БЛОГ РЕВЮ 19: "ЗЛО ПОД СЛЪНЦЕТО" (АГАТА КРИСТИ)

 

И Злото на Агата Кристи, което никога не спи...

💡 заглавие: "Зло под слънцето"

💡 автор: Агата Кристи

💡 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство "Ера", София, 2010 (оригинал: Poirot: Evil Under The Sun, Agatha Christie, 1941)

💡 обем (брой страници): 264

💡 жанр: криминале, мистерия, драма

💡 сетинг: Острова на контрабандистите, хотел "Веселия Роджър", Англия

💡 превод: Диана Райчева 

💡 коректор: /

💡 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 5 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Еркюл Поаро се радва на заслужена почивка в усамотен хотел... до момента, в който една от гостенките – красивата актриса Арлин Стюарт, е убита. Наистина ли кръгът от заподозрени е толкова ограничен, колкото изглежда? Поаро открива, че почти всички гости в хотела са свързани с актрисата. Но кой от тях има достатъчно силен мотив, за да извърши престъпление?

Попълвайки експедитивно собствения си годишен хаштаг за 2022 година (!), реших, че е време да дам шанс на "Зло под слънцето", като отбелязах прозата на Агата Кристи с условието: 'книга в жанр, който никога не Ви е харесвал". Рискувам да отнеса негативите и сарказма на четящите точно този жанр, но когато си поставих целта, се колебаех между криминалето и чиклита. Няма какво да се крия - не че са лоши и двата жанра, просто не са за мен. А това, че усилено настоявам да ги чета, всъщност показва огромното ми желание да ги оценя и погледна с очите на новатор в дедуктивната област или в тротоарният романс.

Държа да упомена и да подчертая, че екранизациите на Поаро съм ги гледала и наистина "Убийство в Ориент Експрес" от 2017 година със звездния каст, състоящ се от Кенет Брана, Джони Деп, Мишел Пфайфър, Пенелопе Круз, Джуди Денч и още, и още, наистина ми допадна. Интересното обаче е, че стилът на Агата Кристи, познат ми в "Десет малки негърчета", ми е малко сух. Графичен. Така да го кажа... или иначе? Опитвам се да намеря точните думи, с които да изразя усещането ми и се извинявам, ако не съм толкова конкретна, колкото ми се иска. Вярвам, че преводът е на ниво и още, че сюжетите ѝ са минали успешно проверката на времето, така че нищо чудно романите ѝ са в графата класика в криминалето. Обаче аз съм настроена към друга атмосфера, може би. Пестеливостта в описанията на обстановка, герои и непрекъснат диалог е прекалено постно за мен. Някак циклично. Преповтарящо се. 

"той каза:", "тя каза:"

"той помисли:", "тя помисли:"

Самият изказ на предаване на повествованието е твърде простичък за моята натура, склонна към сложна мисъл. Изяснявайки докрай анализа си, ще изкажа следните доводи. Винаги съм си мислила, че колкото е по-образен езикът и описанията на герои, външна среда, сюжет и така нататък, толкова повече читателят успява да се 'имплантира' в книгата. Да я усети и почувства, и съответно да изрази мнение накрая след прочита ѝ. Все съм си мислила, че писателите под каквато и да е форма, трябва да се опитват да пресъздават идеи, които съответно да бъдат 'обработени' от аудиторията - приети, отхвърлени, носещи радост, учудване или нещо друго, но винаги приложими. Колкото по-семпъл е изразният ти похват, толкова повече рискуваш да не успееш в тази нелека задача. Ето защо стилът на Агата Кристи не ми е харесвал, може би защото като автор аз съвсем не съм като нея. Това обаче не означава, че тя не успява да свърши задачата, за която упоменах по-горе. Дори напротив. Изумява ме, че краткия, графичен и прост щрих успява да направи невъзможното. Свалям ѝ шапка, разбира се, обаче пак си признавам с вид на прасе в концертна зала - дедуктивното криминале не е за мен.

Обаче "Зло под слънцето" ме заинтригува на други нива и аз нямам нищо против да ги отбележа тук и сега. Както винаги сюжетът е 'завъртян', така че в началото всички герои се вплитат в кълбо от мотиви и убиецът е между тях. В средата има разследване, разговори, кой какво видял, кой къде е бил... И накрая развръзката. Интересна. В този случай не желая да акцентирам върху сюжетът, той е ясен още в анотацията. Ще посоча онова, което не е упоменато на корицата, но за това пък на мен ми извади очите. 

В центъра на романа - една красива жена - завладяваща, чаровна, от типа на 'мъжемелачките', онези мадами, които нямат насита и никога не се уморяват да бъдат център на мъжко възхищение и женска завист. Тази ярка красавица изпъква на фона на невзрачните жени и на безразличния си съпруг. Тя е магнит за неприятности и нищо чудно - убиват я. Но кой? Мъж? Жена...? Причини много. Красотата привлича обожанието, ала в самата си сърцевина това съвсем не предполага кротост и благоприличие. Разбираш, че външната обвивка лесно се пука, захабява, обезличава. Арлин Стюарт не притежаваше нищо друго освен хубава фасада и ето защо изобщо не съжалявах, че бе убита. Когато си толкова кух и само външният вид те спасява, май е по-добре наистина някой 'милостиво' да те удуши. И ето тук съм склонна да направя стъпка встрани. Красотата ѝ бе само красота. Нищо повече и някак съвсем логично бе да привлече злото. Разбира се, ще се въздържа от спойлери, просто защото самият жанр не търпи подсказки и препратки. Интересно бе противопоставянето на Кристин Редфън с Арлин Стюарт.Смело мога да заявя, че ми хареса методът на престъплението, както и образите, които въпреки графичния изказ, успяха да надскочат очертанията си. 

Злото не почива дори под изгарящото слънце на почивката на Еркюл Поаро. То следва стъпките на красивата и празноглава Арлин, за да покаже, че толкова много чар несъмнено си има последствия. И в никакъв случай не трябва да се уповаваш само на това. В житейският ни път нещата не са толкова прости - красотата и чарът не те спасяват, ако арсеналът ти се изчерпва само с това. По-скоро те превръщат в жертва, за която никой истински не би могъл да скърби и съчувства.

Честно, с ръка на сърцето си признавам, че "Зло под слънцето" ме изненада и противно на обективизма ми - допадна ми. Предначерта следващите ми стъпки и несъмнено няма да се учудите, ако след това хвърля око на "Убийство в Ориент Експрес". Мисля, че жанрът би могъл още да ме изненада. В никакъв случай не мисля да се отказвам от него. 

„- Заинтересува ме, мосю Поаро, нещо, което току-що казахте. Казахте, че навсякъде под слънцето се извършват злини. Почти същото пише и в "Еклесиаста". - Той замълча, а после цитира: - "Да, и пълни със злини са сърцата на човешките деца, и лудостта е в техните сърца дорде са живи." - Лицето му се озари от почти фанатична светлина. - Зарадвах се да чуя това от вас. В наше време никой не вярва в злото. В най-добрия случай го разглеждат като най-обикновено отрицание на доброто. Зло, казват хората, вършат онези, които не са видели нищо добро...които са недоразвити, които трябва да бъдат по-скоро съжалявани, отколкото обвинявани. Но, мосю Поаро, злото е нещо реално. То е факт. Вярвам в Злото така, както вярвам в доброто. То съществува! То е силно! То крачи по земята! - Той спря. Дишаше ускорено. Избърса челото си с носната си кърпа и погледна извинително. - Извинете. Увлякох се.

Поаро спокойно отговори:

- Разбирам какво искате да кажете. До известна степен съм съгласен с вас. Злото наистина крачи по земята и може да бъде разпознато.”

#9 ЦВЕТНИ МИСЛИ: "КАКЪВ Е СМИСЪЛА ДА СЪМ ТОЛКОВА УМЕН, КОГАТО НЯМА ДА МОГА ДА СИ ГОВОРЯ С ОСТАНАЛИТЕ ХОРА?"

 

(брой думи: 1699)

Позиция?

Статус…?

Нещо друго...

През лятото на 2017 година за последно бях в Гърция. 

До тогава редовно ходех за по два-три месеца на море и в порядъка на няколко години участвах активно в сезонна работа - предимно бране на маслини, но сега се сещам, че съм и окопавала млади маслинови дръвчета, участвала съм в плевене, садене (избиране на здрави пръчки от лемаргата на дървото, пълнене на торбички с пръст за разсада и насаждане на масиви с фиданки), събиране на клони, които изпадат след резитбата, както и пътешествия за баберки. Последното е най-интересното преживяване, защото е и опасно, но пък сме на групи и тогава няма норма от брой касетки. Струва ми се, че за този период от моя живот мога да говоря страшно много и когато го преживявах, сякаш не усещах колко кардинално бих могла да се променя. Беше просто досадно задължение, което след първата еуфория придобива съвсем обикновените параметри на рутината - животът ти влиза в нови коловози и ти нагаждаш мисленето си по тях. Понякога ми е дотягало, изпитвала съм дискомфорт, носталгия, дори себеомраза, но това са били моментни емоции. Докато мигнеш, ги няма. Изчезнали са, за да бъдат заместени от нещо друго.

Селото се казва Агио Мамас. Намира се на шейсет километра от Солун, по първия ръкав на полуостров Халкидики. Свекърва ми няколко години работеше в малко хотелче в Афитос, който се намираше по-надолу по ръкава след Касандра. Била съм и при нея и съм си топвала краката на плажа там, но единственото, което помня бяха камъните в плитчините и морските таралежи. Неприятни са! 

Това ежедневие се случваше в порядъка на няколко години. Юни месец тръгвам за морето. В края на август се прибирам. После следват кампаниите. И в един момент свикваш, не ти прави впечатление. Между другото в разказа ми в “Село без вълци” Станимир Груев разказваше за Градината на Бея. Истината е, че тази градина съществува точно, както съм я описала в повествованието. Маслините са тристагодишни, ако не и повече и короните им се подреждат на етажи. Поглеждаш нагоре и не можеш да видиш върха им, а за обиране и дума не можеше да става, на колкото и висока стълба да се качиш. Няма вариант и да се катериш по дървото - кората на маслината е гладка, клоните са крехки. В този регион дърветата се берат на ръце. Увиваш пръстите си с тиксо, за да се плъзгат по листата. Имало е случаи, когато сме опъвали ленаца (платнище) и сме били въоръжени с гребени, но това зависи от самата градина. Когато за първи път отидохме в Градината на Бея, семеен приятел подсвирна и рече: “Ебах тяхната майка! Тези дървета приличат на онези говорещите от приказките!”. Трийсет, ако не и повече хора се разсмяхме неистово, а мъжът ми, който е луд фен на Толкин му отвърна: “Ганди, филмът е “Властелинът на пръстените!”. Той изсумтя и се допълни: “Т’ва няма обиране, братче! Тук не трябва стълби, а някой кран!” Впоследствие докараха платформа, теглена от трактор, качиха дългите стълби и мъжете пак не достигнаха върха. Дървото надвисваше над тях на поне два-три етажа нагоре и небе не се виждаше. 

Разказвайки това, осъзнавам, че се отклонявам от онова, което исках да споделя, но не се сдържах. Спомените са вечно живи в мен и съм способна да говоря още и още, но сега съзнателно ще премълча и ще запазя това право за някой друг път, когато съм настроена да говоря за Гърция, маслини и бране.

През 2017 година за последен път бяхме там. И времето ни за престой бе най-кратко. Тръгнахме в последния ден на юни, шофирах аз и минахме през Маказа. Наложи се да се приберем в средата на август, защото загубих документите на децата (!) - паспорти, актове за раждане, кръщелни, всичко… Голяма тревога бе как ще минем границата и след един разговор с българското посолство в Солун ни посъветваха да тръгнем към Кулата, да не чакаме пасаван и че процедурата ще се проточи много време. Най-вероятно ще ни глобят на границата за загубени документи, но ще ни пуснат. Но това е друга история.

Морето си бе същото. Лятото бе в разгара си. Бяхме на Рибния фест в Неа Муданя, на няколко пъти отскачахме в Полигирос и Олинтос. В общи линии си прекарахме добре. Последната седмица ни излезе през носа, защото се притеснявахме за загубените документи повече от това дали ще отидем на плажа. И бе горещо. Толкова горещо, че ако Ада съществува, то той щеше да бъде толкова жарък и зноен, колкото в Агио Мамас през юли. Само веднъж заваля. Никога не съм виждала по-голям порой в България от онези, които са се изливали в Гърция. Репликата “Земя и небе се събират!” е напълно актуална и истинна, но само че в Гърция. Предприемах разходки с дъщеря ми до рекичката, а синът обичаше да бъде с баща си по градините. Качваха се на атв-то и отпрашваха. Баща му се занимаваше преди всичко с дихтия (напоителни системи, кранове и басейни с вода за поливане на маслинови насаждения). Четях много. На няколко пъти идваха таралежи, които хранехме. Дори и една заблудена лисица ни посети и влезе в ограждението на кучето, което бе умряло предната година. Мъжът ми успя да я затвори и се обади на Марангопулу. Ловец, който държеше в агротикото си (така наричат гърците пикапите с каросерия) пушката си, но докато той дойде, лисицата се измъкна. Оградата на заграждението бе два метра, но животното успя да я прескочи. За първи път виждах лисица, която скача като кенгуру. И макар по разни фотоси и филми по Нешънъл Джиографик да изглежда атрактивна, истинската лисица и особено онази, която тогава ни посети, приличаше на дръгливо псе. И да, преди някой природозащитник да ме обвини, ще кажа, че лисиците са опасни, особено за децата и определено такива, които прекалено много се доближават до жилищата на хора.

Горещо, горещо лято. Дишаш и ти се струва, че дробовете ти изсъхват. Пиеш вода с литри, но рядко ходиш до тоалетна, защото погълнатата вода излиза през кожата ти като пот. Къпеш се, ако не два пъти на ден, поне един. Следобед навън става непоносимо, стоиш вътре в катакомбата на хладина и си надул климатика. Понякога си задаваш въпроса как някои хора преживяват без климатик. Ако в България температурите през лятото са трийсет и осем (примерно!), в Гърция са с десет градуса по-високи. Случвало се е през април да слизам долу за работа и да се прибирам с тен все едно съм била на почивка на Малдивите. 

А тишината… О, благословена тишина! Който ме познава, знае, че аз не обичам града, компанията на много хора и социализацията. Изпитвам ужас, когато ми се налага да ходя по събития, в които има много хора. Почивката ми в Гърция е точно почивка. Хора няма. Движение няма. Спокойствие, жега, маслини, море… Вечер сядахме да вечеряме към осем и половина-девет и тогава имахме навика да гледаме “Парк Шоу” и “Време за приключения” по Картуун Нетуърк. Обикновено това бе след епизод на “От местопрестъплението: Маями” с Хорейшио. Синът ми, който този месец е абитуриент, тогава през 2017 година бе луд фен на точно тези две анимации, а ние - неговите родители! - одобрихме това охотно. До толкова, че в един момент освен горепосочените заглавия, зяпахме дори и “Приключенията на Гъмбол”. Изненадващо или не, но сега макар да са минали осем години все още ги помня - определени фрагменти, определени епизоди. Спомням си как бяхме на масата, а срещу нас телевизора и коментирахме или се смеехме на филмчетата. Епизодът с най-гнусничкото нещо в “Гъмбол” е велик! Но ако сега ме попитате, кое харесвах повече, че ви кажа без да се замислям: “Парк Шоу”, и може би съм единствената, която с интерес гледаше Мордекай и Ригби, докато синът ми и баща му предпочитаха Гъмбол,  Фин и Джейк.

В един от епизодите на “Парк Шоу” Ригби ставаше толкова умен, че разкъсваше матрицата на пространството и трябваше отново да се върне в “глупаватото си състояние”. Тогава една негова мисъл влезе в ума ми и остана там. Предполагам, ще я помня, докато съм жива. Той каза:

“Какъв е смисъла да съм толкова умен, когато няма да мога да си говоря с останалите хора?”

В частност съм забелязала, че простичките хора се вълнуват от простички неща. Житието ти с обикновените тревоги не касае никого, но видиш ли на пътя, когато се срещат съседи, приятели и роднини се коментира именно това, а не екзистенциални теми за смисъла на живота, нали? И в един момент поумнях! Осъзнах нещо ново в контекста на мисълта на Ригби. Прочетената литература и писането на разкази и новели ме отпрати някъде извън оградата на кошарата, в която са събрани деветдесет процента от другите хора. Сама съм, дяволски сама, за Бога! и ме вълнуват неща, които останалите не отбелязват изобщо. Няма какво да си кажа с тях, все едно говорим на различни езици. В един момент осъзнах, че битовизмите, клюките, кой какво направил, кой какво казал - не ме интересуват и не проявявам никакво любопитство. Дори минимално такова, дори и с възпитанието да повдигна вежди и да покажа съпричастност. Не че съм Айнщайн, а по-скоро съм развила избирателна нагласа спрямо хората и информацията, която получавам от тях. Стана точно като в думите на Ригби: умна съм (!) и не мога да говоря с останалите хора, колкото и да се опитвам да вляза в коловозите на тяхното простичко битие и да покажа съчувствие и толерантност. Дори и не се опитвам - времето е най-ценното нещо в този живот, а аз не желая да го пропилявам току-така, с хора, които ми носят единствено и само тегоба и които не ме допълват с нещо ново, което да осмисля. 

Същото е и с книгите и писането. Не бих могла да се впечатля от тротоарна литература, която в момента никне из зад всеки ъгъл. В литературните групи за споделяне на лично творчество във фейсбук е пълно с чалга литература - написана ей-така, но лайкната и споделена от маса народ, впечатлили се от очевидните глупости и простички мисли, които тази литература изповръща на килограм. Не мога да бъда като другите и предполагам ще си остана зад оградата, търсейки дивото, онова, което е способно да прескочи телена ограда два метра, като онази лисица, която ни посети късно вечерта, а Марангопулу закъсня и дойде едва, когато тя бе успяла да избяга. Не желая да чета литература, която задоволява всички останали. В процес съм на търсене на другата. И няма да се уморя да я търся. И ще се опитвам да я пиша, така както мисля, че мога. А мога ли?

БЛОГ РЕВЮ 18: "ДОЛОРЕС КЛЕЙБОРН" (СТИВЪН КИНГ)

 

„Когато навън има само гибел и мрак, а вътре си ти, която си длъжна най-напред да запалиш светлината, а после да я запазиш, просто трябва да бъдеш мръсница. Но на каква цена, Господи! На каква ужасна цена!“

 заглавие: „Долорес Клейборн“

 автор: Стивън Кинг

 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство „Плеяда“, София, 2017 (оригинал: Dolores Claiborne, Stephen King, 1992)

 обем (брой страници): 328

 жанр: драма, трилър

 сетинг: остров Литъл Тол, САЩ

 превод: Иванка Спасова, 1993

 прочетена на: електронен носител (!)

Моята скромна оценка: 6 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Понякога трябва да си мръсница, за да оцелееш. Понякога само това е опората на една жена. Всичко, което съм извършила, беше от любов... любовта на всяка майка към децата ѝ. Най-силната любов, която съществува на света, а също и най-страховитата. Няма по-голяма мръсница от майката, уплашена за децата си.

Долорес Клейборн ще разкаже историята си. Само дето от полицията не очакват тъкмо такава история.

Долорес Клейборн ще направи самопризнание…

Ще разказва бавно. Няма да позволи да я пришпорват. Ще го направи по своя си начин, без да спестява подробностите и да щади чувствата – своите или на когото и да било.

Това е истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Истина, която отвежда до пределите на мрака.

Тя е грубовата, цапната в устата и може би малко огорчена... но пък е смела и находчива: винаги знае какво да направи от лимоните, с които животът непрекъснато я замеря. Вместо да мрънка, Долорес се бори, а когато убийството е единственият вариант, ами... тя убива. И разказва онова, което човек споделя само когато вече няма какво да губи.

История, каквато може да се роди само във въображението на Стивън Кинг: за силата на майчината обич и за ужасяващите ѝ последствия... за нямата ярост, способна да превърне любовта в омраза, за мрачните тайни и грехове на пуританското общество.

Долорес Клейборн от едноименния роман на Стивън Кинг е кучка. В пълния смисъл на думата. В контекста или в междуредието, няма значение как бихте могли да тълкувате образа ѝ… Тя е груба, едра, с не впечатляващи черти на лицето, шейсетгодишна, уморена, очукана жена, свикнала да работи, без да се срамува от работата си и без да има някакви други очаквания за живота, който не е избирала. По-скоро животът я избира и ѝ сервира най-голямата купа, за да може тя да сърба най-безвкусната чорба, пресолена от сълзи, застроена с мъка и болка, и прегоряла от страданието на майката, която трябва – на всяка цена! – да спаси децата си. И я сърба цял живот с чувството, че ако има друг избор, то той не би бил по-лек от този.

„Долорес Клейборн“ на Стивън Кинг не е само роман, в който се признава убийство и мотивите, причините и следствията от това убийство. Това е книга на жената, родена в патриархалното общество, безмълвна, лишена от избор, оскотяла, с единствения си най-голям ценз – да бди над семейството си и да пази децата си.

Действието се развива на остров Литъл Тол. Парче земя сред морето, не много далеч от сушата, където сред островитяните порядките на патриархата са неизкореними, вкоренени и жилави. Покълват в душите на хората и разцъфтяват в отровни цветове с аромат на обреченост и безнадеждност. Жената винаги е била от страната на зарчето в което няма ръб, изгладено, шлифовано, полирано до блясък, така че когато го хвърлиш, то никога да не застане нагоре. Женската прокоба да чисти и пере, да е прислужница не само на семейството си, но и на други хора, за да осигурява финансова стабилност, да търпи съпруг далеч по-безотговорен, вечно пиян и глупав. Долорес не е смутена от това. Приела тежкия си жребий с ирония и вероятно затъпена също като средата, която толерира подобни семейни отношения.

В крайна сметка какво е жената?

Човек…? Животно? Можеш ли да разполагаш с нея като с вещ, като с кухненския шкаф например? (Ядосва те този шкаф и го ритваш с крак, за да се затвори плътно, но те мързи да го поправиш, защото изисква нерви и време, което ти имаш, но предпочиташ да оползотвориш… с други неща, примерно.) Да я биеш, унижаваш, да омаловажаваш труда ѝ, мнението, присъствието ѝ дори…? Тя е жена ти. Родила е децата ти. Длъжна е да ти готви, да пере дрехите ти, да чисти къщата, да работи, а вечер да те задоволява и сексуално. Просто е. За мен патриархата е най-грозната закостеняла и извратена обществена система. Социално оправдана. Антропологично обяснена. Публична присъда за жената – нейната роля, мисъл и жизнен път водещи до морално сепуку, защото се приема охотно от всички в социума, дори и от нея.

В такава среда живее Долорес Клейборн. Предсказуема. Нечовешка. Поругаваща. До момента, в който децата ѝ са заплашени и тази опасност надвисва над главата ѝ като тъмен облак. Решението ѝ – тежко, но осъзнато напълно – предначертава и по-нататъшната ѝ съдба. Тя я приема, както всичко в този живот и смея да твърдя, че го прави с женската сила, която е способна да събаря планини и да пресушава океани. Заплаща със съвестта си. С остатъка от дните си, в който умът ѝ непрестанно се връща назад, за да я изтезава, макар правотата ѝ да е реална и естествена. Долорес Клейборн не е символ само на онеправданата женска природа. Тя е събирателна леща, в която се пресичат любовта на майката, нейната готовност да се жертва в името на децата си, да бъде защита, опора, дори и начин на превъзмогване на болката. Убедена съм, че ако не бе първо майка, а после жена, нейната сила би била блудкава, доводите ѝ нямаше да издържат, а живецът ѝ би се изпарил като капка вода в чаша. Тишината на майката е нейната сила, неотстъпчивостта пред жестокия мъжки свят, любовта. Това са все неща, които са само думи и нямат никаква стойност, употребени без истинската им същност или без каузата, за която да се борят.

В книгата слънчевото затъмнение, което настъпва на Литъл Тол е метафора. Символ на нощта, която настъпва в човешката душа, траеща само няколко минути. Затъмнението помага на Долорес. То скрива престъплението ѝ от видимия свят и го обгръща в неестествена тъма. Запокитва го в най-далечното кътче на съзнанието ѝ, което напомня за себе си само със звук на счупена порцеланова чиния или като голямо черно око.

Метафората за затъмнението при Вера Донован е коренно различна от тази на Долорес. Омразата и любовта между двете жени е толкова колоритна и почти свръхестествена, че не бихме могли да приемем едната без в ума ни да изникне и другата. Може би и при двете драмата тежи еднакво. Но докато при Долорес затъмнението трае минути, при Вера то продължава много по-дълго. Болката от истинската реалност се излива от счупения прозорец на катастрофиралата кола. Затъмнението е във вярата на една прислужница, че нещата са поели по друг път. Малко крив и неестествен, но по-добър от правия участък на смъртта.

„Долорес Клейборн“ е написана с кръвта на разбитото женско сърце. Роман, който е картина на непреходната майчина болка, на вярата в по-доброто, на любовта, с която запалваш огън и поддържаш с късчета от самия себе си. Невероятен психологически шедьовър на писател, който несъмнено разбира жената, подкрепя я, оправдава я. Прощава ѝ.

„Долорес Клейборн“ има препратки към „Играта на Джералд“. Двете книги са свързани, но могат да бъдат четени и самостоятелно. И при двете емоциите са неконтролируеми, опасни и жизнени. Следващият отзив ще е именно за "Играта на Джералд".

Знаете ли, че книгите могат да крещят…?

„Долорес Клейборн“ крещи от всяка своя страница. Това е вик на истинската, заслепяваща и вкоренена любов на майката към своите деца.

„Истината е, че действително понякога трябва да сме жестоки, за да сме добри.“

„Понякога трябва да станеш мръсница, за да оцелееш – рече. – Понякога това е единственото, за което може да се хване една жена.“

„Пълното затъмнение още не бе настъпило, но наближаваше. Небето бе добило наситен виолетов цвят и това, което видях да виси в него над морето, приличаше на голяма черна зеница, оградена от мътен огнен воал. От едната страна все още личеше тънък слънчев сърп, подобен на капки разтопено злато в доменна пещ. Знаех, че не бива да гледам това нещо, но щом веднъж го бях видяла, сякаш не можех да откъсна поглед от него. Все едно, че… може да ми се смеете, но все пак ще го кажа. Все едно, че онова вътрешно око някак се бе отделило от мен, бе отплувало в небето и гледаше отгоре как ще се справя. Но то бе много по-голямо, отколкото си го бях представяла! Много по-черно!“

„Пише в толкова много списания и въпреки това всяка седмица намира време да пише и на мен… но ги чувствам като писма по задължение, точно както и двата телефонни разговора в месеца. Струва ми се, че тия разговори, както и писмата, са нейният начин да утеши сърцето си, че никога не идва тук, че е скъсала връзките си с мен. Да, според мен тя плати, не ще и дума – според мен най-малко виновният плати най- много и все още плаща.“

”Лежахме в леглото, всяка със собствения си страх, и накрая заедно се унасяхме – тя, защото е с мен и я пазя от кълбетата прах, а аз, защото съм с нея и ме пази от звука от тази порцеланова чиния – и често преди да заспя си мислех: Така е. Така се плаща за това да бъдеш мръсница. И няма смисъл да си казваш, че ако не си била мръсница, е нямало да плащаш, защото понякога животът те принуждава да бъдеш мръсница. Когато навън има само гибел и мрак, а вътре си ти, която си длъжна най-напред да запалиш светлината, а после да я запазиш, просто трябва да бъдеш мръсница. Но на каква цена, Господи! На каква ужасна цена!”

„Но чуйте ме, вие тримата, и ако не сте чули нищо досега, чуйте поне това: всичко, което съм извършила, извършила съм го от любов… любовта, която всяка истинска майка изпитва към децата си. Това е най-силната любов, която съществува на света, а също и най-страховитата. Няма по-голяма мръсница от майката, уплашена за децата си.“

РАЗКАЗ: "ПОРЪЧКАТА"

 

(брой думи: 2945)

💥 РАЗКАЗ, КОЙТО БЕ ОТХВЪРЛЕН ОТ "БУЛГАКОН" 2024 ГОДИНА. ТЕМАТА БЕ "ФАНТАСТИЧНАТА СОФИЯ", АКО НЕ СЕ ЛЪЖА. ИРОНИЯТА СИ СТРУВА ДА СЕ ЗАПИШЕ, ЗАЩОТО ТАЗИ ГОДИНА ВЪЗНАМЕРЯВАМ ОТНОВО ДА СЕ ПРОБВАМ В ТОВА ЕМБЛЕМАТИЧНО СЪБИТИЕ. ПОДТЕМАТА ТОЗИ ПЪТ Е "ФАНТАСТИЧНИЯТ ПАЗАРДЖИК". 😁

„Такава е истината – има хора, без които светът е по-добър. Животът на всеки един от нас не е обвързан с тези на всички останали. Тъпа теория. Някои хора просто не трябва да са на този свят.“ 

- „Американски психар“, Брет Ийстън Елис

*

Мъжът бе пристигнал в ранния следобед с единствената лодка, която обслужваше острова. Не беше трудно да бъде разпознат сред тези, които живееха тук, нито пък бе трудно да отсъдиш, че в късната есен, когато летния сезон отдавна бе свършил, задачата му е нещо друго, но не и отпуската. Беше около четиридесет годишен, масивен, може би около сто и няколко килограма, тренирани упорито в зала или в работата, за която и двамата бяха специалисти. Имаше загар на човек от Западния бряг на Америка и също толкова американец, колкото Савелий Ершов бе руснак.

Видя го случайно, докато купуваше вестник. Чист късмет. Американецът слезе от таксито, нарамил въздълъг сак, със слънчеви очила и изражение на куче булдог. На врата му нелепо висеше фотоапарат „Хаселблад“ 907Х за 9000 американски долара. Савелий го разпозна макар да ги делеше не повече от три метра един от друг, защото и той имаше такъв. Истинска находка сред професионалистите. Преди да го купи той се двоумеше между „Лайка“ и „Паноскан“, но в крайна сметка реши, че опциите на „Хаселблад“ са добри.

Американецът явно беше на негово мнение.

Вечерта Савелий прекрати наблюдението над жертвата и съсредоточи вниманието си над новопристигналия. Той не излезе от хотелската си стая до сутринта, явно четейки цялата информация, която поръчителя му бе дал или обмисляше детайлите. На сутринта колегата излезе на сутрешен крос и хода му естествено премина по маршрута, който руснака редовно предприемаше за всичките си петдесет дни, откакто пристигна на Танигашима. Забави се пред панорамата, която се откриваше от малката къща на ъгъла на улицата и уж направи снимки с „Хаселблад“-а на гледката и сивия океан. Слънцето се криеше зад дебела облачна покривка, а в далечината просвяткваха светкавици – по-късно щеше да се разрази буря и Савелий дори я подуши, наблюдавайки американеца зад живия плет на съседната къща. Въздухът бе напоен с капчици влага. Не се изненада, когато онзи се завъртя на пети и направи серия от снимки на къщата зад гърба си, обикаляйки я в кръг. Засне предната фасада, гаража, капандурата и терасата на втория етаж. Засне онзи път, през който можеше безпрепятствено да се влезе в къщата и Савелий се ухили, осъзнавайки за пореден път, че не бе далеч от предположенията си.

Вечерта влезе в хотела, необезпокояван от никого. Да бъдеш незабележим в тълпата бе част от професията му. Докато изкачваше стъпалата, нахлузи черните си ръкавици и извади „Стечкин“-а. Повечето предпочитаха „Хеклер и Кох“ или „Валтер“, но Савелий бе верен на руските. Имаше четири десни нареза и вместимост от двайсет патрона. Прилягаше към ръката му като стара любовница. Завинти с отсечени движения заглушителя, скривайки го под горнището на анцуга, с който бе, докато се разминаваше с някаква жена, помъкнала бебе в ръцете си.

Беше го наблюдавал през целия ден и знаеше стаята му, дори и какво е ял за вечеря. Почука на вратата на апартамент 11 и зачака търпеливо. Американецът му отвори след десетина секунди и впи сините си очи в него. Носеше бяла тениска и боксерки и съвсем очевидно не очакваше гости.

Савелий отвърна на погледа му. Рече на руски:

- Господин Поляков отменя задачата!

и извади „Стечкин“-а. Беше тежък малко повече от килограм и двеста, напълно зареден и готов за употреба. Цевта му сега бе удължена повече от заглушителя. През лицето на колегата му премина шок – единствената емоция, която успя да извади на показ.

Савелий го застреля от упор…

*

Жертвата му този път бе българин. 

Беше най-обикновен студент и Олга Средногорова го бе наела да картотекира и подрежда легитимните ѝ документи, докато пребиваваше в София и оглавяваше руската страна на изследователския проект. Казваше се Борис Павлов и бе напипал без да иска някаква секретна информация за био оръжие, извадки и бележки, данни за осъществени опити над хора, прикрити умело зад няколко партньорства и проекти на още пет държави. Бе информирал Световната здравна организация, която от своя страна бе задействала структури на ООН, с които да защити свидетеля си до разглеждането на делото му в Женева. Момчето не беше нищо особено – не притежаваше трудове и иновативни проекти, не впечатляваше с минало, което да предвещава звездно бъдеще, просто... никой. Следваше фармация и работеше в офиса на Средногорова, за да плаща разходите и учението си. Семейството му бе от София, в някой от порутените и бедстващи квартали, наподобяващи провинцията повече, от колкото би могла да я видиш извън столицата. Нямаше приятелка и социалния му живот се свеждаше няколко пъти да ходи на кино или да пие кафе с приятели. 

Когато Савелий пое случая, задачата изглеждаше простичка: да наблюдава българина и да чака ново нареждане от Лубянка. Поляков и Горотников бяха притеснени, а Средногорова бе изчезнала в мига, в който скандала се развихри, най-вероятно елиминирана от друг негов колега. Русия и България бяха замесени така или иначе. Въпросът бе до колко можеше да се използва информационното затъмнение и всичко, което водеше за намеци за био оръжие да бъде унищожено, без значение дали това бе флашка със записи, материали и експериментални дневници или човешки фактор. Обикновеното момче за всичко, което изхвърляше боклука или разпечатваше пощата, се бе оказало златна мина за поне няколко държави, които искаха да се докопат до него. 

Нищо чудно, че Поляков се обърна към Савелий Ершов, който вече имаше няколко операции и акции на чужда територия, беше запознат с водене на военни действия в населени райони, две години бе командирован в Африка и се занимаваше с партизански отряди и подривна дейност. Поляков виждаше, че ситуацията, в която бе изпаднала Русия бе най-малкото деликатна. Ако трябваха действия, то изпълнителите трябваше да пипат внимателно. А никой не бе толкова добър, колкото Ершов.

Две седмици след това дойде новата заповед: елиминиране на обекта.

При други случаи Ершов щеше да се подчини. През всичките си години служба нито веднъж не търсеше обяснение защо и за какво. Смяташе, че нещата се свеждат до това коя е мишената и кога е най-удобно да пристъпи към изпълнението на задачата. Ала въпреки всичко бавеше изпълнението ѝ, а времето изтичаше бързо – не можеше вечно да отлага и да дава уклончива информация. 

Дните на българина бяха преброени. Така или иначе.

*

В края на октомври океанската вода бе ледена, но за Савелий не бе толкова стряскащо усещане. Той се гмурна по-дълбоко, а спомените му за един отминал живот оживяха пред очите му.

- Хайде, знам, че можеш да плуваш!

- Тате… Не мога… Моля те…

Той го беше хвърлил в Тура посред зима и стоеше в края на назъбения лед, настоявайки с рязък глас, че Савушка може, че ще се справи... „Закалката е много важна - твърдеше баща му, инспектор в подразделенията на КГБ. - Децата могат да се тренират и да оцелеят в екстремни условия, по-добре от възрастните“. Дишаше учестено, на пресекулки, опитвайки се да се пребори с усещането, че дробовете му кристализират от студ, а краката му тежки като олово се мятат безпомощно като на кученце. Беше едва на десет.

- Моля те, тате… Аз не мога… Ще се удав…

Измъкна главата си от океана и заплува към брега, загребвайки мощно, усещайки тялото си, изпънато като струна и топло, въпреки студа на октомврийския океан. Миналото го посещаваше на необичайни места и по необичайно време. Понякога бяха отрязъци и усещания, друг път определени фрагменти от думи или гримаси на лица. Но предвид работата си никога досега не бе страдал от вина и нито веднъж не се бе замислял за жертвите си. Приемаше, че бе просто изпълнител, а родната му страна бе онази, която зареждаше пистолета му. Ако не бе той, щеше да бъде някой друг и това бе нормално и логично. 

Докато приближаваше брега, видя, че някой стоеше до дрехите му и едва когато излезе на брега, разбра кой е. Лицето му се скова в маска на безразличие, тренирана с години.

- Живея ето там – заговори момчето на английски, посочи с пръст към вилата на ъгъла и му подаде хавлията, която Савелий пое от ръцете му. – И всеки ден от месец насам те наблюдавах как се къпеш по едно и също време…

Плажът бе безлюден. Не далеч от тях морето бе довлякло стар дънер на дърво и вълните го блъскаха немилостиво. Мрачният ден обещаваше да се превърне в порой.

Савелий не отвърна, триейки тялото си с отсечени движения. Наблюдаваше го из под мигли. Смолисто-черна коса, остри скули и извити вежди. Кафяви очи, които сега го гледаха неприкрито с поглед, съвсем концентриран, а не от хилядите фотографии, които имаше той. Някои бяха направени от него с „Хаселблад“-а. Други –Поляков му ги бе дал в началото на задачата.

Савелий се наведе и навлече джинсите си върху мокрите боксерки. Не възнамеряваше да отговаря и може би българинът усети това, защото грабна тениската му, когато посегна към нея с упоритото изражение на дете, което не възнамеряваше да пусне играчката си, докато не му бъде обърнато внимание.

Очите им се впиха в кратък миг. Руснакът първи отклони погледа си. Натъпка влажната кърпа в раницата си, провери телефона и опипа дръжката на „Стечкин“-а. Винаги го правеше. За всеки случай. Нарами раницата на голото си рамо и тръгна бос по плажната ивица, оставяйки момчето и тениската си.

- Чакай! Хей, ти! Чакай…

Той го настигна и препречи пътя му. Лицето му изразяваше бурно недоволство.

- Видях те на летището в Ханой. Беше през няколко души от мен на терминала… После и в Нагоя… Месец и половина те наблюдавах на острова… Дошъл си за мен, нали?! Дошъл си, за да ме убиеш…?

Можеше да му каже всичко. Нямаше да е изненада за него. Средногорова. Био оръжие. Политически скандал. Все неща, които бяха колкото логични, толкова и правдиви от гледна точка на страните замесени в случая.

Вместо това се опита да го заобиколи, но българинът го хвана за китката и го задържа. 

- Ще се обадя на Агенцията – продължи момчето и тикна тениската в ръцете на Савелий. – Ще им кажа, че защитата им се е провалила… Мръсни копелета, а ме увериха, че…

- Не трябваше да се обаждаш на майка си – изстърга Ершов на български и добави грубо: - За това си виновен само ти и никой друг…

- Подслушвал си телефона на майка ми? – изпъшка момчето и отстъпи крачка назад. Руснакът го последва.

- Не само аз – отговори бавно и очите му този път уловиха погледа на Борис Павлов без скрупули, напълно откровено и с цинична насмешка. – В момента аз съм най-малкия ти проблем.

- Кога възнамеряваше да ме убиеш?...

Савелий се усмихна накриво и вдигна рамене, сякаш водеха забавен разговор за футбола. 

- Знаел си, че те следя. Във Виетнам, в Япония… Дори тук. Кое те спря да се обадиш на Агенцията, още когато си заподозрял за мен? - отговори с въпрос той.

Океанът пророни въздишка. После от небето закапа дъжд. Зарося и обви в мъгла близките вили около плажа. Двамата останаха като статуи, взирайки се един в друг повече от няколко минути. Павлов реагира пръв. Завъртя се на пети и тръгна към вилата си без да каже нищо в отговор. Този път Ершов го последва.

- Знаел си за мен – изтъкна той на гърба му. – Знаел си и си ме наблюдавал през всичките дни, както аз съм наблюдавал теб…

- Да, знаех – Българинът не забави крачка. – Чаках да ме убиеш, а ти така и не го направи.

- Пиздатый!... Що за глупости издрънка?!...

- Не са глупости! – Момчето се извърна към Савелий и спря рязко. Крачолите на анцуга му лепнеха в мокър пясък. По бузите му се стичаха дъждовни капки като сълзи. – Молех се да бъда убит... Мислиш, че ми е било забавно, че съм искал да отварям онзи файл...? Боже, беше в пощата на онази кучка, за Бога! Ти какво знаеш за задачата си?! Знаеш ли изобщо защо искат да ме убият, руско лайно такова?!

Жертвите на Ершов до този момент не разговаряха с него. Издаваха определени шептящи звуци, когато куршумът ги пронизваше в гърдите или той за разнообразие забиваше ножа си в шиите им. Повечето го гледаха с болка, със шок и изненада, дори с желание да се борят. Никога досега не го бяха предизвиквали с думи, нито пък изискваха отговори точно от него.

Мълчанието му накара Павлов да го изгледа с цялото презрение, което бе насъбрал в душата си.

- Обикновен наемник, нали? - Българинът се приближи до него и го потупа по бузата с шепата си. - Обикновен тъп наемник. Такъв, който изобщо не пита и не се тормози с въпроса защо...

Савелий сграбчи китката му и изръмжа този път на руски:

- Започваш много да ми лазиш по нервите! А това е опасно...

- Естествено – Павлов го погледна развеселено. - Какво ще кажеш да направим следното: аз и ти ще се приберем в квартирите си. Тази вечер ти си пусни телевизор. Избери СиЕнЕн. Там често напипват следата, но обикновено цедят информацията и изчакай новините от Централна Африка. В момента Националния освободителен фронт и Зора за Африка се конфронтират доста ожесточено. Най-вероятно „Орион“ ще бъде пуснат точно там. Но може и да е навсякъде другаде. Два месеца съм в очакване.

Савелий присви очите си и пусна българина. На устните му напираха много въпроси, но те водеха до други. Борис Павлов издърпа китката си и остана за кратко до руснака, но после поклати глава, сякаш на себе си, завъртя се на пети и измина разстоянието до вилата с бързи крачки.

Ершов можеше да извади „Стечкин“-а и да го застреля в гръб.

Задачата щеше да бъде изпълнена.

Поляков – удовлетворен.

Можеше да назове още пет държави, които щяха да въздъхнат от облекчение и да му се отблагодарят подобаващо.

Не го направи.

*

Павлов беше казал Африка. 

Обаче СиЕнЕн предаде за Балканите. Новините за София бяха шокиращи и в първия момент Савелий бе в шок. Трябваше му половин час да осъзнае цялата ситуация преди да вземе решение, а после бе лесно.

*

Българинът му отвори вратата веднага, сякаш го бе очаквал. Държеше телефона си в ръка и безмълвно го покани да влезе. Савелий премина през коридора и се настани на малкия диван в дневната, оставяйки сака си в краката. Едва след това вдигна поглед и го закова в лицето на Павлов.

- Какво е „Орион“? - попита сухо той и се облегна назад.

- Гледал си СиЕнЕн, нали? - зададе свой въпрос Борис пресипнало. - Вече знаеш...

- Какво да знам, бляд! България е със затворени граници. София е под карантина... Говорят за някаква нова болест с деветдесет процента смъртност... 

- Да... - Борис се отпусна на пода и пръстите му нервно се заровиха в джобовете на панталоните. Измъкна кутия цигари и запали с отсъстващо изражение. - Очаквах да е в Африка. Поне това бе написано като бележка във файла на Средногорова. „Държава от Третия свят. Военни действия. Политическа криза...“ Нямаше как да си набавя точна информация в коя точка ще пуснат заразата. Само предполагах. Пък и „Орион“ не е точно зараза. По-скоро е...лекарство.

- Моля?

Ершов изгледа със свъсени вежди момчето и за първи път се запита дали информацията, която знаеше за него е точна. Поляков му бе дал документи, че е обикновен студент по фармация. Нямаше нищо впечатляващо, ала сега го виждаше с други очи. Изглеждаше различен, нов, странен.

- „Орион“ е лекарство. Ново, опасно по мое мнение и вече изпробвано. Във файлът, който прочетох и дадох на СЗО, се говореше за една нова съставка. Смъртността засяга само хората над петдесет години, а това е риск, който може да се поеме. Пет страни са сключили спогодба за налагането му сред населението. Явно България е първата държава наложила „Орион“...

Савелий разтърка слепоочия в опит да прогони внезапно появилото се главоболие.

- Нищо не разбрах...

Борис го погледна със смесица от разбиране и снизхождение. Устата му се сгърчи в полуусмивка.

- Миналата година американската „Одисей“ стъпи на Европа. Това е спътник на Юпитер, изцяло покрит от ледена кора. Под повърхността откриха вода, подобен на първичния океан, в който някога е бил създаден живота на Земята, а също и първия жив извънземен организъм. Малка медуза с новото име калохерия. Извън нашия животински свят. Във файлът на Средногорова се упоменаваше, че са извлекли вещество от медузата, което са приложили първо на лабораторни животни, а после и на хора. „Орион“ е петата селекция от това вещество.

- Био оръжие – рече Савелий, но Борис го прекъсна троснато:

- Не ме ли слушаш?! Нито е био, нито е оръжие... Лекарство е. Екипът в Рим е установил, че веществото е лекарство. Добавено към силно увредена днк, лекува. „Орион“ е вещество, с което успешно са се справили със спин и рак. Средногорова бе поместила данни за дете, болно от левкемия и оздравяло напълно. Въпрос на време бе да конфигурират това вещество във формата на ваксина и да го пуснат сред населението.

- И според теб това е София, така ли? - В гласа на Савелий се прокрадна презрителна нотка. - Българската страна, която разработва ваксина заедно с руската и още пет страни е решила, че е удачно това да стане първо на нейна територия, а не в някоя убита от войните държава, така ли?

- И аз си помислих същото. Че не е възможно, нали? Обаче СиЕнЕн казаха друго тази вечер. София ще е различна след „Орион“. А след София ще е ред на Москва, на Рим, на Лондон...

Савелий подсвирна тихо.

- Сигурно си луд? - предположи той в опита си да звучи шеговито, но гласът му потрепери в края. - Луд за връзване?

- Да, луд съм – Българинът се усмихна горчиво. - Толкова луд, че са пратили теб да ме убиеш. О, каква драма!

*

Сутринта на другия ден двамата напуснаха острова. Пътуваха един срещу друг в малкия кораб, който ги отвеждаше на континента. През цялото време Борис Павлов не отмести поглед от Савелий. Не си казаха нищо след разговора им предната вечер.

Всичко бе отдавна казано.

*

Савелий Ершов последва българина, нарамил сака си дори след като акостираха на континента. Под мишницата в кожен кобур усещаше пистолета си, но куршумът предназначен за Борис Павлов не знаеше кога ще бъде изстрелян.

Първо трябваше да се опитат да се приберат в карантинираната София...

Разбира се, ако бе останало нещо от града.

(край... или начало?)