БЛОГ РЕВЮ 7: "ЧУЖДЕНЕЦЪТ" (АЛБЕР КАМЮ)

 

Човекът извън социалното стадо - захвърлен, принизен, осъден... 

( или СВОБОДЕН...?)

☀ заглавие: "Чужденецът"

☀ автор: Албер Камю

☀ кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство „Фама“, София, 1995 (оригинал: L'Étranger, Albert Camus, 1942)

☀ обем (брой страници): 142

☀ жанр: класика, психологически роман, философия

☀ сетинг: Алжир, Франция

☀ превод: Георги Панов, 1979

☀ технически редактор: Олга Стоянова

☀ редактор: Мария Коева

☀ прочетена на: електронен носител (!)

Книгата съдържа още Приложения:

1.  Обяснения на "Чужденецът" - Жан-Пол Сартр
2.  Психологизмът в "Чужденецът" - Натали Сарот
3.  "Чужденецът". Слънчев роман - Ролан Барт
4.  Природа, човечност, трагедия - Ален-Роб Грийе

Моята скромна оценка: 6 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Роман за самотата и абсурда, роман, в който главният герой извършва убийство без омраза и без гняв, сякаш под подтика и с безстрастието на целия околен свят, и осъзнава вълнението от живота едва в очакване на смъртта. 

"Чужденецът" е пестелива и мощна, съвършената творба за разрива между човека и света.

"Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам. Получих телеграма от приюта: „Майка почина. Утре погребението. С най-добри чувства.“ Това нищо не говори. Може да е било вчера."

В Гудрийдс бях напълно искрена. 

Винаги ме е удивлявала неоспоримата закономерност в някои класически книги. Лаконични. Кратки. Малки като обем. Ала криещи цели вселени от светоусещане, мисли, пълнокръвни образи, идейна насоченост, сюжет. Всъщност ако бъда конкретна и пестелива, бих могла да напиша просто: Книгата ме разтърси. Хвана ме за гърлото. Разчувства ме. Препоръчвам! Обаче аз съм многословна, обяснителна, с изследователска, любопитна природа, която обича да се рови навътре, да прилага прочетеното върху онова, което знам и не мога - пък и не искам! - да бъда лаконична. Шапка свалям на всички онези, които имат заложбите да бъдат кратки и информативни, но за съжаление аз не съм от тях! 

И вчера, решавайки че прочела "Градска готика" на Кийн - един хубав сплатерпънк, където гадостите се случват и няма много логика в тях, ей-така, между другото попаднах на публикация в книжна фейсбук група със снимка на първите редове на "Чужденецът". И именно - приковаха вниманието ми! Буквално, все едно ме удариха право в слънчевия сплит и си рекох под нос: Хм, определено трябва да надзърна в тази книжка! Любопитството убило котката. При мен любопитството често ме отвежда на неподозирани места и срещите ми с подобни импозантни четива винаги са ме оставяли вдъхновена и удивена. Не ще и дума - Мама умряла днес, може напълно да те привлече и завинаги да остане в съзнанието ти, дори ако после не харесаш сюжет, герои или постройка. 

"Чужденецът" обаче се справя с тази задача и със съжаление ще го кажа, но в този отзив-статус бих могла само да редя суперлативи. Не успях да видя и едно нещо, което да ме остави разочарована и огорчена. Предполагам негативи си има. Всяка книга има негативи. Няма такава, която да няма. Обаче "Чужденецът" е Слънчева книга. Метафора. Словоизлияние. Първопричина. Следствие. Закономерност. Книга - поема, достатъчно описателна в някои ключови моменти, а в други кратка, подбуждаща към сериозни размишления за човекът: самостоятелен или приобщен към социалното стадо, едновременно сам или просто отклонение от правилото. 

Разривът е показан като аутопсия - прецизен разрез на скалпел, проникващ през пластове плът, откривайки простата структура на човешката душевност, отчуждена от обществото и наложения стереотип. Трябва също да добавя, че с интерес прочетох Приложението в това издание. Мислите и анализа на Сартр ми допаднаха, обаче си признавам, че ми хареса изключително много позицията на Грийе. Истината обаче е, че тази книга ще е актуална и след двеста, и след триста години. Никога не би могла да омръзне. Никога не би могла да се изчерпи или да изветрее като чаша с вода. Посягаш към нея, за да утолиш жаждата си и ще осъзнаеш, че пак е пълна. Съдържанието ѝ задоволява нуждите ти сега, но ще ги задоволи и след години, когато ти самия ще си различен. Странно е как ден след ден нищо не се променя, а когато се обърнеш назад, всичко е толкова променено. Естествено е да си мислиш, че онова, което те е вълнувало преди не би могло да те вълнува сега. Напълно в реда на нещата е да се променяш, да се развиваш, да бъдеш ти и не точно ти, ала има класики, които са толкова гъвкави с граници, които не се изчерпват със затварянето на две корици. Думите им могат да бъдат имплантирани навсякъде и по всяко време и това никога няма да спре да ме възхищава в прозата и литературата.

В общи линии сюжетът на "Чужденецът" е простичък. Дели се на три фрагмента: смъртта на майката на главния герой, убийството на арабина и съдебния процес след това. Ако си мислите, че ще попаднете на минно поле от литературен обрат или стряскащ финал, ще трябва да ви разочаровам. Няма нищо такова. Простотата е сложна само от определен ракурс, с който хората гледат към проблема, иначе не предполага някаква кой знае каква драма. Камю описва Мьорсо - своя главен персонаж, толкова пестеливо, че на моменти ми се струваше чак обидно, до момента, в който достигнах до края ѝ на таблета и осъзнах, че е невероятен похват и е напълно логичен. В сравнение с душевния свят на Мьорсо, в който има признание единствено на финала, външния свят с алжирското слънце ме задъха. Почти ме накара да повярвам, че усещам горещината на плажа и виждам морето. Слънцето присъства от началото до края. Природните картини в "Чужденецът" са толкова живи, богати и колоритни. "Виждаш" ги през очите на Мьорсо и не е трудно да дишаш този въздух, който диша той. Би следвало другите герои да са статични, също толкова едноизмерни с природата. Обаче се оказва, че никой герой в "Чужденецът" не е закован в дупките на сюжета. Те са подвижни и допълват Мьорсо с удивителна сглобка на цялостна визия. Дори и старецът, който обичаше и мразеше кучето си с еднаква сила, бе запомнящ се. Символизираше напълно човешката природа да мразиш и обичаш еднакво силно един и същ обект в живота си и че границите са размиват в безкрайно преплитане едно в друго без да можеш да ги отделиш в квинтесенции с отделни шишенца и етикети.

Остава и въпроса за Мари. Обичаше ли я Мьорсо? И какво точно се разбира под думите за обич?

Изпразненият, отчужденият човек, който не проронва и една сълза, когато умира майка му, способен ли е да обича? Това предпоставка ли е, че би могъл да убие без да изпитва нито завист, нито ревност, нито омраза...? 

Не това обаче ме провокира да мисля за човекът като освободен от понятията, които обществото налага на своите членове, от които е съставено. Отчужденият човек, който не тъгува за майка си, "скаран" е с религията и не признава Бог, може да отвърне на сексуалното привличане освен само със сексуално проявление, бива предварително осъден от другите, само защото е чужд и неразбран. Процесът в книгата бе лицемерен и фалшив, защото присъдата бе необратима дори и с факта, че ти, който не изпълваш калъпа на обществото, те осъжда на смърт. В един момент започваш да асимилираш, че това общество би простило убийство, ако може да намери логизъм в ответната реакция. Ако си част от социума, се предполага да проявяваш определен диапазон от емоции, които да те "оправдават". Предполага се, че ако си част от човешкото стадо, то ти би трябвало да бъдеш благодарен на майка си, да бъдеш уплашен от Бога, да отвръщаш с любов на любовта и да бъдеш в най-общи линии точно определен човек. Празнотата не би следвало да съществува, ала ето в "Чужденецът" човекът е сам. Поставен зад стъкло, откровен в своя вътрешен свят, прозаичен дори - и бива съден само заради това, че е просто чужд за останалите.

Мьорсо прилича на зъбно колело, което е встрани от общата система. Върти се само, често в обратна посока на останалите и като визия дебалансира системата. Не само като визия нарушава естетиката и перфекционистите бърчат устни, щом видят това, но и като работа. Просто е нещо, което го има, ефектът е нулев, ала успява да разстрои поточната линия, да наруши сингулярността и да бъде съвсем естествено "бракуван". 

Мисля още, че Камю поставя една много важна трактовка за човешкото осмисляне и начина, по който отделния индивид се вписва в социума, посредством точно определени модели за реагиране и отреагиране. Според не малък брой класически произведения Човекът със своя вътрешен свят, разбирания, стремления и пориви, е Богоподобен. При Камю обаче е отделен, сам, Слънцето го съпровожда и природата около него само задълбава разрива между него и останалите. Човекът е способен на дръзки дела, на амбиции, които го отвеждат извън руслото на обикновените хора. Той е вселена от крайности, от преплитащи се случайности, които са и парадоксално(!) закономерни. Но също така е и вселена на една безтегловна самота, на това, че когато е сам, той наистина е сам и че другите - приятели, любими, майка, семейство - само биха могли да задълбаят тази дълбока всепроникваща самота. Според Камю човекът е самотник и ако бъде достатъчно смел и откровен да бъде искрен, то вероятно би бил осъден на смърт за това. Свободата да бъдеш себе си, дори ако не си лицеприятен и неразбран за околните, те превръща в чужденец в един свят, където фалшът, измамата и лицемерието са привидни и изстискват само определен диапазон от реакции.

Толкова... дотягащи, скучни, плитки и обясними.

Зададох си въпроса: бих ли могла да бъда като Мьорсо и какво ще ми коства това? И когато задавам този въпрос, съвсем не желая да упоменавам предварително дали съм готова на убийство. Мисля, че точно това е излишно. Мога ли да бъда като Мьорсо - да бъда сама и откровена, дори когато знам, че останалите не биха били толкова толерантни към инакомислието ми? Нещата следват своя ход - естествен, предвидим, обясним. И съвсем не е трудно да го кажа тук в края на това ревю: Не! Не бъдете като Мьорсо. Бъдете част от множеството. Бъдете в средата на стадото и наблюдавайте околните: когато те плачат, заплачете и вие! Когато те се смеят, се смейте и вие! Когато те бягат, бягайте с тях! Само така не биха ви осъдили после. Няма да получите укор за това, че сте толкова различни, толкова чужди и толкова страшни на вид. Социумът се плаши единствено от хора, които са извън неговия контрол. 

Ето защо аз предпочитам да съм като Мьорсо. Пътят ми е труден. Чужда съм за околните. Чужда съм и за онези, които ще се опитат да ме разберат, но всъщност не ми пука. 

Слънцето е красиво и е такова, защото на небосклона, когато то засвети, няма нито една звезда, която да му съперничи. 

БЛОГ РЕВЮ 6: "ЗЪЛ МРАК, УГАСНАЛИ ЗВЕЗДИ" И "ПОНЯКОГА ТЕ СЕ ЗАВРЪЩАТ" (СТИВЪН КИНГ)

 

Забъркваме един истински коктейл по рецепта на Стивън Кинг. Отмъщението и неподправения ужас никога не са били поднесени с толкова финес и чар…

(и са по-страховити от всякога!)

 заглавие: „Зъл мрак, угаснали звезди“

 автор: Стивън Кинг

 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство „Плеяда“, София, 2011 (оригинал: Full Dark, No Stars, Stephen King, Scribner, November 9, 2010)

обем (брой страници): 492

 жанр: хорър, криминален роман, трилър, драма, сборник разкази и новели

 сетинг: САЩ

 превод: Весела Прошкова, Адриан Лазаровски, Павел Боянов, Даня Доганова

 редактор: Лилия Анастасова

 прочетена на: електронен носител (!)

Сборникът съдържа:

1. „1922“ ( 1922, 2010)
2. „Големия шофьор“ (Big Driver, 2010)
3. „Изгодна сделка“ (Fair Extension, 2010)
4. „Щастлив брак“ (A Good Marriage, 2010)

 заглавие: „Понякога те се завръщат“

 автор: Стивън Кинг

 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство „Плеяда“, София, 1994 (оригинал: Sometimes They Come Back, Stephen King, Short Story, 1974)

 обем (брой страници): 352

 жанр: хорър, трилър, сборник разкази и новели

 сетинг: САЩ

 превод: Весела Прошкова

 прочетена на: електронен носител (!)

Сборникът съдържа:

1. „Децата на царевицата“ (Children of the Corn, 1977)
2. „Сиво вещество“ (Grey Matter, 1978)
3. „Знам какво искаш“ (I Know What You Need, 1976)
4. „Джирусълъмс Лот“ (Jerusalem’s Lot, 1978)
5. „Нощен прибой“ (Night Surf, 1978)
6. „Понякога те се завръщат“ (Sometimes They Come Back, 1974)
7. „Ягодова пролет“ (Strawberry Spring, 1975)
8. „Човекът с косачката“ (The Lawnmower Man, 1975)
9. „Пресата“ (The Mangler, 1978)
10. „Жената в стаята“ (The Woman in the Room, 1978)

Моята скромна оценка: 5.5 от 6 

В края на януари 2022 година изгледах 1922“, филм на Нетфликс по едноименната новела на Стивън Кинг. Усещането бе вдъхновяващо и позитивно. Ето защо се зарекох пред себе си, че трябва да прочета първоизточника, за да отбележа за себе си дали филмът ще покрие норматива на новелата или ще е обратно, както обикновено се случва с всички филмови адаптации по книги и романи. Поставих тази цел в необозримото бъдеще. Мислех си, че ще хвърля око след време – най-вероятно другата година. Обаче, ето на! Няколко месеца не са нищо за дългосрочните планове. Прочетох двата сборника един след друг, като дори не си оставих време. Беше преди Хелоуин, през октомври и се нуждаех от ‘силно лекарство’, за да излекувам излъганите си надежди и пълното си разочарование относно „Великият Гетсби“.

Признавам си, че сборниците ми доставиха дълбоко удоволствие. Идейно двете книги се различават и единственото, което ги свързва е ужаса, страха и желанието на автора да изкара демони от най-дълбоките кътчета на човешкото съзнание. Онова, което ги обединява е самия автор! Краля на ужаса. Наистина ли е толкова добър Стивън Кинг, че да носи това прозвище вече толкова години? Предполагам, че е по-добре сами да отгърнете някоя негова книга и да разберете дали наистина е така. Гръмките изявления и окачествяването дразнят и често не са реални. Хубаво е човек сам да ‘дегустира’ блюдото, за да разбере дали го мамят или не.

В „Зъл мрак, угаснали звезди“ новелите са четири на брой и обединяват темата за отмъщението, прокобата и възмездието, което рано или късно те застига. Мотивите и доводите, колкото и да са добри в началото, не биха могли да бъдат оправдани, те трябва да вземат своя дан на всяка цена, понякога с лихвите. Често лихвите са онова, което човек не успява да преглътне обратно.

„1922“ е първата новела и тя е изповедта на Уилфред Джеймс, който заедно със сина си убива съпругата си Арлет, заради сто акра земя в Хемингфорд, Небраска. От тук следват серия от инциденти и нещастия, като в края на историята главния герой загубва цялата ферма плюс тези сто акра, сина си и накрая осакатява. Разбира се, позицията ни се размива в стила на типичната драма, до колко Уилфред Джеймс е бил прав да убие съпругата си. Макар мотивите да са ясни и логични, възмездието не закъснява. Удря го там, където ще го заболи и ще го захвърли на място, където той винаги е мразел – градът. Плъховете го следват неуморно. Изяждат. Рушат. И оставят след себе си онова, което самия той е оставил във фермата.

"Вярвам, че във всеки от нас живее друг човек – непознат човек. Заговорник."

 

"И има ли изобщо Ад, или всеки от нас си създава своя собствена Преизподня тук, на земята?"

 

Следващата новела, която наистина много ми допадна бе „Големия шофьор“. Теса Джийн е писателка на женски кримки, чиито персонажи са добродушни дами от клуб по плетиво. Така де, просто нарицателно. Тя не е някоя секс бомба, живее с котарака си Фрици, понякога се отзовава на срещи с читатели по литературни клубове, библиотеки или книжарници и ежедневието ѝ е напълно спокойно и лежерно. Това продължава до сюблимния момент, в който на връщане от среща с читатели, е пребита и изнасилена от огромен мъж в работен гащеризон и изхвърлена в канавката, където други жертви на същия тип гният и споделят нерадостната си съдба. Тя оживява, но вместо да ближе рани и да се вайка, решава да поеме отмъщението в свои ръце. Понякога си говори с джипиеса на колата си, друг пък в мислите ѝ присъства Фрици, но съзнанието ѝ определено претърпява срив, който тя успява да балансира едва след като намира изнасилвача си и му поднася онова, което другите му жертви не успяват. Всъщност Теса Джийн е ярък пример за това, че най-спокойните и уравновесени хора са онези, които при нарушаване на тяхното равновесие се превръщат в методични и хладнокръвни отмъстители.

"Понякога животът наистина подражава на изкуството. И колкото по-жестоко е изкуството, толкова по-точно е подражанието."

И преди да забравя „Големия шофьор“ си има филмова адаптация, която предполагам ще изгледам тези дни.

„Изгодна сделка“ не ми допадна изобщо, но за това пък „Щастлив брак“… Е, той си бе на ниво, особено след като в проследяването на сюжета, открих, че мисля като главната героиня Дарси. Тя открива съвсем случайно, че съпругът ѝ е маниакален убиец, наричащ себе си Бийди. Тук възникват няколко важни отправни точки, на които само ще открехна вратата и ще оставя на вас да прецените дали са толкова важни. Първото и основно нещо е, че колкото по-подредена и изрядна е външната фасада на човек, толкова вътрешността на къщата е по-изгнила и рушаща се. Обикновено психопатите хвърлят неимоверно много усилия да изглеждат възможно най-обикновено. Толкова много се грижат за това, че сякаш забравят какво има зад маската на благоприличие и добрина. Казвам ‘сякаш’, но това не е напълно. Определено знаят как да манипулират, за да извлекат във всеки един момент облага. Та така, че Дарси открива истинската същност на съпруга си и пред нея застава въпроса какво да предприеме. Интересното за мен бе същото, до което тя достигна след като помисли логично. Предполагам, че психопатията би могла да бъде проявление не само у маниакалните убийци, но също и от обикновените хора стига да се разсъждава закономерно и трезво, нали?

„- Виждам промяна в погледа ти, скъпа. С течение на времето се научих да разгадавам погледите на жените. Станах експерт. КЩНД означава Какво Ще Направи Дарси. Какво ще направи Дарси, ако намери скривалището ми и види какво има в кутията. Впрочем много харесвам тази кутия, понеже ми е подарък от теб.“

 

В „Понякога те се завръщат“ разказите са десет. Обединени са от човешкия страх, който може да бъде колкото логичен, толкова и невъзможен. Към тази категория спадат религиозните уж християнски мракобесия („Децата на царевицата“ и „Джирусълъмс Лот“). Темата за вудуизма („Знам какво искаш“). Онези, които се връщат от гроба, за да те преследват („Понякога те се завръщат“). Страхът от това дали познаваш себе си достатъчно добре („Ягодова пролет“) или момента, в който се превръщаш в чудовището от канала („Сиво вещество“). Одухотворяването на предмети („Пресата“) или пък каква цена трябва да дадеш за идеално свършена работа („Човекът с косачката“). Докато накрая стигнем до ужасът от болестта и начина да се справиш с болката, когато бъдещето се очертава да бъде по-черно и от безлунна нощ („Нощен прибой“ и „Жената в стаята“).

Всъщност във всеки един от тези разкази ужасът не е толкова колоритен, колкото начина по който човешкото съзнание го пречупва като в призма, така че изпъкват някои щрихи за сметка на други. Истината е, че колкото по-страшно е чудовището в гардероба ни, толкова сме по-способни да го приемем изцяло и сме по-готови на решителни действия, за да го победим. Което пък – естествено! – навежда на мисълта, че ние сме онези, които създаваме чудовища, но също сме и онези, способни да унищожат чудовищата, а това е сила, която определено вдъхновява и помага да се чувстваме добре.

Тук е нужно да упомена, че това са мои размишления върху прочетеното и в никакъв случай не искам да определям категория или да изказвам понятие. Стивън Кинг не би могъл да ми омръзне никога, но ще се радвам, ако прочета друг довод или разсъждение върху точно тези книги. Изключително съм очарована от тях и вярвам, че и вие бихте ги оценили. Завършвам с думите на Стивън Кинг от сборника „Зъл мрак, угаснали звезди“ с обещанието отново да се потопя в неговия свят:

„Стига толкова. Прекалено дълго се задържахме в подземния мрак. Горе ни чака напълно различен свят. Хвани ръката ми, Верни читателю, и аз на драго сърце ще те поведа обратно към светлината. С радост отивам там, понеже вярвам, че доброто е вродено у повечето хора. Знам, че е вродено в мен.

За теб обаче не съм съвсем сигурен.“

Бангор, Мейн

Декември, 2009

МЕСЕЧЕН КНИЖЕН ОБЗОР: ЯНУАРИ, 2025

 

Не мога да спра да бъда блогър-анализатор, колкото и да се опитвам! Ето защо в тези малки статии с означен етикет на книжен обзор, ще записвам впечатленията си от прочетени книги за изминалия предходен месец. Това не са пълни анализи, а по-скоро нахвърлени бележки в чернова, която не претендира да е нещо повече. По този начин ще внеса някаква рутина и постоянство в работата си, пък и ще ми помогне да бъда по-концентрирана за бъдещи проекти. 

Започвам годишния си обзор с 

МЕСЕЦ ЯНУАРИ (!)

Искам да се похваля с нещо, което до този момент не бе известно дори за мен. Абонирах се за Сторител и грабнах някаква промоция на половин цена за първите шест месеца. Преди години, когато започнах активно да се занимавам с блогване и литературни анализи, бях пробвала, обаче нещо не ми се получи. Не можех да се концентрирам върху гласа на наратора и съответно цялото слушане бе обречено на провал. Може би причината е била в мен. Тогава и работех и бях по-неспокойна, ежедневието ми бе тревожно и като цяло бях под пълен психически срив. Обаче от близо две години съм вкъщи и съм някак по-спокойна. Нещата ми се нормализираха и забелязвам, че съм способна да се съсредоточа. Така, че Сторител вече не ми се струва мисия невъзможна. До този момент съм изслушала няколко книги.

Моят книжен Януари е с акцент от три романа. Два изслушах в Сторител. 

"Измерения на болката" от издателство "Потайниче" прочетох, за да се запозная с колегите писатели. Започнах да правя анализ, който се проточва вече седмица. Бавя се, но имам желанието да напиша впечатление за всеки един автор, като изключа себе си. Може би няма да се съгласите с мен, но не възнамерявам да акцентирам на моята проза в своите ревюта, защото не ми се вижда смислено да го правя. Готова съм да отговарям на всяка критика в друг текст - като коментар или съобщение на лично, но не и да ревюирам собствената си проза. В този ред на мисли ще се опитам да бъда лаконична: "Измерения на болката" е антология с разкази, които ми харесаха страшно много. Тези дни ще пусна анализа си, където ще си позволя да бъда по-конкретна и обяснителна. ☺️

"Детективи по неволя" на Бистра Стоименова е книгата, която изслушах първа за тази година. Въздържам се от дълги коментари, защото си имах разговор с авторката преди време за другата нейна книга "112". В Гудрийдс можете да прочете коментара ми, който е видимо обран и лаконичен. Посегнах на "Детективи по неволя", защото нееднократно самият автор твърдеше, че е криминале и предполагах, че ще ми допадне. Истината обаче се оказа различна - книгата си бе романтика и на моменти толкова сладникава, че чак нагарчаше. Социалният проблем много ми хареса - алкохолизъм и психически тормоз са теми, за които се заслужава да се говори много. Бистра Стоименова пише невероятно добре с хубав стил и изказ, обаче определено се нуждае от качествен редактор, за да бъде брилянтна. Казвам го с най-добри чувства, макар да знам, че тя ще се подиграе с мнението ми. За "Детективи по неволя" (историята е много приятна и разпускаща, но за съжаление напълно предвидима!) емотиконката тук е 🤔

Завършвам с Орлин Чочов и "Софийско крими". Просто невероятно е колко много ми хареса тази книга - с колоритните имена на героите, София през 90-те години на миналия век, хуморът, бликащ от всяка дума и описание... Не мога да не изразя възхищението си към автора и с радост отбелязвам, че 2025 година открих поредицата за Пирин Вихренски, частен детектив! (Изникват ми спомени за "Инч Хай, частен детектив!" и усмивката ми е огромна!) Само си представете какво ме чака в следващите месеци! Само хубави книги, нали? 🤩

п.п. Емоткинките в края на всяка бележка окачествяват прочетената или изслушана книга спрямо емоцията, която са ми донесли. Просто звездите, които всеки лепи под мненията си за книги и филми са ми твърде клиширани.

До следващия месец!

БЛОГ РЕВЮ 5: "ОСОБЕНИ СЕЗОНИ" (СТИВЪН КИНГ)

 

Свободният човек срещу корумпираната система

 заглавие: „Особени сезони“

 автор: Стивън Кинг

 кога и къде е издадена книгата, издателство: издателска къща „Бард“, София, 2009 (оригинал: Defferent Seasons, Stephen King, 1982)

 обем (брой страници): 496

 жанр: мистерия, драма, хорър, сборник

 сетинг: САЩ

 редактор: Боряна Даракчиева

 превод: Симеон Николов, 1993

 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 6от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Страхът с божествен аромат чука на вратата. Отвори я!

Кошмари всъщност няма. Кошмарно е ежедневието на героите на Стивън Кинг, толкова живи, че човек настръхва от присъствието им! Четири различни по тон и сюжет новели, обединени от темата за пътуването през живота.

В „Надежда за вечна пролет“ един несправедливо осъден човек намира пътя към своето избавление. В „Лятото на покварата“ едно златно момче и старец с отвратително минало ще се обединят в ужасяващ съюз. В „Есен над детството“ четири момчета ще дръзнат да навлязат в гората и ще намерят живот, смърт и края на невинността. Със „Зимна приказка“ ще попаднете в странен клуб, където ще чуете потресаващата история за млада жена, решена да роди... на всяка цена.

Чудовищни неща, разказани от очарователен разказвач.

Важна е приказката, а не човекът, който я разказва.

„Мръсната среда прави мръсна бедност.“ (AC/DC)

„Чух го по клюкарската мрежа.“ (Норман Уитфийлд)

„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“ (Флобер)

Да си начешеш крастата и само заради един разказ да си купиш целия сборник!

Признавам си вината. Направих го, главно заради „Рита Хейуърт и изкуплението „Шоушенк“ и филма. Всъщност ако трябва да търсим първопричина, е хубаво да задълбая назад във времето, когато за първи път изгледах „Изкуплението Шоушенк“ с Морган Фрийман и Тим Робинс. Помня, че плаках много – от мъка и от радост, но определено имаше неописуема емоция, която няма как да я придам в колорита, който определено заслужава филма. Разбира се, книгата изчака проверката на времето. Т.е. минаха десетилетия, за да видя оригинала на идеята за Шоушенк. С ръка на сърцето си ще си призная, ще филмът е по-пленяващ и ангажиращ от новелата, ала все пак това не означава загуба на време.

И така да кондензирам нестройната си мисъл и да споделя мнението си за целия сборник, не само за „Шоушенк“, защото (давам ви гаранция!) другите три новели си заслужават прочита и предполагам ще се върна на тях след време. Просто хубавото е хубаво, защото е вечно, независимо на каква възраст го гледаш. Е, аз съм на достопочтените 40 години. Не съм нито млада, нито пък много възрастна и се надявам пред мен да има още време, за да прочета още стойностна литература, да поживея малко, да видя децата си пораснали и да продължа да прегръщам мъжа си, така както го направих за първи път преди 21 години. Но стига сантименталности и кухи фрази!

„Особени сезони“ не е първият сборник, в който се срещам със Стивън Кинг. Връщайки хронологията назад, отбелязвам, че на 25 ноември 2022 година съм разглеждала „Зъл мрак, угаснали звезди“ и „Понякога те се завръщат“ (и двете на издателство „Плеяда“!). Спомняйки си за тях с целия позитивизъм на изследователската си природа, вмятам, че и в „Особени сезони“ има лайтмотив. Идея, която обединява новелите и това съвсем не е препратка от сюжета, макар в „Лятото на покварата“ да се споменаваше Анди Дюфрен само с едно мъничко изречение. Точно тази основна нишка, прокарана – нарочно или случайно! – ми харесва в Стивън Кинг. Неговото творчество винаги ми е приличало на торта с няколко пласта захаросана глазура. С други думи, за да разбереш основната идея трябва много умело да премахнеш въпросните глазури и да ‘вкусиш’ тортата с цялата тръпчивост и опиянение на блатовете. Харесва ми метафората при него, контекста, думите, фразите и умозаключенията ‘между редовете’. Той ти предлага многопластов сюжет и ако търсиш само хорър, забавление и страх, несъмнено ще го откриеш. Може дори да попрекалиш, нали за това са тоновете глазура? Преди време прочетох становището, че Стивън Кинг е слънчогледови семки и нищо повече. Не съм писала под подобна аргументация никакво опровержение. Достигнала съм възрастта, в която ако ми кажеш, че тревата е лилава, а слънцето – синьо, ще се съглася с теб. Нямам никакво време да убеждавам някой си си в нещата, които виждам аз. Наясно съм, че си е загуба на време. Така, както съм наясно, че моята позиция може да бъде коренно различна от общоприетата, но не ми пука. Никак даже!

Както самия Кинг признава в Послеслова към читателите, четирите новели са писани между другото. Реално не биха могли да имат обща картина – делят ги време, нагласа на автора и писане, ала въпреки всичко имат лайтмотива, за който говорех по-горе. Той не е изведен на преден план, не е посочен с тънък пръст и не е нито веднъж споменат в някоя дума, ала все пак съществува – очебиен за такава като мен. Определено си признавам – различна съм, и като масовка на обикновен читател, и като светоусещане. Много пъти това различие ми е носело болката на отхвърлянето и различното, но никога не съм се отричала напълно от него.

В „Рита Хейуърт и изкуплението „Шоушенк“ се срещаме с Анди Дюфрен, адвокат на престижна позиция, обвинен в убийството на жена си и нейния любовник. За него разказва Ред, също осъден затворник, убил съпругата си. Простичкият сюжет не предполага кой знае какъв съспенс. Ето това прави таланта на Кинг толкова ярък, невероятен и жив. Замисляйки се върху книгите, които до момента съм чела, осъзнавам, че в нито един свой роман, той не залита към изненадващи, стряскащи финали. Творчеството му е простичко, лесно може да се асимилира, да се предъвче, да се изплюе или преглътне. Аудиторията си избира какво да прави с плотовете, той само ги предлага като плодове на сергия. Простотата по своего рода е сложност, зависи кой и как я гледа. Та в първата новела – „Надежда за вечна пролет“ – сюжетът е простичък, преплитат се приятелство, болка, отритнатост, начало и край, големи дози надежда и желание да живееш, да останеш човек, дори когато си затворен като животно заедно с други като теб. Няма много голямо значение дали са виновни или не. Системата е способна да те смаже, да те облече в затворнически дрехи, да те осъди, да ти вземе живота и каквото е останало от него… В „Рита Хейуърт и изкуплението „Шоушенк“ това се прокрадва. А в следващите новели се затвърждава.

В „Лятото на покварата: Способен ученик“ се запознаваме с Тод Боудън. Златно момче, отличник, гордостта на семейството си. Фасадата му е брилянтна, шедьовър на плакат с главни букви:

„ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С АМЕРИКАНСКОТО ПРЕКРАСНО ДЕТЕ С ДОБРО СЕМЕЙСТВО И ЗЛАТНО БЪДЕЩЕ!“.

Тод няма дефекти, поне външни, нито пък такива, които нарушават благовидността на средата и доброто му семейство, ала въпреки всичко е гнил, смъртоносен, покварен и рационален. Тод умее да контролира щенията си, да се вписва в системата и да се възползва докрай от нея. Тук, разбира се, тя не е корумпирана, като в „Изкуплението Шоушенк“. Лицето ѝ е видоизменено и приема образа на училищните власти. В „Способен ученик“ ужасът е монета с две лица. От едната страна е златното момче Тод Боудън, от другата – Курт Дюсандър, нацист, успял да избяга от закона за военните си престъпления в концлагер и да се прикрие успешно в САЩ. Въпросът е неизменен: покварява ли Злото? Може ли то да заспи за неопределен период от време и да бъде събудено отново, изчаквайки време и възможности да се прояви? Нали се сещате, като в онзи цитат на Ницше: „Ако дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб“.

В „Есен над детството: Тялото“ си говорим за един труп на момче, блъснато от влак. Върн, Теди, Крис и Горди предприемат двудневно пътешествие по релсите на влака към мястото, където лежи тялото. Групичката им е отхвърлена от доброто общество на Касъл Рок по една или друга причина. В края на своето пътешествие ще се разделят с детсвото си, метафорично казано. Пак повтарям: ако си мислете, че ще прочетете някакъв страшен финал с много кръв или чудовище из под леглото, ще ви разочаровам. В „Тялото“ есента е тъжна, носеща в себе си умиращото лято на детството. За мен това е най-хубавата новела в целия сборник, пропита със сълзите на невинността, пролети от детските очи и срещащи студа на ‘разбитото семейство’. Недоброто семейство, онова, което всеки в малкия град сочи с пръст, а изразеното съчувствие изгаря като огън. Знам това от личен опит. Симпатизирах на Крис и на Горди. Дори разказите на Горди бяха тотема на идеята, на целия сборник. Системата не е само онази, която е извън прага на дома ти. Тя е многолика, хидроподобна. Отсичаш една глава, но на нейно място се появяват още три. Болното семейство тук раждаше болно общество, а децата бяха невинни жертви.

За накрая ще акцентирам върху „Зимна приказка: Начин на дишане“ и интересен клуб в Ню Йорк, членуващи възрастни хора, които си разказват си много интересни приказки.

ВАЖНА Е ПРИКАЗКАТА, А НЕ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Я РАЗКАЗВА. (а дали е така…?)

Клубът е просто клуб, където старци се срещат, спомнят си, разказват си по някоя история, пият по чаша уиски или две и се прибират у дома. Все си мисля, че констатциите и спомените са запазена територия на старостта. Когато си твърде стар, си уморен да пътешестваш по коловозите на влак в търсене на мъртво тяло, уморен си да търсиш начин да измамиш системата, а надеждата за пролетта е тънка ивица розовина в заника на зимния ден. Предполагам това е утеха, която само възрастните изпитват. Приказките са начин отново да преживееш чувствата, които са те вълнували преди, а разказвайки ги на група съмишленици, ги превръщаш в свидетели. Времето престава да тече напред и се кондензира като в мехур и той ще се пукне едва тогава, когато приказката свърши. Емлин Маккарън в „Начин на дишане” ни разказва една невроятна, страшна, запленяваща история за момиче, решено да роди на всяка цена. Напук на средата, която я охулва, понеже не е омъжена и напук на смъртта, която решава да ѝ вземе живота. Само една силна, прекрасна и пълна със себеотрицание жена може да се надсмее над смъртта и от всяка пора на своето тяло да дари живот на бебето си, макар никога после да не го види. 

Корумпираната система тук е лицемерното отричане на благовидния морал, на който почиват общоприетите максими на обществото ни. За да си бременна, трябва да си омъжена, да си мисис, пък дори името в никакъв случай да не те прави човек.

В клубът приказките са страшни, но пък интересни. Започваш да се чудиш все пак дали това е обикновен клуб и кой всъщност е Стивънс? Стивън Кинг не го казва, но ни оставя да гадаем.

И както обещах: лайтмотивът тук е очевиден и го казах безброй пъти в това ревю. По един или друг начин корумпираната система няма власт над свободния човек. Осъдена е да претърпи своя крах, да се огъне или срути, но никога след това да не остане цяла.Мисля, че неведнъж съм го подчертавала и в другите си отзиви за Стивън Кинг, нали? Цялото му творчество е пропито от надеждата, а в този сборник надеждата за свобода крещи от всеки ред и дума.

Само се заслушайте!

„Оная вечер отмина, а моята памет не е станала по-добра оттогава (обратното би било невярно), но помня съвсем ясно обзелият ме ужас, когато Стивънс отвори широко дъбовата врата. Помня хладната сигурност, че ще видя чужд пейзаж, напукан и пъклен под кървавата светлина на двойното слънце; то може да залезе и да донесе непрогледен мрак, който да продължи час, десет часа, десет хиляди години. Не мога да го обясня, но тоя свят съществува, казвам ви. Сигурен съм в това, както Емлин Маккарън е сигурен, че откъснатата глава на Сандра Стансфийлд дишала. В тази безкрайна секунда си помислих, че вратата ще се отвори, Стивънс ще ме изхвърли и ще щракне след мен резето… завинаги.

Вместо това видях Трийсет и пета улица и радиотаксито до бордюра, което изхвърляше от ауспуха си виолетови кълба дим. Усетих пълно облекчение.

— Да, винаги ще има нови приказки — повтори Стивънс. — Лека нощ, сър.

Винаги нови приказки.

И наистина имаше. Един ден, много скоро, ще ви разкажа някоя друга.“