Позиция?
Статус…?
Нещо друго...
През лятото на 2017 година за последно бях в Гърция.
До тогава редовно ходех за по два-три месеца на море и в порядъка на няколко години участвах активно в сезонна работа - предимно бране на маслини, но сега се сещам, че съм и окопавала млади маслинови дръвчета, участвала съм в плевене, садене (избиране на здрави пръчки от лемаргата на дървото, пълнене на торбички с пръст за разсада и насаждане на масиви с фиданки), събиране на клони, които изпадат след резитбата, както и пътешествия за баберки. Последното е най-интересното преживяване, защото е и опасно, но пък сме на групи и тогава няма норма от брой касетки. Струва ми се, че за този период от моя живот мога да говоря страшно много и когато го преживявах, сякаш не усещах колко кардинално бих могла да се променя. Беше просто досадно задължение, което след първата еуфория придобива съвсем обикновените параметри на рутината - животът ти влиза в нови коловози и ти нагаждаш мисленето си по тях. Понякога ми е дотягало, изпитвала съм дискомфорт, носталгия, дори себеомраза, но това са били моментни емоции. Докато мигнеш, ги няма. Изчезнали са, за да бъдат заместени от нещо друго.
Селото се казва Агио Мамас. Намира се на шейсет километра от Солун, по първия ръкав на полуостров Халкидики. Свекърва ми няколко години работеше в малко хотелче в Афитос, който се намираше по-надолу по ръкава след Касандра. Била съм и при нея и съм си топвала краката на плажа там, но единственото, което помня бяха камъните в плитчините и морските таралежи. Неприятни са!
Това ежедневие се случваше в порядъка на няколко години. Юни месец тръгвам за морето. В края на август се прибирам. После следват кампаниите. И в един момент свикваш, не ти прави впечатление. Между другото в разказа ми в “Село без вълци” Станимир Груев разказваше за Градината на Бея. Истината е, че тази градина съществува точно, както съм я описала в повествованието. Маслините са тристагодишни, ако не и повече и короните им се подреждат на етажи. Поглеждаш нагоре и не можеш да видиш върха им, а за обиране и дума не можеше да става, на колкото и висока стълба да се качиш. Няма вариант и да се катериш по дървото - кората на маслината е гладка, клоните са крехки. В този регион дърветата се берат на ръце. Увиваш пръстите си с тиксо, за да се плъзгат по листата. Имало е случаи, когато сме опъвали ленаца (платнище) и сме били въоръжени с гребени, но това зависи от самата градина. Когато за първи път отидохме в Градината на Бея, семеен приятел подсвирна и рече: “Ебах тяхната майка! Тези дървета приличат на онези говорещите от приказките!”. Трийсет, ако не и повече хора се разсмяхме неистово, а мъжът ми, който е луд фен на Толкин му отвърна: “Ганди, филмът е “Властелинът на пръстените!”. Той изсумтя и се допълни: “Т’ва няма обиране, братче! Тук не трябва стълби, а някой кран!” Впоследствие докараха платформа, теглена от трактор, качиха дългите стълби и мъжете пак не достигнаха върха. Дървото надвисваше над тях на поне два-три етажа нагоре и небе не се виждаше.
Разказвайки това, осъзнавам, че се отклонявам от онова, което исках да споделя, но не се сдържах. Спомените са вечно живи в мен и съм способна да говоря още и още, но сега съзнателно ще премълча и ще запазя това право за някой друг път, когато съм настроена да говоря за Гърция, маслини и бране.
През 2017 година за последен път бяхме там. И времето ни за престой бе най-кратко. Тръгнахме в последния ден на юни, шофирах аз и минахме през Маказа. Наложи се да се приберем в средата на август, защото загубих документите на децата (!) - паспорти, актове за раждане, кръщелни, всичко… Голяма тревога бе как ще минем границата и след един разговор с българското посолство в Солун ни посъветваха да тръгнем към Кулата, да не чакаме пасаван и че процедурата ще се проточи много време. Най-вероятно ще ни глобят на границата за загубени документи, но ще ни пуснат. Но това е друга история.
Морето си бе същото. Лятото бе в разгара си. Бяхме на Рибния фест в Неа Муданя, на няколко пъти отскачахме в Полигирос и Олинтос. В общи линии си прекарахме добре. Последната седмица ни излезе през носа, защото се притеснявахме за загубените документи повече от това дали ще отидем на плажа. И бе горещо. Толкова горещо, че ако Ада съществува, то той щеше да бъде толкова жарък и зноен, колкото в Агио Мамас през юли. Само веднъж заваля. Никога не съм виждала по-голям порой в България от онези, които са се изливали в Гърция. Репликата “Земя и небе се събират!” е напълно актуална и истинна, но само че в Гърция. Предприемах разходки с дъщеря ми до рекичката, а синът обичаше да бъде с баща си по градините. Качваха се на атв-то и отпрашваха. Баща му се занимаваше преди всичко с дихтия (напоителни системи, кранове и басейни с вода за поливане на маслинови насаждения). Четях много. На няколко пъти идваха таралежи, които хранехме. Дори и една заблудена лисица ни посети и влезе в ограждението на кучето, което бе умряло предната година. Мъжът ми успя да я затвори и се обади на Марангопулу. Ловец, който държеше в агротикото си (така наричат гърците пикапите с каросерия) пушката си, но докато той дойде, лисицата се измъкна. Оградата на заграждението бе два метра, но животното успя да я прескочи. За първи път виждах лисица, която скача като кенгуру. И макар по разни фотоси и филми по Нешънъл Джиографик да изглежда атрактивна, истинската лисица и особено онази, която тогава ни посети, приличаше на дръгливо псе. И да, преди някой природозащитник да ме обвини, ще кажа, че лисиците са опасни, особено за децата и определено такива, които прекалено много се доближават до жилищата на хора.
Горещо, горещо лято. Дишаш и ти се струва, че дробовете ти изсъхват. Пиеш вода с литри, но рядко ходиш до тоалетна, защото погълнатата вода излиза през кожата ти като пот. Къпеш се, ако не два пъти на ден, поне един. Следобед навън става непоносимо, стоиш вътре в катакомбата на хладина и си надул климатика. Понякога си задаваш въпроса как някои хора преживяват без климатик. Ако в България температурите през лятото са трийсет и осем (примерно!), в Гърция са с десет градуса по-високи. Случвало се е през април да слизам долу за работа и да се прибирам с тен все едно съм била на почивка на Малдивите.
А тишината… О, благословена тишина! Който ме познава, знае, че аз не обичам града, компанията на много хора и социализацията. Изпитвам ужас, когато ми се налага да ходя по събития, в които има много хора. Почивката ми в Гърция е точно почивка. Хора няма. Движение няма. Спокойствие, жега, маслини, море… Вечер сядахме да вечеряме към осем и половина-девет и тогава имахме навика да гледаме “Парк Шоу” и “Време за приключения” по Картуун Нетуърк. Обикновено това бе след епизод на “От местопрестъплението: Маями” с Хорейшио. Синът ми, който този месец е абитуриент, тогава през 2017 година бе луд фен на точно тези две анимации, а ние - неговите родители! - одобрихме това охотно. До толкова, че в един момент освен горепосочените заглавия, зяпахме дори и “Приключенията на Гъмбол”. Изненадващо или не, но сега макар да са минали осем години все още ги помня - определени фрагменти, определени епизоди. Спомням си как бяхме на масата, а срещу нас телевизора и коментирахме или се смеехме на филмчетата. Епизодът с най-гнусничкото нещо в “Гъмбол” е велик! Но ако сега ме попитате, кое харесвах повече, че ви кажа без да се замислям: “Парк Шоу”, и може би съм единствената, която с интерес гледаше Мордекай и Ригби, докато синът ми и баща му предпочитаха Гъмбол, Фин и Джейк.
В един от епизодите на “Парк Шоу” Ригби ставаше толкова умен, че разкъсваше матрицата на пространството и трябваше отново да се върне в “глупаватото си състояние”. Тогава една негова мисъл влезе в ума ми и остана там. Предполагам, ще я помня, докато съм жива. Той каза:
“Какъв е смисъла да съм толкова умен, когато няма да мога да си говоря с останалите хора?”
В частност съм забелязала, че простичките хора се вълнуват от простички неща. Житието ти с обикновените тревоги не касае никого, но видиш ли на пътя, когато се срещат съседи, приятели и роднини се коментира именно това, а не екзистенциални теми за смисъла на живота, нали? И в един момент поумнях! Осъзнах нещо ново в контекста на мисълта на Ригби. Прочетената литература и писането на разкази и новели ме отпрати някъде извън оградата на кошарата, в която са събрани деветдесет процента от другите хора. Сама съм, дяволски сама, за Бога! и ме вълнуват неща, които останалите не отбелязват изобщо. Няма какво да си кажа с тях, все едно говорим на различни езици. В един момент осъзнах, че битовизмите, клюките, кой какво направил, кой какво казал - не ме интересуват и не проявявам никакво любопитство. Дори минимално такова, дори и с възпитанието да повдигна вежди и да покажа съпричастност. Не че съм Айнщайн, а по-скоро съм развила избирателна нагласа спрямо хората и информацията, която получавам от тях. Стана точно като в думите на Ригби: умна съм (!) и не мога да говоря с останалите хора, колкото и да се опитвам да вляза в коловозите на тяхното простичко битие и да покажа съчувствие и толерантност. Дори и не се опитвам - времето е най-ценното нещо в този живот, а аз не желая да го пропилявам току-така, с хора, които ми носят единствено и само тегоба и които не ме допълват с нещо ново, което да осмисля.
Същото е и с книгите и писането. Не бих могла да се впечатля от тротоарна литература, която в момента никне из зад всеки ъгъл. В литературните групи за споделяне на лично творчество във фейсбук е пълно с чалга литература - написана ей-така, но лайкната и споделена от маса народ, впечатлили се от очевидните глупости и простички мисли, които тази литература изповръща на килограм. Не мога да бъда като другите и предполагам ще си остана зад оградата, търсейки дивото, онова, което е способно да прескочи телена ограда два метра, като онази лисица, която ни посети късно вечерта, а Марангопулу закъсня и дойде едва, когато тя бе успяла да избяга. Не желая да чета литература, която задоволява всички останали. В процес съм на търсене на другата. И няма да се уморя да я търся. И ще се опитвам да я пиша, така както мисля, че мога. А мога ли?
Няма коментари:
Публикуване на коментар