Океан от болката на хиляди души. Обуздаването на Левиатан.
заглавие: „Рибарят“
автор: Джон Ланган
кога и къде е издадена книгата, издателство: издателство „Сиела“, София, 2020 (оригинал: The Fisherman, John Langan, 2016)
обем (брой страници): 344
жанр: фентъзи, мистерия, драма, хорър
сетинг: САЩ, местности около река Хъдсън, нашата съвременност + началото на XX век
редактор: Благой Д. Иванов
коректор: Мария Венедикова
прочетена на: книжен носител (!)
Моята скромна оценка: 4 от 6 
КРАТКА АНОТАЦИЯ: Какво би станало, ако Х. Ф. Лъвкрафт, Стивън Кинг и Кормак Маккарти бяха написали заедно книга?
Холандският поток се вие нa ceвер от Ню Йорк, сред неизбродимите гори край град Удсток. Реката извира от старото водохранилище „Ашокан“, бреговете ѝ са стръмни, коритото ѝ е измамно дълбоко, а водите ѝ са черни като мастило. Мястото предлага идеални условия за риболов… но крие в недрата си неподозирани, дори фантастични загадки.
Отговорът е „Рибарят“ на Джон Ланган – един изумителен роман, носител на престижната награда „Брам Стокър“!
Ейб и Дан са мъже с тъжна съдба. Загубили своите съпруги, те се опитват да потушат мъката в своето хоби и да открият утеха в общуването помежду си. Отначало не приемат сериозно странната мълва за Холандския поток, която обещава изцеление за болката им. Скоро обаче и двамата ще бъдат завлечени към дъното на зловещо и древно сказание, в което сред удавени тайни и прогнили мечти броди една демонична фигура, която местните наричат Der Fischer – същество, изпълняващо човешките желания на твърде висока цена…
Днес съм в добро настроение. Склонна съм да разказвам, да правя анализ, да налагам мнение, да правя акценти... Може би е редно да упомена по ред причини, че „Рибарят“ на Джон Ланган ми бе първата (прочетена!) книга за 2023 година. Случиха се много неща, лични, не толкова лични, ала все пак неща, подир които хвърлих време да мисля за последствията, да ги дъвча като горчиво хапче и да дълбая в болката, така позната на човешката душа. Случайно или не книгата на Ланган ме свари в период на нещо, което той самия разказваше – за загубата на хората, които си отиват от нас, покосени от болест или от нещастен случай. Каквато и да е причината, истината е, че ефектът от тяхната липса е разрушителен, стряскащ и болезнен.
Преди „Рибарят“ се пробвах с други книги и други автори.
„На изток от рая“ на Джон Стайнбек. „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. „Магизточник“ на Тери Пратчет… Оказа се, че успявах да се концентрирам само половин час върху тях, а със Стайнбек отбелязах рекорд с повече от 120 страници, преди да я затворя и да я върна обратно в библиотеката. Държа да отбележа, че книгите не са виновни, нито пък авторите. Доколкото помня, дори ми бяха интересни, но сякаш не успявах да задържа вниманието си. Понякога ми се налагаше да чета едно и също изречение три или четири пъти, за да вникна в него, преди да спра за деня и да се пробвам на следващия ден… Осъзнавам, че в момента се изповядвам – признавам си за неща, които не бях споделяла до този момент и се извинявам, ако тези редове ви носят скука.
Когато започнах „Рибарят“, бях убедена, че и неговата съдба ще е същата. Ще я затворя след седмица, стигнала до 50 страница примерно. Няколко пъти наистина ми идваше да го направя, но после продължавах от там, от където бях спряла. А след месец вече имах резултат. 344 страници за месец! Рекорд!… Прочетох ги и не съжалявах за това.
И след толкова много встъпителни думи, ще започна отначало.
Днес ще говоря за „Рибарят“ на Джон Ланган. Книгата ми бе препоръчана от мой много добър приятел, знаейки за книжния ми вкус и предпочитанията ми към мрачни книги. Бях си я купила през декември на 2022 година от Озон.БГ заедно с „Мамник“ на Васил Попов. Беше забутана навътре сред другите моментни покупки и известно време наистина бях забравила за нея. Едва лятото я „изрових“, поотръсках я малко и я започнах.
Стилът на Ланган е интересен. Притежава емоционално зареден изказ, описателен точно, където трябва. Понеже (както вече споменах по-горе!) аз самата преживявах лична трагедия, още в началото успя да ми грабне вниманието, особено с начина на предаване на емоция. Дълбоко личен, откровен до дупка и сърцераздирателен… Имах чувството, че той самия описваше своята загуба, така, че главния му герой Ейб бе прекалено ярък и действителен. Не че и преди не съм попадала на книги с дълбока драма. И да бе само това, а не беше. Страстта на Ейб да ходи за риба бе отглас, начин за преодоляване от загубата на любимия човек – прекалено близък и човешки, за да го пренебрегна ей-така. Имах чувството, че виждах местностите, които Ланган описваше. Усещах ги и смея да твърдя, че това е чара на книгата.
Ходенето за риба е самотно занимание. Човек остава сам с мислите и спомените си, и ‘рестарира’ системата (така да го кажа, макар тези думи да са като гавра). Убедена съм, че няма такова нещо като лечение – строго определен начин за преодоляване на скръбта. За всеки човек е различно, но рано или късно се превъзмогва. Донякъде. Или се надявам да е така.
При Ейб тъгата бе дълбока, а справянето ѝ – трудно. Според мен бе затворен човек, склонен към съзерцание и меланхолия и не е изненадващо, че риболова го бе погълнал изцяло. Накрая утешението явно е подействало, защото все пак бе стъпил на краката си и бе се върнал отново към социалния си живот. Харесах Ейб, заради силата, която излъчваше и благоразумието във всичките му реакции.
Пълният му антипод бе Дан. Споделяха не само приятелство, но и скръб и все пак бяха различни. Знам ли, може би мъката на Дан е била двойна или тройна. Изобщо има ли класация за определяне на коя загуба е по-тежка…? Но при Дан скръбта бе изместена в друг спектър – гняв, разочарование, нежелание да продължи напред и да загърби миналото… Това са сборни неща, но определено въздействаха силно, а Ланган бе брилянтен в това отношение.
Централно място в „Рибарят“ заемаше легендата. Митът за голямата риба, плуваща в първичния океан и изпълняваща желанието на този, който я хване. Разбира се, тук приказката за Рибарят и златната рибка приемаше съвсем друг облик с размазани щрихи, сиво-черни, ужасяващи и гротескни по своя смисъл. Не вярвам да съществува човек, който да не знае за приказката, но вярвам, че само няколко са я е прочели в интерпретацията на Джон Ланган. Представете си голяма, огромна, чудовищна риба, по-голяма от кит, плуваща в черния океан на Сътворението. Човешката мисъл би решила, че в такава вода не би съществувал живот и щеше да е напълно права. Ала все пак съществува живот и то какъв! Океан от изплаканите сълзи на ненавременна загуба на любими хора, гняв и извънмерна, космополитна болка – и в този бульон се раждат чудовища. Дребни варианти, разбира се! Не толкова големи, колкото рибата, която властва над всички.
И ако внесем логика в приказката – колко ли време ще е нужно, за да обуздаеш Левиатан? Би ли могъл един обикновен човек със собствени сили да хване тази риба, да я подчини на волята си, да я принуди да изпълнява желания и да обърне времето наопаки?
Немислимо.
Невъзможно.
Глупаво.
Е, човекът е единственото същество, което превръща невъзможното във възможно. И не е нужно да притежава кой знае какви свръхестествени способности за това. Достатъчно му е да вярва в себе си и да черпи сили от резервоара на собствената си душа. В случая е много важно какво има в същия този резервоар. Гневът, омразата и болката също могат да бъдат мотиватори и то много силни и здрави. Способни са да създават въжета от толкова твърд материал,който е много трудно да бъде разрушен, но (естествено!) те връзват не само улова, но и самия теб. Времето отнема човещината, превръщайки те в кукла, не толкова разумна, колкото и чудовищната риба.
Поуката я оставям на вас. Все пак си говорим за приказка, колко трябва да е истинска тя точно в този момент? Понякога не времето е това, което лекува, нито пък желанието да хвърлиш ресурс в нещо мъгляво и кошмарно. Понякога е нужно просто да почувстваш, че след края започва началото и че никога края не е съвсем край. Реденето на клишета не ми е стихия, ала все пак ако някога някъде някой ти затвори врата, ти не бива в никакъв случай да продължаваш да се взираш в затворената врата, да се опитваш да я отвориш насила или да тънеш във фантазии как същата тази врата продължава да е отворена. Да. Ако вратата е затворена, значи друга се е отворила и само чака да я видиш.
Смятам, че след всички изписани думи за „Рибарят“ на Джон Ланган може би ще ви амбицира да я погледнете. И не само да я погледнете, но и да я прочетете. Дори да не е през моя поглед, а през вашия – няма да е проблем. От сърце харесах книгата и за това акцентирам толкова дълго определени емоции, които ме изпълваха, докато я четях.
„Бледите очи се насочиха към мен за втори път, този път за по-дълго, с цялата тежест на вниманието на Рибаря. Предполагам, че почти всеки от нас е усещал погледа на човек, чиято житейска съдба прави вниманието от негова страна почти осезаемо. Силата, излъчваща се от очите на Рибаря, ме изтласка крачка назад и щеше да ме повали на колене, ако той не се беше обърнал отново към морския звяр. В него бушуваше поток от емоции – толкова силни, че бяха почти видими. Имаше гняв – гняв към нисъл мъж с мръсна туника и шалвари, вдигнал с две ръце над главата си меч, с който се готвеше да посече висока жена с дълга кестенява коса, прикрила с тяло децата си. Имаше болка – защото жената и децата лежаха посечени в локви кръв. Имаше надежда – многозначителен абзац, вероятно на гръцки, под гравиран морски змей сред стилизирани вълни. Имаше решителност – Рибаря тропаше на поредната врата и питаше поредния старец или старица дали случайно не притежават едни стари книги… Емоциите се изливаха в поток, който не можех да назова – може би порив, нужда, бликнала от разлома на сърцевината на този човек. Именно този порив бе вдъхнал сили на Рибаря, когато към черните води го завлавило едно от въжетата с куки, с които опитвал да улови нещо, чието изображение зърнал навремето в една книга. Именно благодарение на него той се беше борил с митичното чудовище, за да премине през този долен свят към друг, още по-надолу, да черпи от онова, което намери там, докато отново покори звяра, освободил се от неговата власт. Внезапно ме завладя впечатлението, че видимият човек е само част от Рибаря, при това по-малката; по-голямата част се намираше извън полезрението ми – колос с мраморна кожа и празни очи като класическа статуя. Страховито впечатление, подсилено от други негови настроения, които долавях: насмешка, тръпчива като лимон, и гняв, остър, като ръба на бръснач.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар