 |
💥 РАЗКАЗ, ОТЛИЧЕН С ПРИЗА „БЪДЕЩА ЗВЕЗДА“ В НАЦИОНАЛНАТА ЛИТЕРАТУРНА НАГРАДА „ВЛАДИМИР КАРАДЖОВ“ (БЛАГОЕВГРАД, 2024)
БЕЗ ЦВЯТ НА КОЖАТА!
БЕЗ РЕЛИГИЯ!
БЕЗ ПОЛОВО РАЗДЕЛЕНИЕ!
– кампания „UNHATE” на United Colors of Benetton (2011)
*
„А в съседство на рая се намира ада.”
– Валентин Пикул
*
“Най-важното е да имаш прекрасен живот. Стига да е прекрасен, няма значение колко дълъг е.”
– Фреди Меркюри
I.
Преди десет години корабът им бе различен. Може би бе обгърнат от огромно одеяло, което го скриваше и за това ми изглеждаше като вибриращ нагнетен въздух, от който се спусна мостик, отвеждащ в тъмен отвор. Двигателите на машината издаваха неопределен тътнещ звук, който усещах с костите си, макар да бях на повече от трийсет метра. Дойдоха със сипкавото утро на последния ден от Зеления месец, но в мрачината успях да се възползвам от краткото време да ги огледам.
Бяха плашещо прилични на нас без никакви съществени разлики. Разполагаха със същия комплект ръце и крака, имаха си и глави, но облеклото им бе различно и това бе напълно нормално. Те идваха от звездите, докато ние винаги сме си били тук. Бяха трима и от това разстояние нямаше как да преценя дали са на различна възраст, нито пък да видя лицата им.
Последният носеше голям сандък, който остави пред коленичилия Боло. Проведоха кратък разговор, но по-скоро те говореха, а Боло мълчеше навел глава. Старейшината кимна само два или три пъти, при което им подаде ръката си с дланта нагоре. Първият, който водеше тази делегация се приведе и доближи нещо към китката му. То просветна в синя светлина и угасна. Вторият подметна нещо, заприлича ми на смях, но предполагам, че така ми се бе сторило и не бе възможно да се е шегувал.
Срещата им не трая повече от пет минути. Тримата се завъртяха като по команда и изкачиха мостика, който се прибра навътре. Вибриращият въздух просветна в искри, които ми заприличаха на светулки, тътнещия звук подхвана друг рефрен – песен на сърдити оси, преди да изчезне напълно. Да се стопи в мрачината на сивия прииждащ ден и да изчезне.
Все едно не съществуваха в реалността, а се бяха измъкнали за кратко от кошмарен сън.
Боло обаче остана коленичил доста дълго време. Може би събираше сили да се изправи на крака.
II.
Но тази година те дойдоха цветни, релефни и напълно открити. Корпусът на кораба бе гладък от непозната скала – тъмно сива с прозрачните отблясъци на водата. Под машината въздухът бе червен, нагнетен и съскащ. Нямаше как да не предположа, че отдолу температурата бе висока, изгаряща и пагубна. Извисяваше се над дърветата, като детско хвърчило, поело въздушно течение. Най-общо ми приличаше на птица с разперени криле – имаше триъгълна форма. Бях се престрашил да се приближа повече. Криех се сред ниските лескови дървета като лисица, подаваща се от хралупата си. Легнал по корем във високата трева, аз се надявах силно да не ме надушат, макар Боло да не спираше да повтаря, че техните сетива са много по-развити от нашите.
И така да бе, колко пък да са по-развити?
Гората носеше дъха на бор, трева и небе. Вечерта се бе излял кратък дъжд и не вярвах, че биха ме надушили от това разстояние.
Делегацията им бе отново от трима. Последният носеше сандъка, а Боло пак ги посрещна коленичил, свел очи към земята. Този път успях да ги разгледам по-обстойно. Определено приличаха на нас, но дрехите им бяха по-различни. Косите им – светли и дълги, обръснати от двете страни на главите, откриваха ушите. Първият я бе сплел, но другите двама бяха с гладки опашки, спускащи се почти до средата на гърба им. Кожата им бе светла, блестеше като луна в мрачината на идващия ден, но забелязах черни линии, които се виеха по вратовете им и се спускаха под дрехите.
Сандъкът бе поставен пред старейшината, който кимна с глава и отново подаде китката си. Последва пиукащия звук, устройството в ръката на първия просветна в жълто и той каза нещо отсечено. Този път Боло поклати глава, а вторият подметна друго, което за мен остана напълно неясно. Извади светеща топка от ръката си, която се разгъна като платно от прозрачен зелен въздух и той нанесе с ръцете си серия от форми. Може би език или числа, а може би нещо друго. После се завъртяха отсечено и поеха към мостика. Делеше ни около десетина метра, не повече. Вторият обаче забави крачка, докато накрая напълно спря. Фигурата му плавно се завъртя към мястото, където се бях скрил.
И ме погледна.
Бях се скрил, да. И миришеше на небе. И мракът на нощта още не се бе оттеглил, а сутринта едва полазваше по короните на дърветата. Клоните на леската скриваха лицето ми и бях убеден, че тъмната ми кожа само ще се слива с мрака. Дори бях натъркал с конски фъшкии врата и мишниците си, за да притъпя човешката си миризма. И въпреки всичко то ме усети. Долната част на лицето му бе покрита с нещо като маска, която обвиваше плътно челюстите и врата. Очите му светеха в искрящо бяло като лъчи от течно сребро. Косата бе светла, светло жълта като пролетно цвете, а над ушите по обръснатия скалп се виеха четири преплитащи се линии.
Остана само няколко секунди, втренчен в моята посока, макар да ми се струваха минути…
И можех да се обзаложа със себе си, че под маската се усмихва широко, защото белите очи се присвиха в ъглите.
Не забави другите, с които бе дошъл. Качи се последен по мостика, а сетне машината се затвори, люшна се напред и назад, издигна се нагоре, корпусът потрепна, сякаш въздухът се втечни и изчезна. Разтвори се без никакъв звук и без мирис. А аз запремигах, лежейки в тревата, пропит от миризмата на фъшкии, а мокрите дрехи бяха залепнали по тялото ми.
III.
Боло ни казваше, че не са богове.
Някога много отдавна, в самата Зора, сме имали божества. Ние също сме били божествени в някакъв смисъл – имали сме големи градове, строели сме големи машини, можели сме да пътуваме далеч, гледали сме звездите и звездите са гледали нас. Но после се е случило нещо. Отдавна, далеч в Зората, нещото е унищожило всичко, сринало е основите ни, отнело ни е божественото и го е дало на тях.
Те идват на всеки десет години в последния ден на Зеления месец, за да оставят оръжията и да отнесат инициалите с претендентите, написани на дланта на Боло. Той има задачата да обучи пет човека през десетте години, когато няма Дълга нощ. Избира си ги самостоятелно, преценявайки дали могат да се справят, но знам, че никой досега не е могъл да преживее Дългата нощ. Никой старейшина преди Боло не е могъл да обучи претендент. А Боло е на повече от осемдесет години. Не ми е споделял мислите си, но си мисля, че се е отказал още преди години, но задълженията му го заставят да продължава да изпълнява заповеди. Тази година трябва да получи последната си заповед – да избере своя наследник и през Дългата нощ сам да стане претендент.
И да умре.
Защото абсолютно никой не оцелява след нея!
IV.
Дори името ѝ е нелепо.
Дългата нощ е нощта, в която нощта е най-къса, а деня е дълъг.
Тогава, когато лятото нагнетява Оранжевия месец и го прави почти Червен. Помня лета, в които небесния огън бе толкова силен, че изгаряше дърветата и листата им изсъхваха и се свиваха като бобови шушулки. Понякога не падаше капка дъжд много дни, а реката, минаваща през селото ни, пресъхваше и оставяше след себе си кални локви, в които жабите квакаха плачливо в зноя. Сестра ми Тия неведнъж казваше, че жабите обичат дъжда и се смеят, когато вали, но когато няма дъжд – плачат и редят тъжни химни, молейки се на небето.
В сутринта, когато предстои Дългата нощ, те отвеждат претендентите от селото. И задачата е проста – поне един трябва да оцелее до другата сутрин.
Защото докато задачата на хората бе да оцелеят, то тяхната задача бе да организират лова си и да преминат ритуала за възмъжаване.
Да. Те не са богове. Повтарям се и ще го повторя много пъти.
НЕ СА БОГОВЕ!
Те са перфектуси.
V.
Боло казва, че ние сме техните прародители. И сме открили някъде сред звездите лекарството, което е излекувало всички болести, можели сме да променяме природата си, да избираме пола на бебето, цвета на неговата кожа, очите. Заличили сме всички свои слабости, изтъкали сме божественото начало. Трябвало е да отбележим напредък, ала вместо това сме отклонили еволюцията си и тя поела по друга пътека. Останали сме някъде по пътя и сме дали началото на перфектусите – хуманоиди като нас, но със съвсем друга природа. Някога много отдавна сме били на върха на пирамидата, хранели сме се от другите видове и сме били господари. Сега ние сме плячката.
Боло казва, че цената на съвършенството често включва и други скрити условия, които човешкия мозък не би могъл да осмисли напълно.
Защото човекът е човек и всичко, което може да направи той, е да мисли по човешки и да пречупва света по човешкия си мироглед.
Има неща, продължава Боло, които не биха били логични за нас. Несъвместими. Стряскащи… О, да! Светът е толкова огромен, как би могъл един човешки мозък да обясни всичко? Не би могъл. Нямаме капацитета да го направим. Но перфектусите могат и несъмнено единствения еволюционен път, който остава за нас в такъв случай е да служим на техните нужди.
VI.
Когато се приближих до Боло, той все още бе коленичил в тревата. Подхванах го под мишниците и го изправих на крака. Той се олюля напред и се облегна на тялото ми.
– Видя те, нали? – рече тихо стареца и ме погледна в лицето. – Видях как се спря… Неведнъж споменах, че те могат да виждат, усещат и надушват хората. Сега убеди ли се?
– Да.
– И няма никакъв смисъл да се мажеш с фъшкии! – Боло въздъхна. – И в човешки лайна да се намажеш, пак ще те усетят!…
– А ако се намажа с тяхната кръв…? – попитах рязко. – Червата миришат най-много, нали? А физически те приличат на нас. Ако успея да докопам някой от тях, ще го разпоря и ще се намажа от горе до долу с вътрешностите му. Ще извадя червата и ще ги обвия около врата си… Ще успея да ги заблудя, че съм един от тях…
– Нашата задача е да оцелеем, Брага. – Боло вдигна лице към моето. – Не можем да ги убием. Не бихме могли. Те не са животни. Не можем да ги преследваме с оръжията, които ни дават. Не сме толкова развити да надхитрим техните сетива… Пък и не са слепи! Ако бяха, може би имаше шанс да ги измамиш, но в този случай ще видят човек, накичен с червата на техен събрат и не се знае как биха реагирали на такава скверна постъпка…
– Казваш го, защото никога не си мислил за това. Оцеляването не е само да се криеш и да чакаш да изгрее слънцето след Дългата нощ. За да оцелееш, трябва да се опиташ да ги убиеш…
– Брага! Ти не се претендент! – Боло се извърна от мен и закрачи по пътеката към колибата си. – Дадох вече списъка. Ти си следващия старейшина. А следващия месец, когато дойде Дългата нощ, ще се кача на техния кораб с другите претенденти. Пътят ми свършва ето там! – Той посочи с пръст нагоре в посоката, в която си тръгнаха. – А твоят започва сега… Моля те, би ли донесъл сандъка с оръжията? Много е тежък за мен… И спри да мислиш за Дългата нощ! Просто… спри!
VII.
Но не спрях да мисля за нея.
Не спрях да предъвквам вариантите, които оставаха и не бях съгласен претендентите да отидат като добитък на заколение. Осигуреното ми място на старейшина не ме успокояваше. Не можех да се примиря с живот накъсан по на десет години със задачата да предам онова, което вече бях научил от Боло. Не виждах себе си като оцеляващ и отлагащ края, когато самия аз щях да стана на осемдесет и пътят ми щеше да води към последната Дълга нощ от моя живот. Защото – нека бъдем откровени! – поредните десет години щяха да сипват отмала и старост към костите ми, нямаше да бъда нито бърз, нито гъвкав и никога нямаше да оцелея. За това и претендентите бяха млади между двайсет и трийсет години. В момента аз самия бях на двайсет и пет и се чувствах във върхова форма. Ако можех да убия перфектус, трябваше да е точно сега. Точно на тази Дълга нощ.
Оръжията, които ни дадоха перфектусите, бяха фулони. Боло каза, че са лесни за боравене. Цилиндрични, малки, с ръкохватки и от дулото им излизаше зелен лъч, способен да пробива всичко по пътя си. Смъртоносни както за нас, така и за тях. Те щели да са без оръжия, защото за един перфектус тялото му било достатъчно. За да преминат своя ритуал и да докажат мъжеството си, за разлика от нас, те щели да бъдат без защитна екипировка и без никакво оръжие. Балансът на силите определено беше на на наша страна, но недоумявах защо никой човек не оцеляваше. Никой от претендентите не се връщаше, за да разкаже. Бяха мъртви, твърдеше с известна доза съжаление Боло, но тела не връщаха.
Претендентите се качваха на кораба им и изчезваха. За това Боло избираше изгубени деца – без семейство и без роднини. Когато човекът до теб е непознат, е по-лесно да забравиш за него. Не би плакал и не би си спомнял, защото животът му започваше като претендент и свършваше като такъв. Старейшината обаче бе нещо друго – той бе статут, ярка личност на цялото село. Той бе съдия, проповедник и баща на всички. На него лежеше задачата да пази селото и да избира пътя, който носеше спокойствие и благоденствие. A претендентите бяха от другия край на спектъра на нашето общество – отритнати, низвергнати, с живот, който можеше да бъде жертван, за да просъществува малкото ни общество.
Струва ви се лицемерно, подмолно и грозно…? Може ли един човешки живот да е по-низш от другия?
И може би в началото на тази практика е имало възмутени и ядосани. Вярвали са, че могат да се противопоставят, да вдигнат глави и да кажат: „НЕ!“, но от тогава е минало толкова много време, че вече никой не помни какво е било тогава. Понякога традициите, колкото и мракобесни и жестоки да са, биват приемани за нещо естествено, стига да бъдат редовни и да не се отклоняват от създадените ритуали.
Защото съм на мнение, че именно хората сме най-адаптивните животни. Толкова бързо можем да се приспособим към неблагоприятна среда, че няма да ни коства много усилия.
Оцеляваме, като жертваме един, за да оцелее мнозинството.
Само, че аз вече не възнамерявах да оцелявам.
Аз възнамерявах да живея…
VIII.
Третият път, когато ги видях да идват, бе сутринта на Дългата нощ.
Небетo хълцаше спорадично над нас. Изливаше се дъжд, който носеше известна прохлада в ранните часове на утрото, но петте претендента, Боло и аз не изпитвахме облекчение. Тайра, Зиго, Мо, Лиу и Саня трепереха неконтролируемо, а нито Боло, нито аз намирахме сили да ги успокоим. Бяха приели съдбата си в началото. Сега – просто се ужасяваха от бъдещето, в което нямаше връщане. Тайра и Лиу бяха прегърнати. Останалите трепереха под дъжда. Боло коленичи и ми подаде тоягата си, с която се подпираше.
– Вземи! – рече. – Вече е твоя.
Поех я с крива усмивка. Понечи да каже още нещо, но корабът на перфектусите се материализира над главите ни. Приземи се на десетина метра от нас, а мостикът се спусна и вратата се плъзна встрани, откривайки вътрешността на машината. Тримата перфектуси бяха същите онези, които бях видял преди месец. Този път русия, който ме бе усетил остана в края на делегацията.
Изправиха се пред нас и онова, което преди бе останало невидяно, сега изпъкна пред очите ми. Всичките бяха около два метра високи с впечатляваща мускулатура. Носеха панталони и блузи без ръкави. По откритите части на телата им се преплитаха черни линии.
Лидерът им се наведе над Боло и го изправи на крака без никакво усилие. Каза нещо, при което старейшината посочи мен. Перфектусът наклони глава и очите му просветнаха в заслепяващо синьо в дъждовната утрин. Русият от края присви своите бели зеници и заповяда нещо, а след това се приближи към мен.
– Иска китката ти – каза Боло на мен. – По този начин ще говорят с теб. Както досега говореха с мен…
Вдигнах ръка с обърната длан без никакъв страх и успях да се усмихна, предвкусвайки онова, което бях запланувал да направя. През белите очи на съществото премина кратко изумление, преди да вземе ръката ми. Ноктите му се появиха като на котка – дълги и извити. Прекалено дълги, осъзнах аз и нямах време дори да изохкам, защото нокътя му влезе дълбоко в ръката над китката ми и постави мъничък четириъгълен предмет. Кръвта ми прокапа надолу, смесвайки се с дъжда. Почувствах как плътта ми обвива непознатото нещо и под кожата ми се кондензира капка зелена светлина, която плъзна нагоре, причинявайки ми изтръпване, а веднага след това топлина. Раната се затвори мигновено. Нещото извибрира в ръката ми като звук под вода и незнайно защо почувствах заслепяваща възбуда.
– Името ти, Човеко! – рече съществото, но сега го чух напълно ясно в ушите си.
То говореше. И аз го разбирах.
– Брага – отвърнах, срещайки погледа му.
– Това ли са твоите претенденти? – намеси се Лидерът със сините очи и аз се обърнах към него.
– Да. Казват се…
– Няма никакво значение – махна с ръка вторият, който досега бе мълчал. – Имаме техните инициали. Другото не ни е нужно.
– Разбира се – потвърдих аз, усмихвайки се широко. – И вие сигурно разполагате с инициалите си, нали? Имена не са ви нужни…
Тишина последва саркастичната ми забележка. Осъзнавах някъде извън себе си, че претендентите са застинали и безмълвни и макар да не разбираха езика им, бяха чули думите ми. Бях си позволил да се отнеса с неуважение и сега очакваха да бъда убит пред очите им без никакво колебание.
Русият обаче отново прикова вниманието ми. Той се засмя, а очите му се присвиха в ъглите.
– Човеко, много ми харесваш! – рече и се приведе към мен. – При други обстоятелства бих те изял… И в буквален, и в преносен смисъл… Съвкуплявал ли си се? Или си прекалено млад… или стар като учителят ти?
Контекстът на думите му ме удари брутално през лицето. Остави ме занемял няколко секунди, но времето бе достатъчно да се възползвам от шанса си. Сега или никога, рекох си, а на глас казах:
– И на мен ми харесваш… Много… За това и моля аз да дойда на мястото на стария старейшина.
– Брага… – изпъшка Боло. Залитна към мен и ме сграбчи за ръката. – Какво правиш…?
Игнорирах го. А после погледнах последователно другите двама, като задържах погледа си на Лидерът. Сините му очи блестяха в дъждовното утро. Нямаше зеници. И едва сега осъзнавах колко различни са от нас. Огромни, силни, с нокти, които се показваха и скриваха като в котешка лапа. Черните линии бяха различни при тримата.
Русият пристъпи към мен и заплахата, изливаща се от него бе като срутен бент на река. Долавях и всякакви други емоции, които прииждаха и ме давеха в мътни въртопи на ужас, страх и желание да се боря. Гледаше мен и белите очи бяха присвити в цепки, но вместо това се обърна към Лидерът:
– Пусни го, Моро. Нека дойде той, вместо стареца…
IX.
Укорът в очите на Боло ме изпрати.
Щеше ми се да бях видял всяко друго чувство – може би изумление, страх или надежда, но вместо това когато се обърнах назад, докато крачех под дъжда с другите претенденти, видях свития старец, поел отново своята пръчка и нерадостната съдба да чака още десет години за следващата Дълга нощ. Само че това беше в случай, ако аз отбележех провал. А аз не смятах да се провалям.
Заставих се да мисля рационално, да отсея цялата информация, която знаех, да впрегна всичките си мускули, които тренирах от девет годишен и да убия поне един от тях.
Подозирах, че русият щеше първи да се пробва и неговото френетично състояние ме объркваше и смущаваше прекалено много. Може би се опитваше целенасочено да ме провокира, но знаех някак вътрешно, че се забавлява, макар да не виждах явни признаци по лицето му.
Другите претенденти останаха малко встрани от мен, опрели гръб до гръб, докато аз се облегнах на вибриращата стена на машината, прегънал краката си и подпрял китки на коленете си. Нещото, което бяха поставили в ръката ми и служеше за комуникация, от време на време вибрираше и ми носеше емоции, които не бяха моите. Предаваха се от тях и аз ги усещах – едновременно свързан и обвързан. Това бе много полезно за предстоящата Нощ и макар да знаех, че е важно все още недоумявах как да го обърна в своя полза.
Русият перфектус беше единственият, който остана с нас. Вероятно със задачата просто да ни наблюдава. И той направи точно това – седна срещу мен, в същата поза, облегнал гръб на срещуположната стена. От време на време отклоняваше погледа си от мен и го вторачваше в групичката на претендентите, но вниманието му бе изцяло ангажирано от мен. Белите очи без зеници и ириси ме наблюдаваха понякога насмешливо, понякога с любопитство, а друг път с глад… Успявах да се видя през погледа му – нищожен, чернокож, с обикновени тъмни очи и къдрава коса, остригана до скалпа. Бях различен от него не само заради цвета на кожата и очите, нито заради физиологията ни.
Бях различен, защото той бе различен.
Бялата му кожа светеше като луна, но черните линии, които се пресичаха по врата и главата, сякаш я прикриваха и го правеха почти невидим в мрака. Почти.
И взирайки се в него, мозъкът ми заработи, припомняйки си, че…
X.
Те мразят слънцето, Брага. За това идват рано сутрин и си тръгват бързо-бързо преди изгрев. Мисля, че кожата им е алергична и слънчевата светлина им нанася вреда. Макар да са огромни и несъмнено по-интелигентни, щенията им са низки и животински. Позволяват си да ни консумират, както решат. Дали ще почнат да те ядат все още жив или ще пожелаят да правят секс с теб – това им носи неземно удоволствие. За тях дали си мъж или жена, няма значение. Колкото си по-цветен и интересен, толкова повече ще бъдат привлечени от теб. Моят учител казваше, че изпитват интерес към нас, защото кожата ни може да варира в различни отсенки, но тяхната е еднотипна. Бяла. Притежават свръх развити сетива – могат да усетят човешка миризма от голямо разстояние, но се доверяват повече на носа си в тъмното. Мисля си, че са частично слепи, но не мога да бъда сигурен в това – само предполагам. И последно – Дългата нощ е предизвикателство не само за нас, но и за тях. Ако мразят светлината, ще се покрият веднага след като кораба се приземи на избраното от тях място. Ще изчакат да падне нощта и чак тогава ще започне лова. Запомни това! Те са преди всичко хищници, гонещи плячка. Покрий се някъде. Скрий се и изчакай следващото утро!
XI.
Когато корабът ни остави на отреденото място, разбрах няколко неща.
Бяхме сред руините на огромен човешки град, почти погълнат от разрухата и завладян от природата. Дървета и храсти препречваха улиците. Тревата бе погълнала настилката. Мяркаха се зайци, диви котки и птици. Можех да си представя какво е било, когато в този град е имало хора като нас, ала сега всичко бе потънало в тишина и нямаше помен от човешкото стремление да покорява външната си среда. Слънцето се показваше колебливо из зад върховете на разрушените високи сгради, а в небето се разпръскваха дъждовните облаци.
Перфектусите слязоха след нас, но в мига, в който стъпиха на земята, изчезнаха. Просто се стопиха и ми бе трудно да повярвам, че се движат толкова бързо.
– Ако останем заедно, ще имаме някакъв шанс, нали? – пробва да предложи Зиго, при което аз махнах с ръка.
– Не! – отсякох бързо. – Трябва да ги потърсим. И да ги убием, докато е все още светло.
– Луд ли си? – изсъска Тайра и се приближи към мен. – Трябва да останем заедно и да се скрием. Само така ще имаме шанс. Така ни каза Боло…
– Няма да те спирам да слушаш Боло, но аз ти казвам, че ако се крием, ще ни намерят. А ако сме заедно, ще е още по-зле за нас. Няма да имаме никакъв шанс. – Нещото в ръката ми извибрира одобрително и аз затворих очи за миг, потресен от мисълта, че русия не само ни вижда, но и ни чува и се забавлява страшно много. – Боло е научил тези уроци от предшественика, а неговия предшественик – от предишния, и така до самото начало. И Дългата нощ е просъществувала, заради наученото от старейшините. Няма да прекъснем цикъла, ако следваме уроците им. Трябва да мислим как да ги убием, а не как да оцелеем…
– Наистина си луд! – Тайра ме зашлеви, а очите ѝ се замъглиха от ярост. – Не можеш да убиеш перфектус!… Невъзможно е!
Саня обаче ме хвана за ръката и прошепна тихо:
– Аз му вярвам. Ще дойда с теб, Брага! Нека убием тези копелета!…
XII.
Открай време подозирах, че Саня ме харесваше, но ѝ липсваше смелост да ми признае това. Понякога ме гледаше, когато си мислеше, че гледам в друга посока. През повечето време бе мълчалива и кроткото ѝ лице се оживяваше само, когато имахме тренировки. Физически бе силна, издържлива и гъвкава. Косата ѝ бе отрязана почти до кожа, за да не ѝ пречи, когато тренираше и пристягаше големите си гърди, защото явно ѝ пречеха.
Харесвах я донякъде, макар да не можех да отвърна на чувствата ѝ, но смятах, че тя бе наясно с това и бе приела факта любовта ѝ да е едностранчива.
Разделихме с останалите в сконфузено мълчание и часове след това обикаляхме запусналите руини в опит да намерим следите на поне един от тях. Все си мислех, че ще напипам следа, ще усетя нещо по онова в ръката си – някаква скрита емоция или вибрация. Тишината от другия край на връзката обаче бе тежка и безтегловна, а Дългата нощ идваше…
Идваше, идваше, идваше…
XIII.
Намери ни Моро. Лидерът.
На една от разрушените улици във виолетовия мрак преди същинската нощ и донякъде бях разочарован, че ще е той. Очаквах русия да бъде по-заинтересован от мен, но в крайна сметка Моро бе този, който сякаш ни причакваше търпеливо. Ръцете му бяха в кръв и той носеше главата на Зиго. Пръстите му с нокти бяха забити в очните кухини. Беше махнал маската и долната половина на лицето му бе в кръв. Дъвчеше нещо – сигурно от тялото на Зиго и дяволски много приличаше на човек, наслаждаващ се на десерт, но… не!
Не беше човек.
Не беше бог…
Перфектус, ще натърти Боло, но аз вече знаех истинския отговор.
Те бяха чудовища.
XIV.
Саня беше изкупителната жертва в моя план.
Мислех да е всеки от останалите и дълбоко съжалявах, че само Саня ми се довери. Така, че когато Моро нападна, аз бях готов. Тя се бе скрила зад гърба ми, може би заблуждавайки се, че аз ще поема първата атака, но определено бе сбъркала.
Блъснах я в последния момент право в ръцете на Моро и ноктите му се забиха в гърдите ѝ. Предполагам нямаше време дори да се учуди, защото секунди след това перфектусът ѝ откъсна главата със звук, който ме накара да потръпна. Кръвта, която изригна нагоре ни окъпа и двамата, защото се възползвах от момента, в който той не ме наблюдаваше и забих ножа си в гърба му със сила, която до този момент не подозирах, че притежавам.
Извадих ножа си и го забих безброй пъти отстрани в торса му, опивайки се от това, че успях да го поваля, а той дори нямаше време да се изненада. Обърнах го по гръб на улицата, изритвайки мъртвото тяло на Саня по-далеч от нас и без никакво усилие го разпорих като риба от гърлото до слабините, докато все още дишаше. Сладникавата миризма на червата му ме удари в носа, но бях толкова въодушевен от победата си, че не забелязвах нищо друго. Потопих ръце в меката каша на вътрешностите, изблъсквайки стомаха и извадих топлите черва, все едно вадех пране от реката.
Намазах се старателно целия и увих около два метра от тях около врата си.
През цялото време се усмихвах и изобщо не мислех за света около мен, а когато се изправих най-сетне и отправих поглед към другата страна на улицата, видях русия перфектус. Беше седнал като мен, когато бях на кораба и белите очи светеха в сумрака. Ръцете му за разлика от Моро бяха чисти. Беше свалил маската от лицето си и устата му се бе извила в невероятна, неустоима усмивка.
Сгъстяващият се мрак между нас ни свързваше с пъпна връв, по-яка от дебело въже.
Вече не бях плячка.
Бях ловец. Като него…
КРАЙ
Няма коментари:
Публикуване на коментар