Вечната класика на Елис и обществото ни, което се нуждае от неговия Психар
🔪 заглавие: "Американски психар"
🔪 автор: Брет Ийстън Елис
🔪 кога и къде е издадена книгата, издателство: ИК "Колибри", София, 2007 (оригинал: American Psycho, Bret Easton Ellis, 1991)
🔪 обем (брой страници): 516
🔪 жанр: хорър, трилър, сплатерпънк
🔪 сетинг: САЩ
🔪 превод: Георги Шарабов
🔪 редактор: Росица Ташева
🔪 прочетена на: електронен носител (!)
Моята скромна оценка: 6 от 6 
КРАТКА АНОТАЦИЯ: "Американски психар" ни представя две години от живота на двайсет и шест годишния банкер Патрик Бейтмън – високообразован и напълно бездуховен млад човек, ненадминат специалист по модно облекло, редовен посетител на нюйоркските шикозни заведения, любител на изисканите питиета, наркотиците и порнофилмите, фин познавач на попмузиката, прототип на съвременния антигерой, самопровъзгласил се за сериен убиец и антропофаг. След поредната вечер, прекарана в иначе блестящо написани безсмислени ресторантски разговори, Бейтмън се забавлява, като изнасилва млади жени и убива когото свари, след което изяжда част от жертвите си сготвени или натюр. Романът често е схващан като сатира на юпи-културата и това би било възможно тълкуване, ако еротичните сцени и сцените на насилие не бяха повече от нормалното за подобен вид критическа литература и ако описанията им не се отличаваха с гротесков натурализъм, който препраща по-скоро към любимите на Бейтмън порнокасети и към филмите на Тарантино, отколкото към романите на Томас Харис. Впрочем никой от обкръжението на Бейтман не подозира за "страничната му дейност", а адвокатът му, пред когото той, така да се каже, се изповядва, отказва да му повярва. Читателят също се пита кое е истина и кое плод на отегченото въображение на свръхзадоволения американски финансист. Но както и да си отговори, ще му остане удоволствието от майсторското перо на Елис, от искрящите от хумор диалози и, разбира се, от напрегнатото очакване на развръзката.
Когато бях на тринайсет, братовчед ми донесе няколко книги - всичките в жанр хорър, трилър и криминале. Трудно ми е да определя жанра с точност. Говоря за период, от който е минало страшно много време и някои подробности ми се губят. Имаше няколко попадения на Стивън Кинг ("Тъмната половина", "Живата факла", "Кери"), смътно си спомнях Ричард Леймън и неговата "Плът", "Лошо място" на Дийн Кунц и... "Американски психар". Сложи ги до леглото си, погледна ме и каза: "Не ги чети. Не са за теб." Опитайте се да го кажете на тийнейджърка, която смята, че не може току-така да бъде уплашена, която вярва в себе си и предполага, че категориите за възрастни не се отнасят за нея... Ще претърпите крах! Така де, погледнах го скептично и му казах: "Голяма работа! Не ти искам тъпите книги!" и една вечер, когато той излезе с компанията си, моя милост ги придърпа към себе си и направи мъничко проучване. Кинг ми бе познат. Тогава прочетох за първи път "Тъмната половина". "Лошо място" и "Плът" не ме спечелиха с кориците си, така че не знам какво се случва между страниците им, а "Американски психар" бе гвоздея на вечерта.
Имах навика да чета всяка книга открая и посредата. Отварям наслуки и чета. Ако ми хареса, я започвам отначало. Така и направих и с тази. Прочетох края - "тъпотия", отворих по средата и попаднах на глава с доста крещящото заглавие "Убийството на две проститутки", а после и "Убийството на дете", поумувах малко и започнах...
Дори не довърших главите!
Направо се втресох!
Захвърлих книгата и си казах, че по-глупава и грозна книга не бях чела.
През годините много пъти ми се е искало да я захвана отново, но първото впечатление бе оставило грозен, кървящ белег. Не страх, а по-скоро погнуса, а идеята ми бягаше по тъча. И когато започнах да блогвам книги, нарочно, с умисъл, че трябва да се натегна, си дадох условие за книга, която съм започвали много пъти, но никога досега не съм прочела. "Психаря" на Елис ме дразнеше на някакво ниво, което се опитвах да определя с двете си сиви мозъчни клетки. Изобщо не претендирам, че блестя от към ум и одухотвореност. Безсмислието не е мой приоритет. На мнение съм, че всяко изкуство без значение от формата си, в никакъв случай не може да бъде създавано без цел. Ето защо "Американски психар" човъркаше с гротеската си и направила стаж като безумен читател, вече смятах, че мога да се справя с тази книга.
И започнах...
Малко неуверено.
После без да подлагам на съмнение професионализма на Брет Ийстън Елис...
Докато накрая се оказа, че чета книгата дори в два през нощта, защото нямам търпение да проследя сюжета и да видя още от 🪓 Патрик Бейтман. За три дни я прочетох без да правя пауза и воала! - предвид графичното изобразяване на секс, осакатяване и канибализъм, в края на този роман, останах втрещена, напълно блокирала, с нарушено функциониране на и без това малкия си мозък.
(ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ВСИЧКИ ОТВОРКОВЦИ, които си мислят, че няма такава книга, която биха издържали!!! Мили колеги, внимавайте точно с "Американски психар" на Елис. Трябват ви здрав стомах, железни нерви и време да асимилирате основните идеи, които в това ревю ще ги 'кондензирам' и 'сгъстя', така че смисълът да не избяга между мизогенистичната нагласа на главния герой Патрик Бейтман, ярките картини на отрязани глави, хапване на мозък и черва, и бляскавите партита в нюйоркските модни клубове.)
Нещото, което веднага се набива на пръв поглед - продуктовото позициониране! Дизайнерски марки на дрехи, костюми, вратовръзки и бельо, модни заведения, бляскаво хайлайф-общество, готини мацки, алкохол, пари, много пари. Време, страшно много време. И главният герой, който циркулира между това. Картините се менят на уж случаен принцип. Но ще ви издам една малка тайна: всъщност нищо не е случайно. Безсмислена вечер с приятели, които си задават въпроса костюм с какъв цвят да съчетаят с чорапите си или с коя жена да прекарат остатъка от вечерта. После фокусът е върху бездомниците, които кръстосват улиците. После следва кратък надзор на треторазредните порнофилми, в които се лее доволно количество кръв. Добавяме за привкус разсъждения на музикалния бранш, примерно еволюцията на Уитни Хюстън. И всичко това гарнирано със щедра порция рязане на хора - консумирането им, без значение дали е сексуален глад или... другия глад, който бихме изпитали, ако пред нас има сочна пържола и салата, поднесени с червено вино. До тук описах основния сюжет, онзи, който повечето хора възприемат първосигнално и който смятат, че е достатъчен. Истината обаче е следната: колкото по-висока култура претендираш, че имаш, толкова по-ниски щения и страсти предпочиташ. Фалшът и безсрамиието, безразборния секс, безсмислието на парите, на средата, не успява да даде смисъл на съществуванието ти. Нещо повече: средата не си заслужава. Патрик Бейтман доказва това - скучаещ, безморален, хедонистичен и мизогенистичен. Той е продукт на продуктовото позициониране. В романа модата, киното, музиката, средата "хранят" хората подобни на Бейтман, макар и не толкова психотични, колкото него. Израждането на културата всъщност следва напълно логичен път, той не изненадва дори с приумиците си да кълца и яде хора. Това е нормално стечение на обстоятелствата, дори изискващ фактор. Все си мислех, че по някое време ще почувствам съжаление към жертвите му, предвид мъченията, на които ги подлага, но това не стана изобщо. В ума ми постоянно изникваше картината на белите червейчета, използвани в медицината за почистване на гнила и мъртва плът. Патрик Бейтман ми приличаше на едно такова червейче, което се храни с гнилата плът на обществото ни - разни просяци, впиянчени колеги и глупави проститутки. Всичките - изходен материал на дебелото черво на социума. Клоака на зарази и мръсотия. Ако си мислете, че е от типажа на Ханибал Лектър, трябва да ви разочаровам. Лектър е продукт на по-високо импрегниране. Бейтман - напротив. Нали ви казах, бяло червейче, което 'чисти', 'яде' и 'живее' точно в този ред на понятията.
Патрик Бейтман ни представя лицето на обществото такова, каквото е. Безсмислено, безморално, безчовечно. Лишено от смисъл, от нагласа, дори от обяснение. Книгата е класика, защото може успешно да се имплантира и сега, тъй като социума продължава да се облича с мода, да слуша комерсиална музика, да гледа порно на килограм и да "яде" не само околните, но и себе си. Последното е метафора, но не е далеч от истината.
И така от всичко казано до тук може би ви става ясно, че аз останах прехласната от книгата! Невероятни описания, емоция, която изненадва, край, който те оставя без думи... Именно краят, който прочетох на тринайсет и който окачествих тогава като "тъпотия, баси!", е онзи, който носи последният лайтмотив: всички сме психотици в малка или голяма степен, но все още имаме надежда да не достигнем дъното. И предвид това Психаря на Елис го окачествявам, като най-добрия антигерой, който съм срещала в литературния свят.
Да. Краят определено "НЕ Е ИЗХОД"!
"- Бейтман, ти все такива неща ровичкаш. - Рийвс се обръща към Хамлин. - Бейтман все чете разни биографии за Тед Бънди, за Сина на Сам, за Чарли Мансън, ей такива идиотщини.
- Та какво казал Ед? - пита Хамлин заинтригуван.
- Казал, че когато виждал по улицата да върви някое красиво момиче, си мислел две неща. Едната половина на неговата същност изпитвала желание да я покани на ресторант, да ѝ говори приятни неща, да бъде мил с нея, да се държи прилично - тук спирам и довършвам уискито на една глътка.
- А какво мислела другата му половина? - не издържа Хамлин.
- Как ще изглежда главата ѝ, набучена на прът."
"Такава е истината - има хора, без които светът е по-добър. Животът на всеки един от нас не е обвързан с тези на всички останали. Тъпа теория. Някои хора просто не трябва да са на този свят."
"Едно младо момиче, първокурсничка, с която се запознах като студент в някакъв бар в Кеймбридж, ми каза така: "Животът е пълен с безкрайни възможности." Едва не се задавих с ядките, които хрупах, като чух тази нейна мъдрост. Преглътнах ги успешно с остатъка от "Хайнекен" в халбата ми, усмихнах се и се обърнах към ъгъла, където играеха със стрелички. Излишно е да споменавам, че не доживя до втори курс. Същата зима тялото ѝ бе открито във водите на река Чарлс, обезглавено."
"Притежавах всички отличителни белези на човешкия род - плът, кръв, кожа, коса, но обезличаването ми бе станало толкова силно, толкова дълбоко, че нормалната способност за съчувствие бе заличена, бе станала жертва на бавно, целенасочено умъртвяване. Бях просто имитация на действителността, грубо подобие на човешко същество, в чиито мозък работи само едно тъмно ъгълче. Ставаше нещо ужасно и не можех да разбера защо, не можех да се добера до причината. Единственото, което ме успокояваше бе звукът на кубчетата лед, подрънкващи в чашата с уиски "Джей енд Би".
"Макар отначало да съм напълно удовлетворен от действията си, внезапно ме обзема трагично отчаяние при мисълта колко нелепо и колко безболезнено може да бъде отнет животът на едно дете. Това същество пред мен, малко, сгърчени и окървавено, няма всъщност никакво минало и на практика нищо не е изгубило. Колко по-лошо е (и по-приятно) да отнемеш живота на някого, който току-що взел зрелостния изпит, предстои му да създаде семейство, да има приятели, кариера, чиято смърт ще разстрои много повече хора с неограничени възможности за скърбене, отколкото безсмислената смърт на това все още неразвито дете."
"Тук в "Боули", май не мога да се контролирам - в едно помещение са събрани толкова много жертви, напоследък просто ги забелязвам навсякъде: на служебни заседания, в нощни клубове и ресторанти, в такситата и асансьорите, на опашка пред банкоматите и пред рафтовете с порно касети, във "Вкуснотиите на Дейвис" и по СиЕнЕн, навсякъде, и всички си приличат по това, ч са плячка."
"Това вече можех да го разбера, по същия начин живеех живота си, около това организирах действията си, така се справях с реалността. Това бе географията, около която се въртеше моята реалност: никога не ми е идвало наум, че хората могат да са добри или пък че човек може да се промени, или че светът би станал по-добър, ако изпиташ приятното усещане на един поглед или жест, ако те споходи любовта и топлотата на някой друг. Нямаше нищо утвърдено. Изразът "щедрост на духа" не означаваше нищо конкретно, беше само едно клише, нещо като лоша шега. Сексът е математика. За индивидуалност вече никой не говори. Какво означава интелигентността? Може ли да се даде дефиниция на разума? Желанието е безсмислие. Интелектът не е цяр. Справедливостта умря. Страх, обвинения, невинност, съчувствие, вина, провал, мъка - това са все неща и чувства, които никой не изпитва. Спомените са безполезни, светът е безчувствен. Единствената му постоянна величина е Злото. Господ не е жив. На любовта не може да се вярва. Повърхност, повърхност, повърхност - само в това има някакъв смисъл... така виждах цивилизацията, колосална и фиркана..."
"Всеки модел на човешко поведение трябва да се възприема като поне отчасти обоснован. Какво е злото - част от твоята същност или нещо, което си извършил? Болката ми е постоянна и остра и не мога да обещая на никого по-добър свят. Всъщност ще ми се тази болка да налегне и други. Не искам никой да ме спаси. Но дори и след като признавам това - а съм го правил още безброй пъти след всяко убийство - и се изправям лице в лице с тези истини, не усещам душевно пречистване. Не научавам нищо повече за себе си и думите ми не стават по-разбираеми. Нямаш смисъл да ти разказвам тези неща. Тази изповед не означава нищо..."
" - Мисля си... нали знаеш тази приказка, че няма две еднакви снежинки?
Тя кимва.
- Струва ми се, че не е вярно. Според мен много снежинки си приличат... и много хора си приличат."
"- Понякога, Джийн - обяснявам ѝ, - линиите разделящи външността - това което виждаш, от действителността, това, което не виждаш, се замъгляват."
"Имам странното чувство, че това е ключов момент в живота ми, и се стресвам от внезапно обзелото ме просветление. Не мога да ѝ предложа нищо, което да има стойност. За пръв път гледам на Джийн като на нещо, което не е забранено; тя изглежда по-силна, не толкова податлива, изгаряща от желани да ме отведе в нова и непозната земя, в страшната несигурност на един съвсем различен свят. Усещам, че иска да пренареди живота ми, да го промени изцяло - виждам го в очите ѝ, но въпреки, че те ми казват истината, знам, че някой ден, много скоро дори, тя също ще попадне в ритъма на моята лудост. Трябва само да мълча и да не отварям дума за това. И все пак се чувствам някак по-слаб, сякаш тя решава кой съм, и по моя собствен твърдоглав и своенравен начин трябва да призная, че ме заболява, усещам някакъв вътрешен спазъм, но преди да успея да се противопоставя на тази болка, вече съм почти смаян и трогнат от това, че бих могъл да приема любовта ѝ, макар и без взаимност."
Няма коментари:
Публикуване на коментар