„Когато навън има само гибел и мрак, а вътре си ти, която си длъжна най-напред да запалиш светлината, а после да я запазиш, просто трябва да бъдеш мръсница. Но на каква цена, Господи! На каква ужасна цена!“
заглавие: „Долорес Клейборн“
автор: Стивън Кинг
кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство „Плеяда“, София, 2017 (оригинал: Dolores Claiborne, Stephen King, 1992)
обем (брой страници): 328
жанр: драма, трилър
сетинг: остров Литъл Тол, САЩ
превод: Иванка Спасова, 1993
прочетена на: електронен носител (!)
Моята скромна оценка: 6 от 6 
КРАТКА АНОТАЦИЯ: Понякога трябва да си мръсница, за да оцелееш. Понякога само това е опората на една жена. Всичко, което съм извършила, беше от любов... любовта на всяка майка към децата ѝ. Най-силната любов, която съществува на света, а също и най-страховитата. Няма по-голяма мръсница от майката, уплашена за децата си.
Долорес Клейборн ще разкаже историята си. Само дето от полицията не очакват тъкмо такава история.
Долорес Клейборн ще направи самопризнание…
Ще разказва бавно. Няма да позволи да я пришпорват. Ще го направи по своя си начин, без да спестява подробностите и да щади чувствата – своите или на когото и да било.
Това е истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Истина, която отвежда до пределите на мрака.
Тя е грубовата, цапната в устата и може би малко огорчена... но пък е смела и находчива: винаги знае какво да направи от лимоните, с които животът непрекъснато я замеря. Вместо да мрънка, Долорес се бори, а когато убийството е единственият вариант, ами... тя убива. И разказва онова, което човек споделя само когато вече няма какво да губи.
История, каквато може да се роди само във въображението на Стивън Кинг: за силата на майчината обич и за ужасяващите ѝ последствия... за нямата ярост, способна да превърне любовта в омраза, за мрачните тайни и грехове на пуританското общество.
Долорес Клейборн от едноименния роман на Стивън Кинг е кучка. В пълния смисъл на думата. В контекста или в междуредието, няма значение как бихте могли да тълкувате образа ѝ… Тя е груба, едра, с не впечатляващи черти на лицето, шейсетгодишна, уморена, очукана жена, свикнала да работи, без да се срамува от работата си и без да има някакви други очаквания за живота, който не е избирала. По-скоро животът я избира и ѝ сервира най-голямата купа, за да може тя да сърба най-безвкусната чорба, пресолена от сълзи, застроена с мъка и болка, и прегоряла от страданието на майката, която трябва – на всяка цена! – да спаси децата си. И я сърба цял живот с чувството, че ако има друг избор, то той не би бил по-лек от този.
„Долорес Клейборн“ на Стивън Кинг не е само роман, в който се признава убийство и мотивите, причините и следствията от това убийство. Това е книга на жената, родена в патриархалното общество, безмълвна, лишена от избор, оскотяла, с единствения си най-голям ценз – да бди над семейството си и да пази децата си.
Действието се развива на остров Литъл Тол. Парче земя сред морето, не много далеч от сушата, където сред островитяните порядките на патриархата са неизкореними, вкоренени и жилави. Покълват в душите на хората и разцъфтяват в отровни цветове с аромат на обреченост и безнадеждност. Жената винаги е била от страната на зарчето в което няма ръб, изгладено, шлифовано, полирано до блясък, така че когато го хвърлиш, то никога да не застане нагоре. Женската прокоба да чисти и пере, да е прислужница не само на семейството си, но и на други хора, за да осигурява финансова стабилност, да търпи съпруг далеч по-безотговорен, вечно пиян и глупав. Долорес не е смутена от това. Приела тежкия си жребий с ирония и вероятно затъпена също като средата, която толерира подобни семейни отношения.
В крайна сметка какво е жената?
Човек…? Животно? Можеш ли да разполагаш с нея като с вещ, като с кухненския шкаф например? (Ядосва те този шкаф и го ритваш с крак, за да се затвори плътно, но те мързи да го поправиш, защото изисква нерви и време, което ти имаш, но предпочиташ да оползотвориш… с други неща, примерно.) Да я биеш, унижаваш, да омаловажаваш труда ѝ, мнението, присъствието ѝ дори…? Тя е жена ти. Родила е децата ти. Длъжна е да ти готви, да пере дрехите ти, да чисти къщата, да работи, а вечер да те задоволява и сексуално. Просто е. За мен патриархата е най-грозната закостеняла и извратена обществена система. Социално оправдана. Антропологично обяснена. Публична присъда за жената – нейната роля, мисъл и жизнен път водещи до морално сепуку, защото се приема охотно от всички в социума, дори и от нея.
В такава среда живее Долорес Клейборн. Предсказуема. Нечовешка. Поругаваща. До момента, в който децата ѝ са заплашени и тази опасност надвисва над главата ѝ като тъмен облак. Решението ѝ – тежко, но осъзнато напълно – предначертава и по-нататъшната ѝ съдба. Тя я приема, както всичко в този живот и смея да твърдя, че го прави с женската сила, която е способна да събаря планини и да пресушава океани. Заплаща със съвестта си. С остатъка от дните си, в който умът ѝ непрестанно се връща назад, за да я изтезава, макар правотата ѝ да е реална и естествена. Долорес Клейборн не е символ само на онеправданата женска природа. Тя е събирателна леща, в която се пресичат любовта на майката, нейната готовност да се жертва в името на децата си, да бъде защита, опора, дори и начин на превъзмогване на болката. Убедена съм, че ако не бе първо майка, а после жена, нейната сила би била блудкава, доводите ѝ нямаше да издържат, а живецът ѝ би се изпарил като капка вода в чаша. Тишината на майката е нейната сила, неотстъпчивостта пред жестокия мъжки свят, любовта. Това са все неща, които са само думи и нямат никаква стойност, употребени без истинската им същност или без каузата, за която да се борят.
В книгата слънчевото затъмнение, което настъпва на Литъл Тол е метафора. Символ на нощта, която настъпва в човешката душа, траеща само няколко минути. Затъмнението помага на Долорес. То скрива престъплението ѝ от видимия свят и го обгръща в неестествена тъма. Запокитва го в най-далечното кътче на съзнанието ѝ, което напомня за себе си само със звук на счупена порцеланова чиния или като голямо черно око.
Метафората за затъмнението при Вера Донован е коренно различна от тази на Долорес. Омразата и любовта между двете жени е толкова колоритна и почти свръхестествена, че не бихме могли да приемем едната без в ума ни да изникне и другата. Може би и при двете драмата тежи еднакво. Но докато при Долорес затъмнението трае минути, при Вера то продължава много по-дълго. Болката от истинската реалност се излива от счупения прозорец на катастрофиралата кола. Затъмнението е във вярата на една прислужница, че нещата са поели по друг път. Малко крив и неестествен, но по-добър от правия участък на смъртта.
„Долорес Клейборн“ е написана с кръвта на разбитото женско сърце. Роман, който е картина на непреходната майчина болка, на вярата в по-доброто, на любовта, с която запалваш огън и поддържаш с късчета от самия себе си. Невероятен психологически шедьовър на писател, който несъмнено разбира жената, подкрепя я, оправдава я. Прощава ѝ.
„Долорес Клейборн“ има препратки към „Играта на Джералд“. Двете книги са свързани, но могат да бъдат четени и самостоятелно. И при двете емоциите са неконтролируеми, опасни и жизнени. Следващият отзив ще е именно за "Играта на Джералд".
Знаете ли, че книгите могат да крещят…?
„Долорес Клейборн“ крещи от всяка своя страница. Това е вик на истинската, заслепяваща и вкоренена любов на майката към своите деца.
„Понякога трябва да станеш мръсница, за да оцелееш – рече. – Понякога това е единственото, за което може да се хване една жена.“
„Пълното затъмнение още не бе настъпило, но наближаваше. Небето бе добило наситен виолетов цвят и това, което видях да виси в него над морето, приличаше на голяма черна зеница, оградена от мътен огнен воал. От едната страна все още личеше тънък слънчев сърп, подобен на капки разтопено злато в доменна пещ. Знаех, че не бива да гледам това нещо, но щом веднъж го бях видяла, сякаш не можех да откъсна поглед от него. Все едно, че… може да ми се смеете, но все пак ще го кажа. Все едно, че онова вътрешно око някак се бе отделило от мен, бе отплувало в небето и гледаше отгоре как ще се справя. Но то бе много по-голямо, отколкото си го бях представяла! Много по-черно!“
„Пише в толкова много списания и въпреки това всяка седмица намира време да пише и на мен… но ги чувствам като писма по задължение, точно както и двата телефонни разговора в месеца. Струва ми се, че тия разговори, както и писмата, са нейният начин да утеши сърцето си, че никога не идва тук, че е скъсала връзките си с мен. Да, според мен тя плати, не ще и дума – според мен най-малко виновният плати най- много и все още плаща.“
”Лежахме в леглото, всяка със собствения си страх, и накрая заедно се унасяхме – тя, защото е с мен и я пазя от кълбетата прах, а аз, защото съм с нея и ме пази от звука от тази порцеланова чиния – и често преди да заспя си мислех: Така е. Така се плаща за това да бъдеш мръсница. И няма смисъл да си казваш, че ако не си била мръсница, е нямало да плащаш, защото понякога животът те принуждава да бъдеш мръсница. Когато навън има само гибел и мрак, а вътре си ти, която си длъжна най-напред да запалиш светлината, а после да я запазиш, просто трябва да бъдеш мръсница. Но на каква цена, Господи! На каква ужасна цена!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар