Позиция?
Статус…?
Нещо друго...
‼️ Добре. Добре. Знам, че досаждам, но някак си не мога да се стърпя и искам да си излея черно на бяло една теория. Става дума за Жокера, изигран от Хийт Леджър в "Черният рицар". Предполагам всички знаем каква е историята зад кулисите и нервното изтощение, довело да трагичния край на Леджър. Разбира се, тук мненията са много и не се наемам да застана зад някаква позиция относно истинността на случилото се, защото: първо (!) не съм хроникьор и второ (!) личните драми на публични личности не ме вълнуват много-много.
👀 Ще си позволя да коментирам само тази конкретна роля на Леджър, с която той остана в историята на киното. Бих казала емблематична, култова, стряскаща, много, много спорна. Като актьор той има и други роли и смея да твърдя, че се справя страшно добре. "Планината Броукбек", "Братя Грим", "Като рицарите"... Има присъствие на екрана и въплъщенията му са достоверни, харизматични, одухотворени... Ако бъда докрай сантиментална, може би ще призная, че би блестял в много разнолики роли, стига да не бе починал толкова млад и в разцвета на своя живот.
🦇 Вселената на Батман е неизчерпаем източник на страшно много идейно наследство. Несъмнено ще човъркаме този комиксов герой и през следващите сто години, просто защото предлага на конвейер теми за справедливостта, любовта, жертвоготовността, доброто, злото... Все неща, от които човекът се вълнува и е склонен да погледне под различни перспективи. Нищо чудно, така в ролята на героите на Готъм сити са разнолики и интересни. Всеки нов режисьор добавя нещо ново към визията и с това слага началото на определени персонажи, с които свързваме дадена идея. Така например в моите спомени се загнездва образът на Жокера с Джак Никълсън, но честно казано това превъплъщение не ми допадна толкова, колкото това на Леджър. Защо?
💣 Жокера на Леджър е по-психотичен.
🤫 До този момент си мислех, че лудостта е разпиляна, нецентрализирана, неуравновесена сила, която е хаотична сама по себе си. Тя не носи никакъв заряд, нищо, което да е смислено и следователно първообраз. Тя съществува на границата между разума и неразума и линията между тях криволичи ту в едната страна, ту в другата. Лудостта се визуализира в много роли и нито една от тях не би могла да бъде стабилна, може би защото стабилността приемаме, че може да има само от психически устойчив и здрав човек. Това приемах за даденост преди да изгледам "Черният рицар" и да променя завинаги мисленето си в друга, съвсем шокираща територия.
Човек съм и до последно си мислех, че нормалността е здрава солидна скала в обществото. Трудно би могла да бъде поместена или унищожена, колкото и да я удряш с чук и колкото и време да я подлагаш на натиск. Мислех си, че здравата психика е фундамент, нещо изначално твърдо и не поддаващо се на никакво влияние. Едва впоследствие обаче осъзнах колко съм грешала. Че душевния покой и стереотипа най-лесно биват унищожавани, а дори не е нужно кой знае каква апокалиптична мощ. Както казва Жокера на Хийт Леджър:
"Лудостта е като гравитацията. Нужно е съвсем леко побутване."
🎬 Това е един от филмите, които промениха завинаги възприятията ми и ме направиха такава, каквато съм сега. Естествено, признавайки това съвсем не изключвам комплексния фактор в личен план - цялата ми житейска мъдрост, хората, които срещнах по пътя, начина, по който те ми повлияха, болката, щастието, успехите, камъните, паданията... Всичко в този наш живот е комплексно и не бива да бъде разглеждано по отделно. От тук следва съвсем житейска, философска теза, че НИКОГО НИКОГА не трябва да съдиш за това, което е. Но това е тема, която нямам желание сега да обсъждам надълго и нашироко.
Та в този филм, "Черният рицар", Жокера е психотичен, наподобяващ стихия, която руши обществените прийоми и наложеното статукво с цел почти нравствено-философска: да покаже, че и у Доброто (идеалното, жертвоготовното) има Мрак и Зло, че зад добрите намерения невинаги се крие благородно съдържание. Няколко са идеите в този Жокер и всички те са задъхващи, определящи, култови, поне що се отнася до моя простичък разум да откривам чудесата на света. Аз съвсем не съм философ, нито пък психиатър, но с удоволствие се ровя в подобна проблематика без да имам кой знае каква полза, освен може би в това да одухотворявам сама себе си. Не съм иноватор. Не съм и будител. Не се стремя да доказвам истинността на позицията си и нямам сили да водя дълги дебати относно дали съм права или не. Всичко това, в този блог, е част от самата мен, от моя живот, моите мисли, моята... Не знам. Вие довършете тази мисъл!
‼️ Жокера на Леджър казва още: "Защо си ТОЛКОВА сериозен?!" и аз понеже съм латерна, ще повторя същите думи с друг смисъл: Защо, по дяволите, всички сме толкова сериозни?" Нима бихме се измъкнали живи от живота? Нима ще векуваме сто, двеста, триста година? Смешно. Отрезвяващо. Като да те ударят с опакото на дланта. Как му викат българите на това? А, да. Да ти пернат цигански шамар. 😆 А Леджър добавя колорит, когато набляга на тази реплика. Прави го и може би осъзнава ефекта от това. Прави го, за да премахне напълно устойчивостта на целия ни живот и да ни покаже онова, което обществото сякаш не желае да се съобразява. Особено пък сега - с тези ненормални социални мрежи, в които човешкото стадо влиза във филмови сценарии и си мисли, че е важно, че мнението му написано някъде, харесано от друг, споделено от трети, означава, че е истинно. Смешно, досадно, глупаво, излишно. :)
👉 И продължаваме с репертоара на Жокера, който разказваше различни истории за това защо изглежда така. Защо устата му е сцепена, явно с бръснач или нож , в завинаги ухилена гримаса? Носи грим и се облича в дрехите, които му дават първо мафиотите на Готъм сити, а после благовидното общество... Замисляли ли сте се защо той разказва различна история и заслушвайки се в това, някога запитвали ли сте се коя е вярната? Защото аз съм предъвквала думите и мога да споделя сега моето генерално умозаключение, целта, на което написах този въздълъг Кино(П)оглед.
❣️🖤 Отговорът тук е еднозначен... или двузначен, зависи много от личното ти мнение. Нито една от историите е вярна. И всичките му истории са верни. И в двата случая образът му се разгръща в невероятно огромен диапазон на светоусещане. Истината - еднозначна, двузначна, шокираща, (не)логична - е, че Жокера на Хийт Леджър е образ на цялото ни общество. Гримирано, напудрено, живеещо в заблудата на собствената си значимост, носещо белезите на злото, скрито зад маска, зад усмивка. Благородството го няма. Любовта е погазена. Лицето, което обръщаме към обществото е онова, зад което крием мрака в душите си.
ЗАЩО СМЕ ТОЛКОВА СЕРИОЗНИ?!
Да зашием вечната усмивка и да смъкнем грима си. Да погледнем в огледалото какви сме всъщност. И ще видим...
Ще видим...
Ако не умрем от сепсис, заради причинените рани, само се надявам, че ще бъдем ПО-ИСТИНСКИ!
Няма коментари:
Публикуване на коментар