Светът на Бънк Ромеро: където чудовищата са хора и хората са чудовища
💫 Поредицата включва книгите:
1. "Нюх" (2016)
2. "Бяс" (2018)
3. "Стръв" (2019)
4. "Мъст" (2021)
5. "Лов" (2023)
Бидейки откровена докрай, трябва да си призная следното: когато започнах поредицата на Емил Минчев в Сторител през февруари тази година, бях настроена критично и без никакви очаквания. Разбира се, бях чела тук и там коментари в читателски групи, че книгите са страхотни и невероятни, ала моята недоверчива природа не повярва на нито един от тях. Твърде често се бях разочаровала от прехвалени четива, разни ТикТок феномени с нулева редакция и коректура и в жанр, който впоследствие разбрах, че не ме вълнува изобщо. Изглежда в днешно време се лансират книжлета, които аудиторията определя за култови, но самата им реализация е неизпипана, неошлайфана и следователно всяка информация е залъгваща, поне до момента, в който лично не отгърнеш и не провериш дали е така.
През ръцете ми е преминала страшно много литература и този факт сам по себе си не цели нищо, освен укор към самата мен. Четенето в ранните ми години бе любителско, ако мога така да се изразя. Вълнуваха ме сюжети и герои. Впоследствие обаче, когато започнах да се интересувам от литература и анализи, интересите ми се задълбочиха в явни изследвания на структура, интерпретация, идея, речник, присъствие дори. От един момент нататък не можех да се върна към любителските ми погледи, колкото и да се опитвах. Приучена към аргументирани отзиви и анализи, някак не можех да напиша: "Книгата е добра. Хареса ми. Препоръчвам!", а това е нещото, което изглежда в момента се лансира навсякъде и се харесва на автори, на читатели, на критици дори...
Преди половин година имах негативно преживяване с една млада, нахъсана, съвременна, българска авторка, която не хареса трите звезди от общо петте, които ѝ бях поставила за нейна книга. Знам, че в контекста на това ревю, тази случка не касае никого, но изведнъж ми просветна нещо, което си струва да бъде отбелязано тук и сега. Изведнъж осъзнах, че онова, което допреди това знаех с убеденост, че е така, всъщност не беше така. Че аргументираното мнение понякога се посреща с омраза и неприязън. Бях шокирана да разбера, че макар и автори на книги, много съвременни автори явно предпочитат просташкото: "Харесва ми много. Препоръчвам!". Същите не се вълнуват от това да прочетат обективен отзив, да видят слабостите на текста си и явно са с погрешното схващане, че след като един блогър им е приятел, следователно блогъра ще напише суперлативи, ще ги аплодира шумно, макар и реално прочетената книга да е... слаба. В промеждутъка от време след това забелязах, че същата авторка се радва на ревюта в Инстаграм, които сами по себе си са плитки, преразказ на анотацията и нищо повече. Бях като... плесната с мокър парцал, но пък после си рекох: защо това да е странно? Слабият сюжет и слабото представяне се харесва на слабите читатели. Това е положението и е логично, макар и глупаво. Вина в цялата тази история имам и аз, защото подходих така, както предполагам подхождат анализаторите, а това явно в днешно време не е добре. Никак даже.
Ето я и предпоставката за това защо подходих без никакво очакване към поредицата на Емил Минчев. Не защото той като автор бе виновен за моите скрупули. Не защото читателите преди мен също бяха виновни, оставяйки позитивни оценки. А защото в един момент бях наплашена от реакцията на съвременния български автор към едно обикновено, аргументирано мнение - негативно или позитивно, без значение. Научена съм да отговарям на въпроса ЗАЩО?
Защо книгата е лоша, Миме?
Защо книгата е добра, Миме?
Винаги, абсолютно ВИНАГИ, трябва да уточняваш защо нещото не работи или работи, за да може да доказваш позицията си. Разбира се, авторът има право да пренебрегне аргументацията, ако не е съгласен с дадената позиция, и това си е негово право. Като автор аз бих действала така. Вече не съм само блогър, вече съм и писател, а това ме поставя в две територии - на писател, който трябва да търпи критика и на блогър, който отправя тази критика. Слава богу, дебелокожа съм и предполагам, че ще успея да предъвча всичко пошло и негативно относно това, което пиша.
Сещате ли се за тази картинка:
Травмата ни от часовете по литература и даскалиците, които резонно питаха нас, учениците: "Какво е искал да каже автора?" Интересното е, че анализирането на класиката е като да вървиш по коловози. Преди теб вече е имало критици и литературоведи, които са се изказали относно този въпрос, ти само трябва да го прочетеш от учебника, да го напишеш или да го кажеш, когато те изпитват. Не е никак сложно, ала ето: този въпрос е като дамга. Помниш я, дори да си прехвърлил годините. И понеже в този отзив става дума за Емил Минчев, който ми е съвременник, виждам иронията, която бих могла да му я подхвърля:
Хей, господин Минчев, какво казвате със своето творчество?,
и вярвам, че той ще се изприщи от този въпрос. Може да се засмее или да реагира остро, но и в двата случая ще предизвикам реакция, която ще го развълнува за няколко мига. Предполагам, че може да ме игнорира или да ми каже:
Мила ми читателко, достатъчно голяма си, за да разбереш сама какво искам да кажа! Що за тъп въпрос ми задаваш, баси!
и аз ще кимна в отговор,
защото знам
и защото сега ще го напиша тук,
макар мнението ми за някои да не е правилно, да греша, да се залъгвам.
Хах, литературата е изкуство и като всяко изкуство може да бъде пречупено през призмата на собствения ти поглед. Да, погрешен е за един, двама или трима, ала знаеш ли какво: няма никакво значение, стига да се аргументираш защо мислиш така.
В книгите за Бънк Ромеро Емил Минчев преплита фентъзи елементи с научна фантастика. Главният герой е частен детектив, който разследва криминални случаи и приключенията го отвеждат на неподозирани места - и в пряк, и в преносен смисъл. Интересното за света на този детектив е сетът, външната среда. Действието се развива на планетата Хаксан, в град Унтерщат в близост до Устата, черна дупка, която засмуква бавно този умиращ свят. Унтерщат е огромен, разнолик и космополитен мегаполис, затиснат под огромен похлупак, пазещ го от смъртоносната радиация, изливаща се на талази. Земята е унищожена преди много лета и човешката раса се е пръснала по безкрайния космос. В този урбанизиран свят хората не са само хора. Сред тях има мутанти, чието обяснение е загадка, която предполагам тепърва ще бъде обяснено, но дори и да не бъде, няма да е никакъв пропуск. Бънк Ромеро е мутант, върколак със свръх развито обоняние, което му помага в работата и в случаите, които поема. Професионалната му реализация влияе и на личния му свят - като персонаж е очарователен, подвижен, вечно променящ се. Приковава вниманието ни върху това как постепенно се изгражда, учи се от грешките си, образът му никога не е в застой.
Структурата на книгите има много допирни точки с класическите детективски романи. Заплетени и озадачаващи доказателства, дедукция, нюх, разбиране, разкритията шокират в края и подават заявка за следващо развитие. Нещото, което ми направи впечатление: всеки отделен случай е самостоятелен, но в края са обвързани и дават препратка за следващата част от поредицата. Авторът има огромен речник и редакцията с коректурата са изпипани до съвършенство. Моята взискателна природа не успя да намери и най-малък дефект. Страшно много ми допадна това, че през цялото време авторът чудесно контролираше сюжета, боравеше с всички елементи на мистерията, имаше обрани хорър сцени, брутален поглед точно там, където трябва и спестяване на други места. Последното асо в ръкава винаги изненадваше и успяваше да ме накара да възкликна: "О, БОЖЕ МОЙ!" и "НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ!"
В петте книги от поредицата Емил Минчев представя хронологично не само случаите, които върколакът детектив разкрива. Сюжетната линия следва главния герой неотлъчно.
В първата книга той е частен детектив, който разрешава загадки.
Във втората книга извършва престъпление.
В третата книга се озовава в затвора.
В четвъртата разкрива зловеща конспирация.
А в петата се среща с духове от миналото.
Всичките книги са слепени с прозрачно мастило от "сглобки" помежду си, създавайки вселена от запомнящи се второстепенни герои и идеи, които очароват.
Бънк Ромеро е персонаж с голям потенциал. В един урбанизиран, фантастичен и космополитен град той е животинското лице, което безпристрастно надзърта в човешката душа и нищи престъпления. Той държи на къса каишка звяр в себе си и често пъти се страхува от това повече, отколкото другите от него. Същността му е човешка, със същата матрица на поведение и разбиране като останалите хора. Той е уж (!) чудовище, в това няма нищо чудно, но пък терзанията му са човешки. Парадоксът тук е колкото очакван и логичен, толкова и стряскащ. Върколакът - със сетива и инстинкт да убива, е много по-човечен от хората, които го заобикалят. Не е само това, че натурата им е различна. А идеята, че в един свят, който генерира по-висок разум, животното е много повече човек от човеците. Ето това прави Бънк Ромеро толкова привлекателен образ! В него се преплитат страшно много чувства и емоции, един безкраен калейдоскоп, който с всяко движение чертае нова фигура.
И сега, ако някой ме попита коя от петте книги ми е харесала най-много, бих посочила без да се замислям много. Това е "Стръв". Книга трета. Смея да твърдя, че в нея въпреки лежерния сюжет, персонажът на Бънк Ромеро търпи най-много промяна и градация. Пък и темите там страшно много вълнуват. За онези, които тепърва ще пристъпят към поредицата, "Стръв" е третата книга, в която частния детектив се оказва в затвора заради престъпление, което е извършил в предходната книга.
Стилът на Емил Минчев е отработен и определено умее да лавира между структура, идеи и речник. Опитвам се в края да намеря поне един негатив, който да пльосна тук нетактично. Ей така, защото все пак трябва да има негатив, ала не успявам да намеря такъв. Надявам се друг поглед, по-обстоен и по-критичен от мен да го направи. Единственото, което бих могла да изразя като разочарование е:
КАК МОЖА ПОСЛЕДНАТА КНИГА ДА СВЪРШИ ТАКА?!
По средата на нищото. На най-интересния момент! Моля господин Минчев веднага да се заеме да поправи престъпното си деяние! "Мрак" излиза скоро и нямам търпение отново да се потопя в света на Бънк Ромеро! И за да потвърдя позицията си, само ще подчертая епилога на последната книга. Едно изречение е. Един смисъл.
Обаче...
О, просто уникално преживяване!
С уважение: Най-големият фен на Бънк Ромеро, М. Раднева
Няма коментари:
Публикуване на коментар