Позиция?
Статус…?
Нещо друго...
Когато бях на пет, говорният ми дефект будеше усмивки у всички, които ме чуваха. Дълго време не можех да казвам “р” и заменях този тежък звук с “л”. Неведнъж се е случвало да ми кажат: Миме, я кажи: Рачо Режи Риба!, а в моята уста изречението придобиваше следния звуков състав: Лачо Лежи Либа. Съответно в първи клас ми бе много неприятно, когато учителката ме караше да чета на глас от буквара. Когато стигнахме буквата “Р”, някъде в средата на учебната година и текстчетата в буквара бяха пълни с “р” на килограм, в мига, в който госпожата казваше моето име и трябваше да започна да чета, мълчах здраво стиснала зъби. Първият път тя дори се надвесе над мен и рече: Ето тук, Миме! Продължи!, обаче аз мълчах като Либа и след минута тя се отказваше и посочваше друго дете.
Не помня кога успях да изчистя “р”-то. Но и досега го фъфля, макар да съм минала 40 години. Останаха ми за спомен шептящите звуци - “ш”, “с”, дори “щ”. Когато са натрупани много в определена дума или цяло изречение, обикновено спирам нарочно и ги изговарям бавно, защото не мога да го направя бързо. Скоропоговорката “Шейсет и шест шишета се сушат на шосето.” я изговарям, наблягайки на всяка сричка поотделно, в противен случай става “една гаща плява да яде наш’то магаре”.
Така, че когато се роди дъщеря ми, а после дълго време изговаряше по някоя и друга дума, за мен не бе никаква изненада, че има говорен дефект като мен. При нея пасивният речник е огромен, докато активния се състои от десетина думи, които използва пестеливо без да ги свързва в правилно изречение. Интонацията, начинът и соченето с пръст ме ориентират да знам какво иска. Паралелно с това да говори за себе си в трето лице е малко объркващо за останалите хора, но за мен бе въпрос на адаптация и свикване. Първият път, когато я заведох на логопед в Пловдив бе в Психодиспансера и в мига, когато прекрачих прага и казах: “Здравейте! Дъщеря ми се нуждае от консултация при логопед, защото подготвям документация за Ресурсен център!”, жената ме погледна над рамките на очилата си и рече вместо поздрав: “Не знам за дъщеря ви, госпожо, но вие определено се нуждаете повече от нея!”, а после добави с усмивка: “Кой от двамата ваши родители - мама или татко, е руснак?” В първия момент се шокирах, а после признах: “Майка ми, но тя е в България от 40 години и не ѝ личи, че е рускиня.” Жената кимна, но продължи: “Свикнали сте с нейния говор и няма как да разберете колко грешно изговаряте звуците, но пък е чаровно в един момент. Акцентът ви е много атрактивен!”, каквото и да означаваше атрактивен в този контекст на разговора ни.
Така де, свикнах с дъщеричката ми. Фъфли звуци, добавя свои, замества други… А историята, която искам да ви разкажа, се случи, когато бе в първи клас.
Една зимна вечер бях забравила да купя хляб и реших да запаля колата и да отида набързо до кварталното магазинче преди вечеря. Съпругът ми бе на компютъра и изброяваше какво още да взема, когато Албена вдигна глава и рече: “Мами, иска кляпки!” Погледнах я неразбиращо, баща ѝ се опули срещу нея и попита за всеки случай: “Бени, какво каза, че искаш?”, а тя повтори с тъничко гласче: “Иска кляпки!”. Проведох безмълвен разговор с баща ѝ, но така и не успях да преведа на разговорен български какво би означавало “кляпки” за нея. Отидох до магазина и понеже не знаех какво е, купих царевични пръчици с награда, сладолед, сок, крекери, с надеждата, че едно от трите ще е това кляпки, макар по изговор изобщо да не наподобяваше на думата. Когато се прибрах и тя установи липсата на кляпки, се разплака и имаше съвсем малка криза на отрицание. При нея тази криза се свързва с изпадане в метафорична дупка на желание, което е възпрепятствано и се е стигало да агресия и автоагресия, като второто е много неприятно. Наранява се сама себе си и минава доста дълго време, докато я успокоя.
След този случай, тя започна с тези “кляпки” постоянно. Иска кляпки, казваше и аз мигах на парцали, защото си нямах на идея какво е и за да не предизвикам криза, се научих да казвам: Бени, магазина нямаше кляпки!.
Едва след един или два месеца, когато минавахме двете с нея покрай “Т Маркет” в нашия град, дъщеря ми посочи фототапета на големите прозорци на магазина и каза: “Мами, иска кляпки!”. Погледнах към това, което сочи, опулих се като бухал и успях най-накрая да уточня с писклив глас: “Искаш ягодки ли?”, а тя плесна с ръце и рече отново: “Да, иска кляпки!”. Новата дума влезе в нашия семеен речник с гръм и трясък. В резултат на което, заради нея насадих три лехи с целогодишни кляпки, защото тя ги обожава и всяка година правя компот от кляпки. Пак заради нея.
*
Вече една година казва гальовно на котката ни Пурко: “Пу’и коПка Пустули!”, прегръща го, целува го и си играе с него. Питала съм я нееднократно какво означава “пустули”, защото само тази дума не разбирам. КоПка е КоТка, в това съм сигурна, но Пустули, не можем да разгадаем изобщо! Предполагам, че е нещо гальовно и нежно, някаква заигравка с името, изразяващо обич и въздъхвам облекчено, че не ми се налага да търся “пустули” в магазина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар