може би трябва да завърша с нещо положително и точно в момента се сещам за мита на Прометей. 

Предполагам знаете за Прометей, който откраднал огъня от боговете и го подарил на хората. За това низко и подло деяние е осъден. За наказание Зевс го приковава към скала в Скития и всеки ден при Прометей долита орел, който яде черния му дроб, а вечерта раните му заздравяват. Това е най-красивата гръцка легенда за свободата според мен. Защото с това простичко действие Прометей не само е показан като човеколюбец, но и като индивид, който се възправя срещу тиранията и мракобесието на Зевс. Тази история олицетворява и пътя, който е избрал да премине свободният човек. Може да е скала в Скития, а може и да е бесило край София в далечната 1873-та година. И в двата случая безсмъртието е дрехата, която обличаш и оставаш завинаги в умовете на поколенията след теб.

Защото обикновеният човек се вдъхновява от такива трагични истории и макар да осъзнава, че не е като Прометей или Левски е благодарен за онова, което те са му дали. Да, не може да го осмисли напълно, но усеща, че е хубаво, че в момента се възползва от нещо, което по начало не му се полага, но е облагодетелстван и щастлив. Защото свободата на обикновения човек е всъщност това да му се предостави избор. Това, че можеш привидно да избираш, те прави свободен, а разсъжденията постфактум само биха те объркали.

Защото Свободата е изява на личността без значение формата, с която би я приел.

Воала!, ето че достигнахме до още една мисъл, която вдъхновява!  

Прометей несёт людям огонь - Katedemort Krit