Позиция?
Статус…?
Нещо друго...
Обетованата земя.
Мит…?
Истина…?
Надежда, оцветена по библейски, може би?…
Да се върнем назад. И по назад. Да хвърлим око (или нека са две!) към Книгата на книгите. Стар завет. Обещание, дадено от Бога на Мойсей за еврейския народ. Обещание за земя. Благодатна земя. Четиридесет години Мойсей води своя народ през пустинята и целия този път, и цялото това време, наситено с чудеса и непрестанна грижа от Бог, не разколебава евреите. Не разединява стъпките им в различни посоки. И може би се усеща житейската ирония, че не е важна целта, а пътя, който ще изминеш до нея… Хората, които срещнеш по този път… Уроците, които несъмнено ще научиш… О, аз съм убедена, че това всъщност е по-важно от крайната цел за тази Обетована земя!
Библията го показва между другото, макар и да няма толкова драматизъм в тези събития. Годините минават. Обещаната земя от Бог е открита. И въпреки всичко евреите се пръскат по света. Може би Обетованата земя е една метафора за това, че се търси цял живот и дори да осъзнаеш след това, че си я открил, е напълно възможно да я загубиш лесно. Човекът е устроен по този начин – да хвърля време и ресурси към желания: понякога осъществими, понякога не толкова. Но е човешко да се стремим и да създаваме фикс-идеи, сляпо да се вкопчваме в неща, които губят смисъл в края, защото началото е много по-интересно, може би.
Що се касае до мен, аз смело мога да заявя, че съм нихилистично настроена. Говоря не за крайни, идеологическо-морални изстъпления на някой терорист-камикадзе. По-скоро съм умерена, разочарована, донякъде огорчена и съвсем мъничко отчаяна. Не вярвам в Обетованата земя и това няма нищо общо с църковната догматика. Не отричам религията, дори вярвам, че в простичкия си вариант тя е звено, което крепи и създава гръбнака на човешкия морал. Предполагам може да се разглежда и като здрав мост към доброто у човека, към вярата, че светлината прониква навсякъде, към всеопрощението…
Но сме заобиколени от толкова много злост, от болка, от отрицание и негативизъм…
Продължаваме ли да дишаме?…
Още ли сме хора?…
Още ли търсим тази земя?…
Обществените порядки и класифицирането за това какъв си според размера на джоба и това какво има в същия този джоб. Обществото залита по формата на нещата, а съдържанието съвсем липсва. Превръща се в безсмислени постове в социалните мрежи от типа на: “Този човек дари един милион долара на бездомник. Харесай това, ако смяташ, че е добро!“ или “Самичък съм и живея с баба. Тя ми опече тортичка за рождения ден. Пожелайте ми нещо!” . А коментарите под публикацията са също толкова гротескни, заради това, че се изразява исканата позиция, но тя е изстискана от съдържание. Примерите ми са измислени, не акцентирам към определен човек, страница или група, но се надявам да схващате онова, което искам да кажа.
Именно хората са тези, които сами създадоха този ад и живеят в него, чертаят нови граници, търсенията са други – безсмислени, лишени, отчайващо празни. Виртуалната реалност е същата гротеска като реалността извън компютъра или телефона. Така например съм се нагледала от създаването на своя обетована земя в иначе безинтересното ежедневие на деветдесет процента от човешкия материал. Заобиколена съм от хора, убедени в своя “уникалност”. Заблудени, че другите им влизат в профилите в социалните мрежи и завиждат на фалшивия им живот, публикувайки снимки и съдържание, с което “хранят душманите си”. Това последното винаги ме разсмива неимоверно много - желанието да покажеш колко си напред и колко високо гледаш на нещата, а пък всеки твой статус, коментар и клип да показва противоположното ти отношение.
Не че преди това не е имало същото това нещо, но сега интернета ти предлага публичност навсякъде и по всяко време. Като в оная приказка, че до преди интернета само семейството и роднините са знаели, че си тъп. По-рано този месец бях публикувала отзив за Патрик Бейтман и “Американски психар” на Елис ( може да надзърнете към него тук 👉 Вечната класика на Елис и обществото ни, което се нуждае от неговия Психар ) и в края по традиция публикувах цитати от книгата, които особено много са ме впечатлили. Та в този ред на мисли оставям тези думи по-долу:
"Такава е истината - има хора, без които светът е по-добър. Животът на всеки един от нас не е обвързан с тези на всички останали. Тъпа теория. Някои хора просто не трябва да са на този свят."
Оставям на вас да прецените дали съм лош човек.
Ще завърша с един цитат от филма “Боен клуб“, който най-общо изразява и моята позиция. Завършвам с идеята, че бих могла да намеря своя Обетована земя, ако първо намеря сили да променя себе си. Може би, ако се обезлича, ако приема фалшивия морал, който ме заобикаля навън, на улицата, ще съм доволна и от свят, който гние и се разлага.
Надявам се никога да не се примиря с това!
Надявам се да търся Обетованата земя дълго. Цял живот, ако трябва…
„Виждам най-силните и умните мъже, които някога са живели. Виждам целият този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинаджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и без място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери, филмови идоли или рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар