💥 РАЗКАЗ, КОЙТО БЕ ОТХВЪРЛЕН ОТ "БУЛГАКОН" 2024 ГОДИНА. ТЕМАТА БЕ "ФАНТАСТИЧНАТА СОФИЯ", АКО НЕ СЕ ЛЪЖА. ИРОНИЯТА СИ СТРУВА ДА СЕ ЗАПИШЕ, ЗАЩОТО ТАЗИ ГОДИНА ВЪЗНАМЕРЯВАМ ОТНОВО ДА СЕ ПРОБВАМ В ТОВА ЕМБЛЕМАТИЧНО СЪБИТИЕ. ПОДТЕМАТА ТОЗИ ПЪТ Е "ФАНТАСТИЧНИЯТ ПАЗАРДЖИК". 😁
„Такава е истината – има хора, без които светът е по-добър. Животът на всеки един от нас не е обвързан с тези на всички останали. Тъпа теория. Някои хора просто не трябва да са на този свят.“
- „Американски психар“, Брет Ийстън Елис
*
Мъжът бе пристигнал в ранния следобед с единствената лодка, която обслужваше острова. Не беше трудно да бъде разпознат сред тези, които живееха тук, нито пък бе трудно да отсъдиш, че в късната есен, когато летния сезон отдавна бе свършил, задачата му е нещо друго, но не и отпуската. Беше около четиридесет годишен, масивен, може би около сто и няколко килограма, тренирани упорито в зала или в работата, за която и двамата бяха специалисти. Имаше загар на човек от Западния бряг на Америка и също толкова американец, колкото Савелий Ершов бе руснак.
Видя го случайно, докато купуваше вестник. Чист късмет. Американецът слезе от таксито, нарамил въздълъг сак, със слънчеви очила и изражение на куче булдог. На врата му нелепо висеше фотоапарат „Хаселблад“ 907Х за 9000 американски долара. Савелий го разпозна макар да ги делеше не повече от три метра един от друг, защото и той имаше такъв. Истинска находка сред професионалистите. Преди да го купи той се двоумеше между „Лайка“ и „Паноскан“, но в крайна сметка реши, че опциите на „Хаселблад“ са добри.
Американецът явно беше на негово мнение.
Вечерта Савелий прекрати наблюдението над жертвата и съсредоточи вниманието си над новопристигналия. Той не излезе от хотелската си стая до сутринта, явно четейки цялата информация, която поръчителя му бе дал или обмисляше детайлите. На сутринта колегата излезе на сутрешен крос и хода му естествено премина по маршрута, който руснака редовно предприемаше за всичките си петдесет дни, откакто пристигна на Танигашима. Забави се пред панорамата, която се откриваше от малката къща на ъгъла на улицата и уж направи снимки с „Хаселблад“-а на гледката и сивия океан. Слънцето се криеше зад дебела облачна покривка, а в далечината просвяткваха светкавици – по-късно щеше да се разрази буря и Савелий дори я подуши, наблюдавайки американеца зад живия плет на съседната къща. Въздухът бе напоен с капчици влага. Не се изненада, когато онзи се завъртя на пети и направи серия от снимки на къщата зад гърба си, обикаляйки я в кръг. Засне предната фасада, гаража, капандурата и терасата на втория етаж. Засне онзи път, през който можеше безпрепятствено да се влезе в къщата и Савелий се ухили, осъзнавайки за пореден път, че не бе далеч от предположенията си.
Вечерта влезе в хотела, необезпокояван от никого. Да бъдеш незабележим в тълпата бе част от професията му. Докато изкачваше стъпалата, нахлузи черните си ръкавици и извади „Стечкин“-а. Повечето предпочитаха „Хеклер и Кох“ или „Валтер“, но Савелий бе верен на руските. Имаше четири десни нареза и вместимост от двайсет патрона. Прилягаше към ръката му като стара любовница. Завинти с отсечени движения заглушителя, скривайки го под горнището на анцуга, с който бе, докато се разминаваше с някаква жена, помъкнала бебе в ръцете си.
Беше го наблюдавал през целия ден и знаеше стаята му, дори и какво е ял за вечеря. Почука на вратата на апартамент 11 и зачака търпеливо. Американецът му отвори след десетина секунди и впи сините си очи в него. Носеше бяла тениска и боксерки и съвсем очевидно не очакваше гости.
Савелий отвърна на погледа му. Рече на руски:
- Господин Поляков отменя задачата!
и извади „Стечкин“-а. Беше тежък малко повече от килограм и двеста, напълно зареден и готов за употреба. Цевта му сега бе удължена повече от заглушителя. През лицето на колегата му премина шок – единствената емоция, която успя да извади на показ.
Савелий го застреля от упор…
*
Жертвата му този път бе българин.
Беше най-обикновен студент и Олга Средногорова го бе наела да картотекира и подрежда легитимните ѝ документи, докато пребиваваше в София и оглавяваше руската страна на изследователския проект. Казваше се Борис Павлов и бе напипал без да иска някаква секретна информация за био оръжие, извадки и бележки, данни за осъществени опити над хора, прикрити умело зад няколко партньорства и проекти на още пет държави. Бе информирал Световната здравна организация, която от своя страна бе задействала структури на ООН, с които да защити свидетеля си до разглеждането на делото му в Женева. Момчето не беше нищо особено – не притежаваше трудове и иновативни проекти, не впечатляваше с минало, което да предвещава звездно бъдеще, просто... никой. Следваше фармация и работеше в офиса на Средногорова, за да плаща разходите и учението си. Семейството му бе от София, в някой от порутените и бедстващи квартали, наподобяващи провинцията повече, от колкото би могла да я видиш извън столицата. Нямаше приятелка и социалния му живот се свеждаше няколко пъти да ходи на кино или да пие кафе с приятели.
Когато Савелий пое случая, задачата изглеждаше простичка: да наблюдава българина и да чака ново нареждане от Лубянка. Поляков и Горотников бяха притеснени, а Средногорова бе изчезнала в мига, в който скандала се развихри, най-вероятно елиминирана от друг негов колега. Русия и България бяха замесени така или иначе. Въпросът бе до колко можеше да се използва информационното затъмнение и всичко, което водеше за намеци за био оръжие да бъде унищожено, без значение дали това бе флашка със записи, материали и експериментални дневници или човешки фактор. Обикновеното момче за всичко, което изхвърляше боклука или разпечатваше пощата, се бе оказало златна мина за поне няколко държави, които искаха да се докопат до него.
Нищо чудно, че Поляков се обърна към Савелий Ершов, който вече имаше няколко операции и акции на чужда територия, беше запознат с водене на военни действия в населени райони, две години бе командирован в Африка и се занимаваше с партизански отряди и подривна дейност. Поляков виждаше, че ситуацията, в която бе изпаднала Русия бе най-малкото деликатна. Ако трябваха действия, то изпълнителите трябваше да пипат внимателно. А никой не бе толкова добър, колкото Ершов.
Две седмици след това дойде новата заповед: елиминиране на обекта.
При други случаи Ершов щеше да се подчини. През всичките си години служба нито веднъж не търсеше обяснение защо и за какво. Смяташе, че нещата се свеждат до това коя е мишената и кога е най-удобно да пристъпи към изпълнението на задачата. Ала въпреки всичко бавеше изпълнението ѝ, а времето изтичаше бързо – не можеше вечно да отлага и да дава уклончива информация.
Дните на българина бяха преброени. Така или иначе.
*
В края на октомври океанската вода бе ледена, но за Савелий не бе толкова стряскащо усещане. Той се гмурна по-дълбоко, а спомените му за един отминал живот оживяха пред очите му.
- Хайде, знам, че можеш да плуваш!
- Тате… Не мога… Моля те…
Той го беше хвърлил в Тура посред зима и стоеше в края на назъбения лед, настоявайки с рязък глас, че Савушка може, че ще се справи... „Закалката е много важна - твърдеше баща му, инспектор в подразделенията на КГБ. - Децата могат да се тренират и да оцелеят в екстремни условия, по-добре от възрастните“. Дишаше учестено, на пресекулки, опитвайки се да се пребори с усещането, че дробовете му кристализират от студ, а краката му тежки като олово се мятат безпомощно като на кученце. Беше едва на десет.
- Моля те, тате… Аз не мога… Ще се удав…
Измъкна главата си от океана и заплува към брега, загребвайки мощно, усещайки тялото си, изпънато като струна и топло, въпреки студа на октомврийския океан. Миналото го посещаваше на необичайни места и по необичайно време. Понякога бяха отрязъци и усещания, друг път определени фрагменти от думи или гримаси на лица. Но предвид работата си никога досега не бе страдал от вина и нито веднъж не се бе замислял за жертвите си. Приемаше, че бе просто изпълнител, а родната му страна бе онази, която зареждаше пистолета му. Ако не бе той, щеше да бъде някой друг и това бе нормално и логично.
Докато приближаваше брега, видя, че някой стоеше до дрехите му и едва когато излезе на брега, разбра кой е. Лицето му се скова в маска на безразличие, тренирана с години.
- Живея ето там – заговори момчето на английски, посочи с пръст към вилата на ъгъла и му подаде хавлията, която Савелий пое от ръцете му. – И всеки ден от месец насам те наблюдавах как се къпеш по едно и също време…
Плажът бе безлюден. Не далеч от тях морето бе довлякло стар дънер на дърво и вълните го блъскаха немилостиво. Мрачният ден обещаваше да се превърне в порой.
Савелий не отвърна, триейки тялото си с отсечени движения. Наблюдаваше го из под мигли. Смолисто-черна коса, остри скули и извити вежди. Кафяви очи, които сега го гледаха неприкрито с поглед, съвсем концентриран, а не от хилядите фотографии, които имаше той. Някои бяха направени от него с „Хаселблад“-а. Други –Поляков му ги бе дал в началото на задачата.
Савелий се наведе и навлече джинсите си върху мокрите боксерки. Не възнамеряваше да отговаря и може би българинът усети това, защото грабна тениската му, когато посегна към нея с упоритото изражение на дете, което не възнамеряваше да пусне играчката си, докато не му бъде обърнато внимание.
Очите им се впиха в кратък миг. Руснакът първи отклони погледа си. Натъпка влажната кърпа в раницата си, провери телефона и опипа дръжката на „Стечкин“-а. Винаги го правеше. За всеки случай. Нарами раницата на голото си рамо и тръгна бос по плажната ивица, оставяйки момчето и тениската си.
- Чакай! Хей, ти! Чакай…
Той го настигна и препречи пътя му. Лицето му изразяваше бурно недоволство.
- Видях те на летището в Ханой. Беше през няколко души от мен на терминала… После и в Нагоя… Месец и половина те наблюдавах на острова… Дошъл си за мен, нали?! Дошъл си, за да ме убиеш…?
Можеше да му каже всичко. Нямаше да е изненада за него. Средногорова. Био оръжие. Политически скандал. Все неща, които бяха колкото логични, толкова и правдиви от гледна точка на страните замесени в случая.
Вместо това се опита да го заобиколи, но българинът го хвана за китката и го задържа.
- Ще се обадя на Агенцията – продължи момчето и тикна тениската в ръцете на Савелий. – Ще им кажа, че защитата им се е провалила… Мръсни копелета, а ме увериха, че…
- Не трябваше да се обаждаш на майка си – изстърга Ершов на български и добави грубо: - За това си виновен само ти и никой друг…
- Подслушвал си телефона на майка ми? – изпъшка момчето и отстъпи крачка назад. Руснакът го последва.
- Не само аз – отговори бавно и очите му този път уловиха погледа на Борис Павлов без скрупули, напълно откровено и с цинична насмешка. – В момента аз съм най-малкия ти проблем.
- Кога възнамеряваше да ме убиеш?...
Савелий се усмихна накриво и вдигна рамене, сякаш водеха забавен разговор за футбола.
- Знаел си, че те следя. Във Виетнам, в Япония… Дори тук. Кое те спря да се обадиш на Агенцията, още когато си заподозрял за мен? - отговори с въпрос той.
Океанът пророни въздишка. После от небето закапа дъжд. Зарося и обви в мъгла близките вили около плажа. Двамата останаха като статуи, взирайки се един в друг повече от няколко минути. Павлов реагира пръв. Завъртя се на пети и тръгна към вилата си без да каже нищо в отговор. Този път Ершов го последва.
- Знаел си за мен – изтъкна той на гърба му. – Знаел си и си ме наблюдавал през всичките дни, както аз съм наблюдавал теб…
- Да, знаех – Българинът не забави крачка. – Чаках да ме убиеш, а ти така и не го направи.
- Пиздатый!... Що за глупости издрънка?!...
- Не са глупости! – Момчето се извърна към Савелий и спря рязко. Крачолите на анцуга му лепнеха в мокър пясък. По бузите му се стичаха дъждовни капки като сълзи. – Молех се да бъда убит... Мислиш, че ми е било забавно, че съм искал да отварям онзи файл...? Боже, беше в пощата на онази кучка, за Бога! Ти какво знаеш за задачата си?! Знаеш ли изобщо защо искат да ме убият, руско лайно такова?!
- Обикновен наемник, нали? - Българинът се приближи до него и го потупа по бузата с шепата си. - Обикновен тъп наемник. Такъв, който изобщо не пита и не се тормози с въпроса защо...
Савелий сграбчи китката му и изръмжа този път на руски:
- Започваш много да ми лазиш по нервите! А това е опасно...
- Естествено – Павлов го погледна развеселено. - Какво ще кажеш да направим следното: аз и ти ще се приберем в квартирите си. Тази вечер ти си пусни телевизор. Избери СиЕнЕн. Там често напипват следата, но обикновено цедят информацията и изчакай новините от Централна Африка. В момента Националния освободителен фронт и Зора за Африка се конфронтират доста ожесточено. Най-вероятно „Орион“ ще бъде пуснат точно там. Но може и да е навсякъде другаде. Два месеца съм в очакване.
Савелий присви очите си и пусна българина. На устните му напираха много въпроси, но те водеха до други. Борис Павлов издърпа китката си и остана за кратко до руснака, но после поклати глава, сякаш на себе си, завъртя се на пети и измина разстоянието до вилата с бързи крачки.
Ершов можеше да извади „Стечкин“-а и да го застреля в гръб.
Задачата щеше да бъде изпълнена.
Поляков – удовлетворен.
Можеше да назове още пет държави, които щяха да въздъхнат от облекчение и да му се отблагодарят подобаващо.
Не го направи.
*
Павлов беше казал Африка.
Обаче СиЕнЕн предаде за Балканите. Новините за София бяха шокиращи и в първия момент Савелий бе в шок. Трябваше му половин час да осъзнае цялата ситуация преди да вземе решение, а после бе лесно.
*
Българинът му отвори вратата веднага, сякаш го бе очаквал. Държеше телефона си в ръка и безмълвно го покани да влезе. Савелий премина през коридора и се настани на малкия диван в дневната, оставяйки сака си в краката. Едва след това вдигна поглед и го закова в лицето на Павлов.
- Какво е „Орион“? - попита сухо той и се облегна назад.
- Гледал си СиЕнЕн, нали? - зададе свой въпрос Борис пресипнало. - Вече знаеш...
- Какво да знам, бляд! България е със затворени граници. София е под карантина... Говорят за някаква нова болест с деветдесет процента смъртност...
- Да... - Борис се отпусна на пода и пръстите му нервно се заровиха в джобовете на панталоните. Измъкна кутия цигари и запали с отсъстващо изражение. - Очаквах да е в Африка. Поне това бе написано като бележка във файла на Средногорова. „Държава от Третия свят. Военни действия. Политическа криза...“ Нямаше как да си набавя точна информация в коя точка ще пуснат заразата. Само предполагах. Пък и „Орион“ не е точно зараза. По-скоро е...лекарство.
- Моля?
Ершов изгледа със свъсени вежди момчето и за първи път се запита дали информацията, която знаеше за него е точна. Поляков му бе дал документи, че е обикновен студент по фармация. Нямаше нищо впечатляващо, ала сега го виждаше с други очи. Изглеждаше различен, нов, странен.
- „Орион“ е лекарство. Ново, опасно по мое мнение и вече изпробвано. Във файлът, който прочетох и дадох на СЗО, се говореше за една нова съставка. Смъртността засяга само хората над петдесет години, а това е риск, който може да се поеме. Пет страни са сключили спогодба за налагането му сред населението. Явно България е първата държава наложила „Орион“...
Савелий разтърка слепоочия в опит да прогони внезапно появилото се главоболие.
- Нищо не разбрах...
Борис го погледна със смесица от разбиране и снизхождение. Устата му се сгърчи в полуусмивка.
- Миналата година американската „Одисей“ стъпи на Европа. Това е спътник на Юпитер, изцяло покрит от ледена кора. Под повърхността откриха вода, подобен на първичния океан, в който някога е бил създаден живота на Земята, а също и първия жив извънземен организъм. Малка медуза с новото име калохерия. Извън нашия животински свят. Във файлът на Средногорова се упоменаваше, че са извлекли вещество от медузата, което са приложили първо на лабораторни животни, а после и на хора. „Орион“ е петата селекция от това вещество.
- Био оръжие – рече Савелий, но Борис го прекъсна троснато:
- Не ме ли слушаш?! Нито е био, нито е оръжие... Лекарство е. Екипът в Рим е установил, че веществото е лекарство. Добавено към силно увредена днк, лекува. „Орион“ е вещество, с което успешно са се справили със спин и рак. Средногорова бе поместила данни за дете, болно от левкемия и оздравяло напълно. Въпрос на време бе да конфигурират това вещество във формата на ваксина и да го пуснат сред населението.
- И според теб това е София, така ли? - В гласа на Савелий се прокрадна презрителна нотка. - Българската страна, която разработва ваксина заедно с руската и още пет страни е решила, че е удачно това да стане първо на нейна територия, а не в някоя убита от войните държава, така ли?
- И аз си помислих същото. Че не е възможно, нали? Обаче СиЕнЕн казаха друго тази вечер. София ще е различна след „Орион“. А след София ще е ред на Москва, на Рим, на Лондон...
Савелий подсвирна тихо.
- Сигурно си луд? - предположи той в опита си да звучи шеговито, но гласът му потрепери в края. - Луд за връзване?
- Да, луд съм – Българинът се усмихна горчиво. - Толкова луд, че са пратили теб да ме убиеш. О, каква драма!
*
Сутринта на другия ден двамата напуснаха острова. Пътуваха един срещу друг в малкия кораб, който ги отвеждаше на континента. През цялото време Борис Павлов не отмести поглед от Савелий. Не си казаха нищо след разговора им предната вечер.
Всичко бе отдавна казано.
*
Савелий Ершов последва българина, нарамил сака си дори след като акостираха на континента. Под мишницата в кожен кобур усещаше пистолета си, но куршумът предназначен за Борис Павлов не знаеше кога ще бъде изстрелян.
Първо трябваше да се опитат да се приберат в карантинираната София...
Разбира се, ако бе останало нещо от града.
Няма коментари:
Публикуване на коментар