БЛОГ РЕВЮ 16: "ШЕДЬОВРИ НА АМЕРИКАНСКИЯ РАЗКАЗ" (ТОМ II, АНТОЛОГИЯ)

 

Никога не е късно за малка доза класика

🇺🇸 заглавие: „Шедьоври на американския разказ” - ТОМ II, Антология

🇺🇸 автор (колектив): Теодор Драйзър, Джек Лондон, Ф. Скот Фицджералд, Хамлин Гарланд, Едит Уортън, Уила Кедър, Зейн Грей, Джеймс Оливър Карууд, Джон Рийд, Сюзън Гласпел, Буут Таркингтън, Шърууд Андерсън, Томас Улф, Деймън Раниън

🇺🇸 оригинал: /

🇺🇸 издателство: „Пергамент Прес”, съставителство, 2019

🇺🇸 година: 2019

🇺🇸 обем (брой страници): 480

🇺🇸 жанр: класика

🇺🇸 сетинг: САЩ

🇺🇸 преводач (колектив): Станимир Йотов, Елмира Великова, Мариана Христова, Силвия Николаева, Радослав Петкашев, Христина Генова-Йошида, Красимира Христовска

🇺🇸 коректор: Филипа Колева

🇺🇸 редактор: Силвия Йотова

🇺🇸 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 4 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Представяме ви още 27 шедьовъра на американския разказ, всеки от които е избран измежду стотици други и е издържал теста на времето. Завладяващи, затрогващи, забавни и увлекателни, тези творби са най-доброто от една следваща плеяда ненадминати разказвачи, които са очертали и дефинирали пейзажа на американския разказ.

Вторият том на издателство "Пергамент Прес", а именно антологията "Шедьоври на американския разказ" не ми хареса толкова. Може би това се дължи преди всичко на момента или на някакви завишени стандарти, които имах след първия том. Ала въпреки всичко подбраните разкази също не отстъпваха от тези в първия том. Единственият автор, с чието творчество се бях срещала беше Джек Лондон. Свързвах го от написаните "Белият зъб", "Дивото зове" и "Бельо Пушилката". Другите автори в този том ми бяха съвършено непознати, като Кърууд и Драйзер ги бях чувала само по именно, но ми бяха съвършено непознати като творчество. Очакването ми донякъде бе оправдано, но все си мисля, че е можело и по-добре. 

В първия том не бях обърнала внимание на кориците. Ето защо ми бе интересно да разбера, че косачът представлява фрагмент от Уинслоу Хоумър (1821-1896) озаглавена "Ветеранът на ново поле", рисувана през последната година от Американската гражданска война, през 1865 г. Темата за войната беше широко застъпанa. В "Завръщането на войника" на Хамлин Гарланд ми допадна най-много, разбира се. Имаше и други попадения и ще се опитам да бъда малко по-конструирана, когато описвам позитивите им... 

Тиодор Драйзър с "Изгубената Фийби" ме разчувства. Става дума за кротък човек, който загубва жена си. Фийби умира, а той продължава да я търси. Джек Лондон ми бе добре познат с "В далечна страна", обаче с разказите "Мексиканецът" и "Езичникът" буквално ме хвърли в изумление. Очакваш Аляска, златна треска и Юкон, а вместо това получаваш слънчево изгаряне, Таити и Соломонови острови. Фицджералд е добър разказвач. Определено ми харесва изказът му и склонността да бъде изчерпателен и всепроникващ. "Трохите на щастието" и "Нощ в панаира" са истинска наслада. За това пък Хамлин Гарланд ми е безспорен фаворит в тази антология. Смея да твърдя, че разказът "Под лъвската лапа" чудесно си пасва с фрагмента от корицата, пък може и "Завръщането на войника" да е вдъхновител. "Гледката на мисис Мансти" на Едит Уортън - шест плюс. Повече от шест плюс! Всъщност е красив, нежен и много чувствен разказ, но за това пък "Случаят с Пол" на Уила Кедър е направо нелеп. Въпреки екзалтацията на темата за душевната възвишеност и желанието да бъдеш над физическите условности и зависимости, този разказ за мен е най-слабото представяне в антологията. След това обръщаме взор към родоначалника на уестърна, а именно Зейн Грей със "Славеят на Монти Прайс". Удар в десятката, заедно с Кърууд и написаните от него "Кибрит" и "Бъки Севърн". Не искам да се вдълбавам поотделно на Шърууд Андерсън или Буут Търкингтън. Не ме впечатлиха, но за това пък Улф ми закова вниманието с "Далечното и близкото". А в последните страници се смях до насита с Деймън Раниън и неговия "Кръвно налягане", последван от иронията в "Лили от Сен Пиер".

Все още се удивлявам от начина на конструкцията на написването на разказите. Сюжетът е простичък, няма ярък финал, а героите са семпли, човешки, разбираеми. Идеите не са сложни за възприемане, ала въпреки всичко те подтикват към размишления. Според мен двете антологии трябва да се четат заедно и ги препоръчвам на онези, които изследват тънкостите при разказа или пък се вълнуват от класицизма в литературата. Експедицията ми в дебрите на американската литература завърши със затварянето на последната страница от 'Американските шедьоври' на "Пергамент Прес". Всъщност ако бъда честна, трябва да си призная, че ми хареса да експериментирам. Това е стреляне напосоки. Започвайки четенето на двете антологии бях наясно, че повечето автори са ми непознати, освен това подходих с негативизъм и ниска оценка. Изненадата ми бе пълна, прочетох толкова красива проза, че несъмнено в по-късен етап от живота си се надявам да прочета още от набелязаните автори. Благодаря на издателството, че направиха времето ми толкова самоопределящо и ползотворно. Надявам се вие също да откриете нещо ценно, нещо, което ще ви накара да се усмихвате по-често.

📖📖📖

📌 Тиодор Драйзер (1871-1945)

👀 „-  Тук ли е Фийби? - попита той нетърпеливо.

- Фийби ли? Коя Фийби? - отвърна мисис Рейс, изненадана от този неочакван изблик на енергия от негова страна.

- Моята Фийби, разбира се. Жена ми! Коя друга? Не е ли тук?

- Боже мой! - ахна мисис Рейс, оставайки с отворена уста. - Горкичкият! Ти май си се побъркал. Влез и седни! Ще ти направя кафе. Жена ти не е тук, разбира се, но влизай и сядай. След малко ще ти я намеря. Знам къде е.” 

(„Изгубената Фийби”, стр. 18)

📖📖📖

📌 Джек Лондон (1876-1916)

👀 „Слоупър сложи ръка на рамото на метиса.

- Жан Батист, чувал ли си някога за котките от килкени?

Другият поклати отрицателно глава.

- Та тези килкенски котки, добри ми друже, така се сбили помежду си, че нищо не останало от тях. Ни кожа, ни кости! Разбираш ли? Абсолютно нищо. Тия двамата там не обичат много да работят. Те ще останат сами в онази хижа, през цялата зима, през цялата дълга тъмна зима. Сега разбираш ли защо се сетих за килкенските котки?

Французинът в Жан Батист сви рамене, но индианецът в него не реагира по никакъв начин. Свитите рамене обаче бяха красноречив жест, в който имаше нещо пророческо.”

(„В далечна страна”, стр. 68-69)

📖📖📖

📌 Франсис Скот Фицджералд (1896-1940)

👀 „След ден-два панаирът щеше да свърши - завинаги! - и тези най-желани и недостижими момичета от всички останали по света, тази сестра, за която говореха, че е най-красивата, щяха завинаги да си отидат от живота му. Щяха да отпътуват във фантастични автомобили под лунната светлина, без да е целунал която и да е е от тях. През целия си живот щеше да гледа с безкрайно съжаление към този невъзвратимо пропуснат шанс. Да, той щеше да отиде при онзи магазинер и да му каже в лицето "Виж какво направи с мен!", но това не му носеше голяма утеха. Като повечето от нас Базил не можеше да осъзнае, че в бъдеще щеше да получи много еквиваленти на онова, което не можеше да получи сега.”

(„Нощ на панаира”, стр. 154-155)

📖📖📖

📌 Хамлин Гарланд (1860-1940)

👀 „Когато уморените гости си легнаха под топлите юргани, Хаскинс се заслуша  за кратко във воя на вятъра под стрехите и след това каза бавно и някак умислено:

- Има на тоя свят хора, които са достатъчно добри, че да бъдат ангели, и трябва само да умрат, че да станат такива.”

(„Под лъвската лапа”, стр. 203)

📖📖📖

📌 Едит Уортън (1862-1937)

👀 „Изненадана, но невъзмутима, мисис Блек кимна, когато чу това встъпление.

- Никога не съм имала онова, което исках - продължи мисис Мансти. - Все разочарования, едно подир друго. Дълги години мечтаех да живея в провинцията. Но си останах с мечтите - така и не успяхме да го постигнем. Къщата ни имаше слънчев прозорец и всичките ни цветя умираха. Дъщеря ми се омъжи преди години и замина... пък и тя не се интересуваше от нещата, които бяха скъпи за мен. След това почина мъжът ми и останах сама. Това се случи преди седемнайсет години. Преместих се да живея при мисис Сампсън и оттогава съм там. Вече и краката не ме държат, както виждате, и не излизам често; само при хубаво време, ако се чувствам много добре. Сега сигурно разбирате защо прекарвам толкова време пред прозореца си - задния прозорец на третия етаж...

- Знаете ли, мисис Мансти - каза великодушно собственичката, - предполагам, че ще мога да ви предложа задна стая, една от новите стаи в при...

- Но аз не искам да се местя... Не мога да се местя! - почти извика мисис Мансти. - Дойдох да ви кажа, че ако направите тази пристройка, няма да имам никаква гледка от моя прозорец - никаква! Разбирате ли?”

(„Гледката на мисис Мансти”, стр. 264)

📖📖📖

📌 Зейн Грей (1872-1939)

👀 „Далеч в южните предели на пасищата на Тонто, под пурпурните сенки на планината Пелонсийо, живееше ранчеро с широко сърце, който приюти Монти Прайс в дома си. От време на време Монти вършеше разни дребни неща, които от учтивост можеха да бъдат наречени работа. Той никога повече не се качи на кон. Краката му бяха изкорубени и куцаше тежко. Не можеше свободно да си служи с ръцете. И много рядко или никога не сваляше сомбрерото си в присъствието на друг човек. Защото на главата му нямаше нито косъм. Лицето му бе възтъмно, почти черно, с ужасни белези по него.

Съсипан сакат каубой-развалина, но колкото и да беше странно, в ранчото имаше хора, които постепенно го обикнаха. Защото те знаеха неговата история!”

(„Славеят на Монти Прайс”, стр. 325)

📖📖📖

📌 Джеймс Оливър Кърууд (1878-1927)

👀 „- Знам, че една жена може да умре, пребивайки се от работа - продължи Севърн. - Майка ми си отиде така. Добре си спомням, когато се случи, макар да бях още дете. Тя ходеше превита и прегърбена, а ръцете Й бяха груби и изкривени. После разбрах защо ме прегръщаше така силно и ми тананикаше разни весели неща, докато баша ми го нямаше. Като казах на Марѝ какво съм намислил, тя първо се разсмя. Но после когато ѝ разказх за майка ми и за това как работата, студът и гладът я убиха, когато най-много се нуждаех от нея, тя само сложи ръка до лицето ми, погледна ме някак странно и след това заплака като дете. Марѝ ме разбира, такава си е тя. И знае за плановете ми...

- Не трябва да говориш повече, Бъки, - предупреди го докторът, докато мереше пулса му. - Не е добре за теб.” 

(„Бъки Севърн”, стр. 345)

📖📖📖

📌 Томас Улф (1900-1938)

👀 „И най-накрая заеквайки, той се сбогува непохватно с тях. Тръгна надолу по реката, след това по пътя към града и изведнъж осъзна, че е вече старец. Неговото сърце, което бе храбро и уверено, когато бе гледал познатите гледки, откриващи се от железопътната линия, сега бе отслабнало от ужас и съмнение, след като бе зърнал странното и неподозирано лице на земята, която винаги бе само на хвърлей камък от него и която никога преди не беше виждал и познавал. И той разбра, че цялата магия на онзи сияен изгубен път, гледката на блестящите линии, въображаемото ъгълче от онази малка добра вселена на копнежа и надеждата никога не могат да бъдат върнати.”

(„Далечното и близкото”, стр. 432)

📖📖📖

📌 Деймън Раниън (1880-1946)

👀 „Но онова, което ме удря отзад по главата, не е ябълка, нито праскова, нито брюква, нито зелка, нито пъпеш, а парче тухла, с която макаронаджията е затиснал хартиените торбички за стоката си. Именно това парче тухла прави буца на тила ми, която е толкова голяма, че когато на другия ден отивам при доктор Бренан заради стомаха си, той решава, че е тумор и аз не тръгвам да го разубеждавам.

-  Но от друга страна -казва доктор Бренан, след като ми измерва кръвното налягане, - налягането ти е под средното и поне в това отношение си извън опасност. Която само идва да каже, колко добре се отразява на човек, ако я кара малко по-полека - отбелязва доктор Бренан. И сетне добавя: - Десет долара, моля.”

 („Кръвно налягане”, стр. 458)