БЛОГ РЕВЮ 4: "МОСТОВЕТЕ НА МЕДИСЪН" (РОБЪРТ ДЖЕЙМС УОЛЪР)

 

И след най-голямата любов накрая остава само пепел.

 заглавие: „Мостовете на Медисън“

 автор: Робърт Джеймс Уолър

 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство „Лабиринт“, София, 2014 (оригинал: The Bridjes of Madison County, Robert James Waller, 1994)

 обем (брой страници): 168

 жанр: любовен роман, световна проза

 сетинг: САЩ

 превод: Емилия Л. Масларова 

 редактор: Емилия Пищалова

 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 6от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Един от най-добрите любовни романи, писани в последните години. Литературно явление, покорило милиони читатели и екранизирано с участието на великите Мерил Стрийп и Клинт Истуд в главните роли.

Италианката Франческа вече се е примирила със сивите дни и още по-сивите нощи в дълбоката американска провинция, където е последвала мъжа си и се е отдала на децата и семейството.

Робърт Кинкейд вече се е примирил със самотата, на която го обрича скитническия му живот на фотограф по чужди земи и континенти.

Но съдбата им е отредила друго: да изживеят любов, каквато спохожда щастливците само веднъж в живота.

Книга за страстта, за тежкия избор, пред който често сме изправени, за дълга и саможертвата, за чувства, които ни преобразяват и не ни напускат до края на дните ни.

„Дадох на своето семейство целия си живот, на Робърт Кинкейд давам онова, което е останало от него.“

 

Осъзнавам, че почвам това ревю отзад напред. Винаги съм си конструирала мисълта така, че да не започвам с цитат, понеже колкото и да е хубав той, ‘залепен’ без предисловие, изглежда нелеп и не на място. В случая обаче си помислих, че това начало не е лошо. Никак даже. Напротив. Горният цитат чудесно описва „Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър.

Акцент поставям и на филма с участието на Клинт Истууд и Мерил Стрийп. Трябва да си призная, че го гледах в края на 90-те години на миналия век и нищо не помня. Единственото, което ми излизаше веднага пред очите бе Мерил Стрийп и Клинт Истууд, а между тях кухненска маса, но се вълнувах и бях запомнила, че сценарият е по книга. Сега може би схващате защо съм отбелязала романът на Уолър като книга, на която съм се канила от доста дълго време. Все пак две десетилетия ‘набиране на смелост’ не е никак кратък период от време, нали? Ако бъда по-уклончива и завоалирана със доза скрит контекст бих добавила, че през този период съм гледала само качествени филмови заглавия. Нещо, за което в последно време не мога да се похваля. В паметта ми се гонят кадри на „Трамвай Желание“ (театрална постановка с Алек Болдуин в главната роля!), „Брилянтин“, „Коса“, „Котка върху горещ ламаринен покрив“, „Пощальонът винаги звъни два пъти“, „Някои го предпочитат горещо“, „Лолита“ с Джеръми Айрънс и Доминик Суейн, „Отнесени от вихъра“ и още, и още… Мое мнение е и не спекулирам с него, но тогава телевизията беше наистина стойностна, заслужаваха си двата телевизионни канала – КАНАЛ 1 и ЕФИР 2. Нищо чудно, че „Мостовете на Медисън“ бяха едно от заглавията, които аз неизменно сложих в графата „невероятно добро попадение“ и досега само се канех да си купя книгата и да хвърля едно око на тази любовна история.

Имайте го предвид: книжката е малка по обем. Някакви си 168 страници и наистина се четат леко. Чувството е приятно, макар и да носи тъга с посланията си и с трагизма си. И да не сте гледали филма, вероятно ще знаете как би завършила книгата. Няма никаква изненада, но пък романтиката е повече от достатъчна да се хареса на женската аудитория. Вярно казват, че женското сърце е дълбок океан от тайни. Мъжете или се давят в него, или се научават да плуват, ала въпреки всичко пак не знаят накъде ще ги отведат теченията. Книгата на Уолър ни отвежда в пасторалната американска провинция на Айова, където един фотограф на „Нешънъл Джиографик“ среща съпругата на фермер и в рамките на четири дни се влюбват и разделят, белязвайки се взаимно. 

Всъщност сюжетът не представлява кой знае какво, но чувството бе завладяващо и горещо, както и времето, през което те са заедно. Чета „Мостовете на Медисън“, когато зимата не желае да отстъпи и навън е доста студено. Мистър Уолър обаче с плам и жар описва августовската жега и не ми е никак трудно да я почувствам. По начало съм с богато въображение и макар асоциалното си поведение, което го раздавам, всъщност съм емпат. Това ми помага в четенето, понеже по-лесно съм склонна да визирам персонажи и да намирам идеи.

И нищо чудно и в тази намерих онова, което ми се струва, че си заслужава. Робърт Кинкейд и Франческа Джонсън са литературни образи визуализирани от Уолър и много енигматични и колоритни. Хареса ми Кинкейд, който притежава някаква вътрешна красота и усет да улавя моментите, а после да ги запечатва на лента.

„В един момент си даде сметка, че снима именно светлината, а не предметите. Предметите бяха за него само средство за отразяване на светлината. Стига светлината да е добра, все ще намериш какво да фотографираш.“

И тази любов към думите… Като творец и автор, знам какво се крие в тях, но ето в тази книга е отбелязано по начин, който не бих могла да пренебрегна, а само да се съглася с този довод.

„Обичаше думите и образите. Сред любимите му думи бе „синьо“. Езикът и устните му тръпнеха приятно, когато я изричаше. Като млад си мислеше, че думите нямат само смисъл, че човек ги усеща и физически. Имаше и други любими думи, например „далечен“, „дим“, „път“, „отколешен“, „прелет“, „пътешественик“, „Индия“ – харесваше звученето и вкуса им, начина, по който се сливаха в съзнанието му. Окачваше в стаята си цели списъци с думи.“

Робърт Кинкейд е наистина ярък мъжки образ. Завладяващ и много чувствен. Мъж, който е космополитен като душевност и нагласа. Безкрайно чаровен, мил и внимателен. Определено само жена като Франческа би могла всецяло да го разбере и укроти иначе бурният му темперамент. Той е символ на човека, който няма дом и се носи по течението на работата си. Експедитивен, взискателен към себе си и професионалист, но без семейство, жена и деца. През тези четири дни, в които Уолър го описва, Кинкейд е повече от прекрасен, защото не е нито млад, нито стар. Той е в най-добрата си възраст и смея да твърдя, че чувствата са много по-мащабни, отколкото ако Кинкейд бе млад. Не съм против стереотипа на тийнейджърската любов, напротив: отдавам нужния респект към любовта независимо от персонажите. Но съм склонна да приема за норматив, че също като човекът, любовта търпи израстване и надграждане. Мисля си още, че колкото си по-възрастен, толкова си по-узрял за нея, по-склонен си да разбереш всяка нейна брънка и нюанс. Ето защо Кинкейд с неговите 52 години не ме отблъсна, по-скоро го почувствах по-близък и по-желан. 

От другата страна на масата е седнала Франческа Джонсън. Обикновена домакиня от американската провинция, безработна, отдадена на семейството и децата си. Бих могла да допълня, че не е толкова впечатляваща като натура като Кинкейд, но ще излъжа. Макар животът ѝ да е делничен и простоват, всъщност тя е жена, в чиито гърди тлее страст и пламък. Невероятно земна и макар прелюбодейка, противоречието е залегнало в самия ѝ образ. Тя се влюбва в Кинкейд, изневерява на съпруга си, но пък – странно! – остава вярна на семейството си и децата, защото изборът, който прави в края ѝ коства много, но за това пък е величав подвиг, достоен да се приеме добронамерено. Тук не говорим за изневярата в първичната ѝ изродена форма, която обикновения човек е свикнал да заклеймява и обругава. Имайте го впредвид, не бих могла да ѝ направя толеранс или да я приема за нещо нормално. Но когато си достатъчно зрял да понесеш последствията от нея, тя не изглежда страшно чудовище, не руши семейните отношения, не отдалечава партньорите или децата един от друг. В този дух на мисли съм склонна да приема, че само една жена пораснала и приела себе си с всички негативи или позитиви, би могла да направи избора на Франческа, така че животът да се осмисли, а изневярата да бъде приета и разбрана.

Признавам. Нито за миг не я обвиних. Нито нея. Нито пък Кинкейд. Копнях, желаех и плаках с тях. И мечтах. Защото за тези четири летни дни, любовта им бе толкова ярка, колкото някои други за цял живот не можеха дори и свещичка да запалят.

„Той помълча. После:

 

– Тези дни си записах нещо в бележника – все някога мога да го използвам. Хрумна ми, докато карах пикапа – често ми се случва. Чуйте го: „Някогашните мечти бяха красиви мечти. Не се сбъднаха, но съм щастлив, че съм ги имал.“ Не съм сигурен какво точно означава това, но все някога ще ми влезе в работа. Мисля, че разбирам как се чувствате.“

 

И следвайки този дух, може би вече знаете защо и първия цитат бележи началото на цялото ревю. Смятам, че точно в него се съдържа истината, която лично аз разбрах и приех без скрупули и без недомлъвки. Думите: „Дадох на своето семейство целия си живот, на Робърт Кинкейд давам онова, което е останало от него“ се отнасят за момента, в който Франческа моли децата си да не я погребват при баща им, а да я кремират и разпръснат прахта ѝ на Роузманският мост. Има жени, които жертват на олтара на семейството си много от себе си, както Франческа Джонсън от „Мостовете на Медисън“. Вярвам, че ще харесате тази книга, а също и филма, за който по-рано вече споменах.

Аз чаках над две деситилетия, за да я прочета и не бих казала, че съм разочарована. Мисля си, че ако я бях прочела тогава, когато бях на 14, може би нямаше да я разбера напълно, нито пък щях да запомня Кинкейд или Франческа. За четенето на някои книги не е нужно само да налучкаш нагласа, а и да си достатъчно пораснал. Времето е хубава предпоставка.

МОЯТА РАВНОСМЕТКА ЗА 2024 ГОДИНА (!)

 

Равносметката, която ще направя за изминалата 2024 година, е необходима, пък макар и да закъснявам с нея. От началото на 2025 година са минали малко повече от две седмици, но ми се струва, че няма да ми навреди да погледна назад и да отбележа важните събития, случили се с мен – провалите, успехите, разочарованията, надеждите... Скромна съм и избягвам да мечтая мащабно от страх да не се разочаровам, ала точно днес се чувствам вдъхновена да изразя на глас (в случая да го напиша!) най-смелите си амбиции. Вярвам, че дори и да не успея да ги постигна, мисълта, че все пак ще се пробвам е достатъчно за един малък човек, каквато съм аз.

Мисля, че съм го упоменавала тук и там, а ако за първи път се запознавате с мен, ще го повторя пак. Литературата за мен е начин на живот. Постоянно съм заобиколена от книги – купувам, чета, слушам, на таблет, на книжен носител. В последно време отбелязвам, че не мога без книга в ръка и предполагам, че едва ли някога ще се откажа да бъда читател. Нищо чудно, че забила нос в поредната литература, аз съм толкова безнадеждно и изцяло „увредена“. Литературно осакатена. Вкопчена в думите, в прозата, в идеите, че вече не ми е никак трудно да анализирам дадената творба стига да имам време да я прочета.

Казват, че литературните критици са неуспели писатели, но истината е, че литературата като изкуство се нуждае не само от аудитория и публика. Нуждае се и от хора, които да я оценяват по зададени параметри, да се ровят надълбоко, да подчертават елементи, внушения и идеи, за да я направят... по-добра. В този ред на мисли смея да твърдя, че анализирайки други автори, съвсем спокойно мога да анализирам собствените си разкази, да обоснова мнението си, да защитя позицията си. Предполагам, че в повечето случаи съм блогър и литературен анализатор, а не писател, като към второто подхождам съвсем неопределено.

Сядайки да пиша разказ (или новела!), в повечето случаи знам основното – как ще започна и как ще завърша, двама-трима герои и „гръбнакът“ на сюжета. Никога не съм знаела какво ще напиша в следващия момент, никога не работя по план и никога не съм имала готови шаблони. Понякога изпадам в някакво състояние, в което напълно се откъсвам от света и виждам света на героите и историята им. Понякога съм в кожата на „доброто момче“, в други моменти гледам през очите на Дракона, но никога не знам предварително къде ще ме отведат те и когато се измъкна от транса и прочета какво съм написала, оставам изненадана и шокирана. Задавам си въпроса: Боже, това аз ли го написах?, но никога не получавам отговор, защото отговора е прозаичен и предвидим. Да, скъпа ми приятелко, ти го написа! Защо толкова се учудваш? В последните няколко изречения исках просто да споделя колко много ме забавлява писането – без значение дали е ревю на книга или мой собствен разказ. Харесва ми да импровизирам и понеже в края винаги ме очаква изненада дори и за мен самата, едва ли ще се откажа от писателското поприще.

И така, поред:

Казвам се Мария Раднева и съм родена през далечната 1983 година. Дете съм на смесен брак. Майка ми е сибирска татарка с руско гражданство, а баща ми е българин. Първата половина на моя живот премина под знака на приемането – относно не само идентичност, но и синхрон с обкръжаващата ме среда. Трябва да призная, че в много редки случаи съм чувствала България за мой роден дом, макар през целия си съзнателен живот да съм живяла тук. Има моменти, в които се надявам ще се съгласите: българското при мен е в много малко количество. Визуално и вербално ми личи отдалеч колко не съм българка и почти постоянно усещам тази липса като дупка, която се разширява все повече и повече. Думите ми нямат за цел да извикат у вас съжаление или състрадание, съвсем не. Просто е начин да обясня себе си като характер и нагласа. Примерно този дисбаланс, който съм чувствала, намира отражение в творчеството ми. Моите герои никога не са едноизмерни или щриховани. Темите и идеите, които бихте намерили при мен са свързани със съзряването, класовото разделение, насилието под всички форми – физическо или психическо, сексуалната ориентация дори. Харесва ми да дълбая навътре и да отгръщам покривалото на наболели проблеми. Предполагам, че ако ви харесва да се движите по острието на бръснача, тук, при мен ще ви е комфортно и определено ще направя всичко възможно да ви държа за ръката през цялото време, докато трае пътуването ни до... Не знам. До вашето мечтано място или до моето...? Може пък двете места да са едно и също, нали?

2024 година за мен бе запомняща се!

Участвах в няколко конкурса. В „Миналото, настоящето и бъдещето на нашата Родина“ и „Дядо Йоцо гледа“ се провалих, но пък не съжалявам за разказа, който им изпратих и който предполагам ще го пусна в блога ми. Бях отличена с третото място на списание „ЛитДизайн“ с „Ритуалът“ – друг мой разказ. През лятото в края на юни 2024 година в рамките на три дни написах „Perfectus” и го изпратих в литературното състезание на Владимир Караджов. И бях отличена като лауреат Бъдеща звезда. Два месеца по-късно в последната седмица на август ми се обадиха от Община Средец. Друг мой разказ, носещ името „Инцидентът“ бе отличен в Националния литературен конкурс „Янаки Петров“.

Дебютът ми обаче настъпи, когато Милен Димитров се свърза с мен. Каза ми: Можеш ли да напишеш хорър разказ до края на септември? и аз в началото останах с отворена уста и изпитах толкова много емоции, че ми бе трудно да му отговоря веднага. Споменах само, че трябва да помисля за някаква идея, защото до този момент нямах абсолютно никаква, а на другия ден вече бях готова с „гръбнака“ на „Село без вълци“. От тук нататък нещата са ясни, нали? Сборникът „Измерения на болката“ излезе под логото на Издателство „Потайниче“, а моя милост направи своя дебют.

Когато в края на 2023 година започнах да пиша професионално, си нямах и най-малката идея, че в рамките на година ще направя толкова голяма стъпка напред. Мислех си, че ще мине време, месеци, години, в които трябва да наложа името си, да го направя разпознаваемо в онлайн пространството, предполагах, че ще премина през откази на издателства... Да, несъмнено пътят, който следва няма да е лесен! Пожелавам си през тази 2025 година да работя още – да пиша, после пак да пиша и след това да продължавам да пиша. Пожелавам си да съм здрава и устремена, да мечтая и да се осмелявам да казвам мечтите си на глас, за да предизвикам съдбата! Пожелавам си семейството ми да бъде до мен, да ме подкрепя, както досега, а сутрин, когато ставам, да поглеждам личицето на моята дъщеричка и да си казвам: ти си моето слънчице и за теб си заслужава да бъда силна! Синът ми след няколко месеца ще е абитуриент, а точно утре – на 17 януари, има рожден ден. Става на 19.

А само преди миг аз самата бях на 19 и се запознах с баща му!

Какво нещо е животът, нали?

БЛОГ РЕВЮ 3: "КРАЛИЦА НА ВЪЗДУХ И МРАК" (КАСАНДРА КЛЕЪР)

 

Касандра Клеър и нейната "пермутация" на любовта

заглавие: "Кралица на въздух и мрак" - книга III на "Тъмни съзаклятия"

автор: Касандра Клеър

кога и къде е издадена книгата, издателство: 2019, София, ''Ибис'', (оригинал: Queen of Air and Darkness - The Dark Artifices #3

превод: Вера Паунова

обем: 772 страници

прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 4 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Животът на ловците на сенки е воден от дълга. Ограничаван от честта. Думата на ловците на сенки е ненарушимо обещание и няма по-свят обет от онзи, който свързва парабатаите — воини партньори, заклели се да се бият един до друг, да умрат един до друг, но не и да се влюбят един в друг.

 

Невинна кръв е пролята на стъпалата в Залата на Съвета — свещеното укрепление на ловците на сенки. След трагичната смърт на Ливия Блекторн Клейвът е на ръба на гражданска война. Част от семейство Блекторн заминават за Лос Анджелис, в търсене на източника на зараза, която бавно унищожава магьосниците. Междувременно Джулиън и Ема предприемат отчаяни мерки, за да забавят проклятието на забранената любов между парабатаи, докато поемат на опасна мисия в царството на феите, със задача да върнат Черната книга. Това, което откриват в Дворовете, е тайна, която може да унищожи света на ловците на сенки и да отвори мрачен път към бъдеще, което никога не са си представяли, че е възможно. Хванати в надпревара срещу времето, Ема и Джулиън трябва да спасят света на ловците на сенки, преди смъртоносното проклятие на парабатайската връзка да унищожи тях и всички, които обичат.

Касандра Клеър е добре позната на българската тийн-аудитория с поредиците от книги за ловците на сенки. Това са серии от книги в жанра на ърбън фентъзито и е справедливо да кажа, че нейните герои Клеъри Феърчайлд, Джейс Уейланд, Алек Лайтууд и Магнус са доста енигматични, с ярка колоритна индивидуалност и сложен вътрешен свят. Още преди години, когато за първи път се запознах с творчеството на Клеър и серията ''Реликвите на смъртните'', бях удивена от начина и разказване, от пълния диапазон на светоусещане и емоции и персонажите, които наистина изразяват модерния тийнейджър с неговите терзания.    

Особено за любовта...   

Смея да твърдя, че авторката подхожда деликатно около тази вечна тема - понякога изразявайки типично клиширани идеи, друг път изненадвайки ни с прям и откровен език. На мнение съм още, че и ''Тъмни съзаклятия'' не изневеряват на нейния стил - приковаващ вниманието, дързък и пламенен. Ето защо смятам, че за жанра, в който твори, Клеър е изпълнила мисията си, тя е любимка на своята аудитория, а идеите ѝ могат да бъдат осмислени и възприети от всеки читател - задълбочено или повърхностно, според зависи от нагласата на читателя и неговия вътрешен  свят. Сега може би е редно да предупредя, че в настоящето ревю ще се опитам да дам акцент и окраска на всички идеи, които ми хрумнаха, докато четях този доста обемен роман, а за онези, които нямат търпение да разберат дали си заслужава книгата и не им се иска да навлизат в някакви дълбокомислия и теории, ще им кажа: ''Да. Заслужава си! Редакцията е на ниво. Българското издателство заслужава аплодисменти за труда и за старанието си! Персонажите са интересни. Сюжетът е приключенски, на моменти забавен, в други - романтичен, в трети - драматичен. Книгата е написана в трето лице. Има за всеки по нещо. Всеки ще открие мъничък фрагмент, герой или друго, което несъмнено ще му хареса и несъмнено ще запомни. Така че ако не си чел ''Кралица на въздух и мрак'', поправи този пропуск и изживей едно незабравимо приключение!...'' 

***  

772 страници. Прочетох ги за три седмици с прекъсвания от няколко дни, като последните 250 ги ''глътнах'' за седем часа. Буквално не съм спала, не съм яла, мисля си, премислям, възмутена съм донякъде, друг път се шегувам със себе си и това, че Клеър успя да инициира някаква позиция у мен, при все че аз трудно мога да акцентирам върху идеи. Затвърди някои мои убеждения, провокира други и успешно се справи със задачата да ме накара да изразя мнение. В този ред на мисли авторката успешно е довела докрай целта на книгата. Защото ако една книга е безидейна, предъвкана, клиширана и не носи послания, то определено е загуба на време и разхищение на хартия и труд. Е, Клеър определено провокира и разгръща образите си поетапно, показва ги в една светлина, хвърля ги в друга и изцежда докрай вечната тематика за любовта. Т.е. определено тя като автор не е от графата ''загуба на време''.   В предходните две книги се запознаваме и проследяваме дилемите, загубите, болките и радостите на семейство Блакторн и Ема Карстерс - ловци на сенки от Лосанжелиския Институт. В тази трилогия е акцентирано повече върху връзката парабатай и забраната да съществува любов между тях, при все че подобна връзка е добра основа за платонически и чисто физически, сексуални отношения. Макар да съм чела предходните поредици ''Реликвите на смъртните '' и ''Адски устройства'', така и не успях да вникна в подобни отношения. Нещо от към идея изтървах нишката и лично не успявах докрай да асимилирам парабатайството.

Е, сега с гордост мога да заявя, че след като прочетох ''Тъмни съзаклятия'', парабатаите от книгите на Клеър ми се виждат вече логични, обясними и обособени. Едно плюс за Клеър. Главни герои тук са Ема Карстерс и Джулиън Блакторн - парабатаи и партньори, споделящи общ живот  и цели. И въпреки забраната, която съществува в техния свят, те се влюбват. Извън всички общоприети правила, чупейки окови и заблуди и търсещи истината зад проклятието, което носи подобна любов. Времето им е кратко и то изтича бързо. Опитват се по всякакъв начин да спрат, но не успяват, дори само това, че Джулиън решава да помоли Магнус за помощ. Оказва се, че дори ако емоциите бъдат отнети с магия на единия (както прави Магнус на Джулиън), щом другия продължава да обича (Ема!), любовта не умира, а се възражда наново. 

Тя търпи промени. 

Преобразува се от едно чувство в друго. 

Заменя радостта с болка и обратно. 

Но не умира...   

Любовта им във физически и духовни параметри е онази, която в литературата и навсякъде другаде срещаме под клиширания израз "истинска". За мен, определено клишетата, с които ни заливат навсякъде - телевизия, филми, предавания, книги, социални мрежи - са ми втръснали до степен, че за последните години рядко виждам нещо ново. Повечето е толкова дъвкано и изплюто, че смисълът е блудкав. Особено за любовта. Клеър обаче успява да превърне това чувство в колоритен пейзаж от емоции и представя една идея, за която се улових още в началото. Тя не е импозантен импулс. Не е -ТРЯС! и си влюбен!... Именно връзката между Ема и Джулиън показва, че тя е постепенно откриване на качествата на единия и другия, лоялност, респект, уважение, съчувствие, преживяване на обща болка и преминаване на препятствия заедно... Може би именно за това и тяхната любов би могла да бъде окачествена смело като истинска, каквото и да разбираме под това понятие.    

Паралелно с това Клеър представя и друг вид любов. Онази, за която рядко се говори, особено сред тийнейджъри, които тепърва се опитват да намерят мястото си в обществото. Тя е основа за градене на добри взаимоотношения, за приемане на различието и опора между отделните членове. Става дума за любовта в семейството, а семейство Блакторн са символ на сплотеност и задружие.

Отделните членове са като брънка на верига, толкова здрава и ненарушима, колкото здрави и ненарушими са всички. И най-важното: приемащи различията си с отворено сърце и разбиране. Така и виждаме пълничката Друзила, която харесва филми на ужасите и копнее да я приемат като голям човек за своите тринадесет години, но й възлагат да гледа най-малкия си брат Октавиан. Близнаците Ливия и Тиберий, чиято връзка е осезаема и чисто физическа (те са близнаци!), още повече, че по симптоматика и поведение Клеър описва Тиберий като дете от аутистичния спектър, разбиран единствено от сестра си Ливия. Марк и Хелън, най-големите от семейството, които по злощастно стечение на обстоятелствата са разделени от Блакторн, заради елфическата си кръв, но върнали са се и опитващи се да намерят своята роля в семейството. Трудно и едва ли не невъзможно, но не се отказват докрая.    

Други второстепенни герои са Кийрън, принц от Двора на тъмните елфи, Кристина Росалес, приятелка на Ема, Даяна Рейбърн, тяхна учителка, Гуин ап Нийд, предводител на Дивия лов, както и съзвездието от отрицателни персонажи - Зара и Хорас Диърборн, и техни сподвижници - Дейн Ларкспиър и сестра му, Мануел Вилялобос, Джесика Босежур и други, оглавяващи Кохортата, фракция в града на нефилимите, които искат да върнат старото статукво на страх и ужас между ловци на сенки и долноземци. Долноземците представляват прослойка от техния свят, съставена от магьосници, вампири, върколаци и елфи, принудени да живеят сред човеците и да се подчиняват на ловците на сенки. И точно тук се оформят два лагера - онези, които не приемат долноземците и желаят да затегнат техния контрол с реформи и закони; и тяхната опозиция, която смята, че те са създания, заслужаващи да живеят заедно с тях и не трябва да бъдат унижавани и репресирани. Това води до неминуемата конфронтация в края на книгата, чиито изход е шокиращ или съвсем логичен. Светът на сенки се разделя на две, а столицата им Аликанте в Идрис се запечатва с бариери. Това е в най-общо казано за сюжета на книгата. Не е нещо сложно, нито пък предполага кой знае колко изненади, но въпреки всичко авторката ме изненада, оставяйки отворен край за следваща поредица. Две плюс за Касандра Клеър.    

И сред този простичък сюжет, се преплитат героите в сложна плетеница от взаимоотношения, за които определено смятам, че са колоритни и смели, амбициозни, извън стереотипа на установени правила и норми. Типично по тийнейджърски, опитващи са да се самоопределят и да намерят място в едно общество, което трудно приема любовта, изразена по друг начин. Пермутацията тук търпи много криви, защото говорим за любов във всичките ѝ... хм, варианти.  

(!) Любов между хетеросексуални партньори - Джулиън и Ема, Клеъри и Джейс, Саймън и Изабел.   

(!) Любов между хомосексуални партньори - Марк и Кийрън, Магнус и Алек, Хелън и Ейлийн.   

(!) Любов между бисексуална тройка - Кристина, Кийрън и Марк.   

(!) И любов между транссескуалната Даяна Рейбърн и Предводителя на Дивия лов Гуин.   

И като говоря за любов, по-скоро не е точно това, а приемането на околния свят към подобни вариации. Нещо, което е изкривено и осмислено по друг начин, но със същото значение и показващо в частност нашето ежедневие и това колко тесногръди  и страхуващи се от новото могат да бъдат хората, които не разбират изцяло подобни взаимоотношения. Клеър всъщност учи тийнейджърите да приемат сексуалното различие без скрупули и разбиране, което донякъде е окей, защото в тази възраст един подрастващ е податлив на влияние отвън и оформя света си според външна намеса. Ако примерно си обграден от хора и социум, които мразят хомосексуалността, няма нищо чудно, че ти също ще споделяш това мнение. Ще ги мразиш, ще ги заклеймяваш, ще закриваш очите си и ще казваш колко пропаднало е обществото. Истината, която трябва да вземем под внимание е съвсем елементарна - решението е еклектика на проблема, а не тесногръдие и забрана. Макар и тази теория да издъхва донякъде. Или не съвсем. Три плюс за Клеър.   

Някъде между идеите си пробива и една друга, която е обосебена във втората част на романа и озаглавена ''Туле''. Това е паралелен свят - вариация, някъде в мултивселената, в който Ема и Джулиън се озовават, принудени да бягат от двора на Тъмните елфи. В най-общ смисъл Клеър подхваща идеята ''ако'', която несъмнено минава през главите на всеки един от нас.   Ако не беше така, щеше ли да е така...  Какво би станало, ако Ливия бе жива, защото книгата започва с нейната смърт и загубата, която семейство Блакторн се опитват да запълнят и превъзмогнат. По-рано казах, че всички приличат на брънки на верига, преплетени един в друг и здрави и ненарушими, но какво би станало ако смъртта наруши едната брънка и останалите вкопчени един в друг усетят по свой начин тази липса и дупка... Частта ''Туле'' представлява една вариация на това ''ако''. Ако нещата не се развият така, а поемат по друг път... Оказва се, че дори в една мултивселена с вариации на самите нас и на постъпките, пълно щастие няма и не може да има. Ако едното съществува там, другото го няма тук и обратно. Съвсем просто уравнение и единственото решение е да приемем случващото се, да продължим напред и да вярваме, че сме направили по-добрия избор, както и правят Ема и Джулиън.    

Мисля си също, че с частта, в която Клеър се отклонява толкова много е предпоставка всъщност и за следващо развитие на книгите за ловците на сенки. В ''Туле'' тя описва един постапокалиптичен свят, който има също толкова интересни персонажи и най-мрачните страхове, превъплътени в реалност. Смятам, че ще ми е интересно, ако авторката се заеме с тази задача, особено след като в епилога на ''Кралица на въздух и мрак'' става точно това. Предсказуемо... или не.    

До тук изказах само суперлативи, които несъмнено биха били скучни, ако продължавах в същия ритъм. За това е редно да упоменя един от крещящите негативи, които едва не ми извадиха очите. В края на книгата всички се събраха като едно семейство и празнуваха на плажа(!). Майката на Кристина прие това, че дъщеря й явно обича двама едновременно и я подкрепя напълно и без недомлъвки. Имаше и друг момент, в който транссексуалната Даяна, разказваше смело на семейство Блакторн за смяната на пола си в Банкок и как всички приеха това, като нещо естествено, очевидно с глупавата идея на Клеър, че семейството обича и подкрепя винаги, за всичко. Точно тук изобщо не съм съгласна. Семейството не е еднородна маса от кимащи глави за ''да'', от лоялност и солидарност... Точно тук Клеър изтърва нишката на реалистичността, на онова, което ако беше изпипала, романът й щеше да стане перфектен. Вярно, любовта е сила, която може да катурне политическа система, да обяви война и да спечели, но и тя е отрицание и потвърждение в едно. Семейството се състои от хора, чието мнение се различава едно от друго, вижда нещата от няколко ъгъла, приема, отритва или премълчава и именно за това е семейство. Да, подкрепя те, опитва се да те приеме, дори когато не успява да те разбере напълно, но никога не е маса от хора, които мислят еднакво. И щеше да бъде ненормално, ако е като представения шарж на Клеър за разбиране. Жалко.   

Друг негатив, който ми направи впечатление е вкарването на образи от предходните й поредици - Джейс и Клеъри, Теса и Джем... Нищо против тях, но според мен тяхната роля е изиграна и изчерпана. Намесата им само разводни сюжета и дръпна акцента от основните герои Ема и Джулиън. Не че имаха много ''екранно време'', но сякаш Клеър се опитва да изцеди всичко от старите си герои, дори само като присъствие на имена.    Единствената сюжетна линия, която следях с интерес бе тази на Кристофър Херондейл, Тиберий и Ливия Блакторн. И особено начинът, по който не само те, но и останалите се опитваха да превъзмогнат болката от внезапната смърт на Ливия. Наистина тук имаше нещо докосващо и истинско, като поведение и начин на възприемане. Осъзнаване, че човекът, който е свързан с теб и връзката между близнаци може да бъде разкъсана толкова жестоко, точно това страшно ми хареса. Аутизмът, чиято симптоматика не се възприема нормално и е подиграван или не се говори за него - защото Тиберий бе ярък именно заради състоянието си, представя един поглед към нашия свят. Толкова тесногръд и отхвърлящ всичко, което не се вписва в графата за нормалност. Точно тази връзка ми бе най-интересна и точно заради нея разгръщах лист след лист, за да прочета повече, за жалост обаче макар да им отдели време, Клеър предпочиташе други сюжетни линии. Или поне с такова впечатление останах аз.   Може би други ще съзрат повече идеи и проблематика. Може би няма да бъдат съгласни с моите доводи. Но каквото и да е, Клеър наистина събра като в лупа доста въпроси, с които се сблъскваме в ежедневието си. За някои от тези проблеми предпочитаме да си затворим очите и да сметнем, че не трябва да се говори, да се създава публичност и най-малкото да се приема за нормално. Но любовта под всичките й форми е напълно човешка емоция, която не трябва да се забранява и окачествява. Трябва да се приема, колкото се може с по-широки възгледи. Смятам, че романът си заслужава (другите две книги също!) и определено ще си остана страстен читател на Касандра Клеър, очаквайки с нетърпение и другите й творби.