И Злото на Агата Кристи, което никога не спи...
💡 заглавие: "Зло под слънцето"
💡 автор: Агата Кристи
💡 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство "Ера", София, 2010 (оригинал: Poirot: Evil Under The Sun, Agatha Christie, 1941)
💡 обем (брой страници): 264
💡 жанр: криминале, мистерия, драма
💡 сетинг: Острова на контрабандистите, хотел "Веселия Роджър", Англия
💡 превод: Диана Райчева
💡 коректор: /
💡 прочетена на: книжен носител (!)
Моята скромна оценка: 5 от 6 
КРАТКА АНОТАЦИЯ: Еркюл Поаро се радва на заслужена почивка в усамотен хотел... до момента, в който една от гостенките – красивата актриса Арлин Стюарт, е убита. Наистина ли кръгът от заподозрени е толкова ограничен, колкото изглежда? Поаро открива, че почти всички гости в хотела са свързани с актрисата. Но кой от тях има достатъчно силен мотив, за да извърши престъпление?
Попълвайки експедитивно собствения си годишен хаштаг за 2022 година (!), реших, че е време да дам шанс на "Зло под слънцето", като отбелязах прозата на Агата Кристи с условието: 'книга в жанр, който никога не Ви е харесвал". Рискувам да отнеса негативите и сарказма на четящите точно този жанр, но когато си поставих целта, се колебаех между криминалето и чиклита. Няма какво да се крия - не че са лоши и двата жанра, просто не са за мен. А това, че усилено настоявам да ги чета, всъщност показва огромното ми желание да ги оценя и погледна с очите на новатор в дедуктивната област или в тротоарният романс.
Държа да упомена и да подчертая, че екранизациите на Поаро съм ги гледала и наистина "Убийство в Ориент Експрес" от 2017 година със звездния каст, състоящ се от Кенет Брана, Джони Деп, Мишел Пфайфър, Пенелопе Круз, Джуди Денч и още, и още, наистина ми допадна. Интересното обаче е, че стилът на Агата Кристи, познат ми в "Десет малки негърчета", ми е малко сух. Графичен. Така да го кажа... или иначе? Опитвам се да намеря точните думи, с които да изразя усещането ми и се извинявам, ако не съм толкова конкретна, колкото ми се иска. Вярвам, че преводът е на ниво и още, че сюжетите ѝ са минали успешно проверката на времето, така че нищо чудно романите ѝ са в графата класика в криминалето. Обаче аз съм настроена към друга атмосфера, може би. Пестеливостта в описанията на обстановка, герои и непрекъснат диалог е прекалено постно за мен. Някак циклично. Преповтарящо се.
"той каза:", "тя каза:"
"той помисли:", "тя помисли:"
Самият изказ на предаване на повествованието е твърде простичък за моята натура, склонна към сложна мисъл. Изяснявайки докрай анализа си, ще изкажа следните доводи. Винаги съм си мислила, че колкото е по-образен езикът и описанията на герои, външна среда, сюжет и така нататък, толкова повече читателят успява да се 'имплантира' в книгата. Да я усети и почувства, и съответно да изрази мнение накрая след прочита ѝ. Все съм си мислила, че писателите под каквато и да е форма, трябва да се опитват да пресъздават идеи, които съответно да бъдат 'обработени' от аудиторията - приети, отхвърлени, носещи радост, учудване или нещо друго, но винаги приложими. Колкото по-семпъл е изразният ти похват, толкова повече рискуваш да не успееш в тази нелека задача. Ето защо стилът на Агата Кристи не ми е харесвал, може би защото като автор аз съвсем не съм като нея. Това обаче не означава, че тя не успява да свърши задачата, за която упоменах по-горе. Дори напротив. Изумява ме, че краткия, графичен и прост щрих успява да направи невъзможното. Свалям ѝ шапка, разбира се, обаче пак си признавам с вид на прасе в концертна зала - дедуктивното криминале не е за мен.
Обаче "Зло под слънцето" ме заинтригува на други нива и аз нямам нищо против да ги отбележа тук и сега. Както винаги сюжетът е 'завъртян', така че в началото всички герои се вплитат в кълбо от мотиви и убиецът е между тях. В средата има разследване, разговори, кой какво видял, кой къде е бил... И накрая развръзката. Интересна. В този случай не желая да акцентирам върху сюжетът, той е ясен още в анотацията. Ще посоча онова, което не е упоменато на корицата, но за това пък на мен ми извади очите.
В центъра на романа - една красива жена - завладяваща, чаровна, от типа на 'мъжемелачките', онези мадами, които нямат насита и никога не се уморяват да бъдат център на мъжко възхищение и женска завист. Тази ярка красавица изпъква на фона на невзрачните жени и на безразличния си съпруг. Тя е магнит за неприятности и нищо чудно - убиват я. Но кой? Мъж? Жена...? Причини много. Красотата привлича обожанието, ала в самата си сърцевина това съвсем не предполага кротост и благоприличие. Разбираш, че външната обвивка лесно се пука, захабява, обезличава. Арлин Стюарт не притежаваше нищо друго освен хубава фасада и ето защо изобщо не съжалявах, че бе убита. Когато си толкова кух и само външният вид те спасява, май е по-добре наистина някой 'милостиво' да те удуши. И ето тук съм склонна да направя стъпка встрани. Красотата ѝ бе само красота. Нищо повече и някак съвсем логично бе да привлече злото. Разбира се, ще се въздържа от спойлери, просто защото самият жанр не търпи подсказки и препратки. Интересно бе противопоставянето на Кристин Редфън с Арлин Стюарт.Смело мога да заявя, че ми хареса методът на престъплението, както и образите, които въпреки графичния изказ, успяха да надскочат очертанията си.
Злото не почива дори под изгарящото слънце на почивката на Еркюл Поаро. То следва стъпките на красивата и празноглава Арлин, за да покаже, че толкова много чар несъмнено си има последствия. И в никакъв случай не трябва да се уповаваш само на това. В житейският ни път нещата не са толкова прости - красотата и чарът не те спасяват, ако арсеналът ти се изчерпва само с това. По-скоро те превръщат в жертва, за която никой истински не би могъл да скърби и съчувства.
Честно, с ръка на сърцето си признавам, че "Зло под слънцето" ме изненада и противно на обективизма ми - допадна ми. Предначерта следващите ми стъпки и несъмнено няма да се учудите, ако след това хвърля око на "Убийство в Ориент Експрес". Мисля, че жанрът би могъл още да ме изненада. В никакъв случай не мисля да се отказвам от него.
„- Заинтересува ме, мосю Поаро, нещо, което току-що казахте. Казахте, че навсякъде под слънцето се извършват злини. Почти същото пише и в "Еклесиаста". - Той замълча, а после цитира: - "Да, и пълни със злини са сърцата на човешките деца, и лудостта е в техните сърца дорде са живи." - Лицето му се озари от почти фанатична светлина. - Зарадвах се да чуя това от вас. В наше време никой не вярва в злото. В най-добрия случай го разглеждат като най-обикновено отрицание на доброто. Зло, казват хората, вършат онези, които не са видели нищо добро...които са недоразвити, които трябва да бъдат по-скоро съжалявани, отколкото обвинявани. Но, мосю Поаро, злото е нещо реално. То е факт. Вярвам в Злото така, както вярвам в доброто. То съществува! То е силно! То крачи по земята! - Той спря. Дишаше ускорено. Избърса челото си с носната си кърпа и погледна извинително. - Извинете. Увлякох се.
Поаро спокойно отговори:
- Разбирам какво искате да кажете. До известна степен съм съгласен с вас. Злото наистина крачи по земята и може да бъде разпознато.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар