БЛОГ РЕВЮ 12: "ПРИЗНАНИЯ" (КАНАЕ МИНАТО)

 

Детското престъпление - оправдаване, неглижиране или наказание

🔪 заглавие: „Признания“

🔪 автор: Канае Минато

🔪 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство "Peppermill Books", София, 2023, (оригинал: Kokuhaku, Kanae Minato, 2008)

🔪 обем (брой страници): 256

🔪 жанр: психотрилър, драма, училище

🔪 сетинг: Япония

🔪 превод: Гергана Дечева

🔪 консултант по превод от японски: Кристина Иванова

🔪 редактор: Василена Василева

🔪 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 6 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Учениците ѝ убиват дъщеря ѝ и тя търси отмъщение.

След като отменя годежа си в резултат на шокиращо разкритие, Юко Моригучи живее само за единственото си дете – четиригодишната Манами. След трагедия на територията на училището, в което преподава, Юко подава оставка.

Но преди да прекрачи входната врата, Моригучи е подготвила един последен урок за учениците си. Тя им разказва история, която преобръща всичко, в което са вярвали, че знаят за себе си, за връстниците си, за живота и смъртта, за родителите си. Така Моригучи поставя началото на злокобен план за отмъщение.

Разказана в шест части от няколко души и няколко гледни точки, с обрати и надграждания, които идват като влак-стрела – отникъде и извън релси, „Признания“ изследва границите на наказанието, отчаянието и трагичната любов, като кулминацията е разтърсваща конфронтация между учител и ученик, която ще постави в опасност цялото училище.

Никога няма да погледнете със същите очи на класната стая и този роман ще ви накара да се замислите за онези, които отглеждат потенциални престъпници, както и за детското престъпление и наказание.

"А необикновените имат право да вършат всякакви престъпления и всякак да нарушават закона поради това именно, че са необикновени."
("Престъпление и наказание", Достоевски)

По тази книга има филм, който е включен в януарския списък за най-добър чуждестранен филм за наградите "Оскар" през 2010 година. Не печели. Но е признат в други филмови фестивали. Примерно в 14-ти Международен фестивал на фантастичното кино му е присъдена специална награда на журито. Следват по списък в Уикипедия: най-добър режисьор на Тацуя Накашима на 35-те филмови награди "Хочи" и на 53-те награди "Синя панделка" печели в няколко категории (най-добър филм, най-добра поддържаща актриса, най-добра главна женска роля, най-добър режисьор, най-добър сценарий). Разбира се, това са сухи данни, които по нищо не би следвало да говорят дали книгата си заслужава да се прочете, но държах да започна именно с тази информация. Не го правя с някаква умисъл да настроя мисленето ви предварително, а за да подчертая, че някой е погледнал тази проза, решил е да я филмира и съответно се е справил доста успешно със задачата, понеже е забелязан и му се присъждат награди. 

В бележката на 7-ма страница любезно ни запознават, че Канае Минато носи названието "Кралицата на иямису", което в повечето случаи не говори нищо на читателя, докато не прочете пояснението веднага след това. Иямису е поджанр на мистерията, който се фокусира върху най-тъмните и отвратителни аспекти на криминалните престъпления с особен акцент към психологията на участниците. Което - воала! - пак нищо не ти говори, защото натурата ти по хорър, сплатерпънк и психотрилър го приема за нещо нормално, едва ли не досадно уточнение. Колко пък би могъл да се стреснеш от тъмните ъгълчета на душата. Ти обожаваш да се ровиш в тях и изпитваш сладка нега от драмата на подобни търсения. Обаче ще ти кажа една тайна. Малка е и ще се побера точно в три думи. 

Не си готов!

Да, човече, не си готов! Ако си като мен, който повдигна рамене, когато започна Kokuhaku (на японски!) и си рече под нос: Абе колко пък да е "тъмно" това иямису? Язе всичко съм срещала и почти всичко съм прочела..., истината е, че не си готов. В шест глави на книгата в обем от малко над 250 страници ти обещавам шок. Разтърсващ шок, който поставя няколко проблема и го прави във формата на изповеди. Направи ми впечатление, че външната среда не бе описана. Героите се концентрираха върху мислите, доводите, мотивите. Така и не ми стана ясно в кой конкретен японски град се развива действието, но в мен се наложи убеждението, че е малък, може би в близост до Токио. Разбира се, ако съм пропуснала точното му име някъде между страниците, моля за извинение! Била съм толкова задълбочена в сюжета и героите, че не съм забелязала тази подробност. Защото можеше да е всеки един град в Япония. Можеше да е всеки един град, където и да е било по земното кълбо, макар, че се съмнявам в тези думи. Японците като нагласа, светоглед и психология са далеч по-цивилизовани от нас, което пък води неминуемо до дисбаланса на системата. Неведнъж съм срещала, че най-ужасните престъпления, които могат да бъдат извършени, са в наглед цивилизовани и напредничави общества. Обратната пропорционалност е повече от логична. Естествено, нарочно изтървам логичното за ненапредничавите общества, защото по начало битието им е простичко и престъпленията им не ангажирани със сложност. Но разбирате ли, колкото е по-цивилизован един човек, толкова и криминалното деяние стряска, шокира, занемява, защото просто срещаш стена като в изпитателен тест на кола - забиваш се с триста километра в час в дебелия бетон на въпроса: Как е възможно това? Нали си умен, интелигентен и напредничав?

Преди време срещнах следната мисъл, изказана в един филм от 90-те. Един страхотен екшън с цяла плеяда актьори - Джон Малкович, Никълъс Кейдж, Стив Бушеми, Дани Трехо, Джон Кюсак. Та мисълта е на Кюсак: За цивилизоваността на едно общество се съди по това какви са престъпниците. Достоевски го е казал след каторгата. А сега си представете какво би могло да е обществото, когато престъпниците са деца? Повечето биха махнали с ръка. Свикнали сме да неглижираме детското престъпление. До 14 години децата не подлежат на закона, те са малолетни, а според редица експерти не са отговорни за собствените си действия.

Сюжетът в "Признания" започва с убийството на малката Манами, единственото дете на учителка в средно училище. Детето е намерено удавено в басейна и полицията заключва, че е нещастен случай. Обаче едно плюшено зайче във формата на чантичка, намерено в двора до басейна насочва Юко Моригучи да разследва и открива престъпниците в лицата на нейни ученици. Тя не намесва полицията, но пък взема правосъдието в свои ръце. 

Някъде до средата на книгата не исках и не можех да подкрепя учителката. Образът на майката, която страда ми бе някак разфокусиран и размит в сравнение с другите участници в това иямису, пък и мисля, че просто в мен се налагаше някакъв крив и неадекватен житейски постулат. В никакъв случай не можеш да изземваш правомощията на съдебната власт. Наказанието не бива да бъде в ръцете на ощетения и жертвата, защото... ами просто не трябва. Но разбира се, аз разсъждавах обективно, съзнателно бях отдръпната от целия проблем, за да мога да мисля логично, както това би могъл да направи арбитър. Струваше ми се, че в никакъв случай не трябваше да намесвам инстинктивни и емоционални изблици и още в началото да оправдавам единия, а другия да осъждам. Това се коренеше и в общата ми нагласа, че независимо какво ще е действието - криминално или не, то си има първопричина, която го оправдава отчасти. Престъпленията от типа: Ами направих го, защото мога., са ми напълно глупави по своята същност, а ми се струваше, че не това е била целта на Канае Минато. За това смело продължих напред и бях изненадана как след всяка нова глава имаше "кукичка" която закачаше следващата и предходната в една сглобка. Обединяваше ги и ги правеше да изглеждат все по-логични.

Книгата се води от няколко фронта, така да го кажа, макар сравнението ми да е напълно неадекватно. Участниците са няколко и тяхната гледна точка добавя своя част от общия пъзел на престъплението - мотивите, действията, мислите са логични и разбираеми. Можеш да изпитваш жал, омраза, отвращение с целия диапазон на човешката си природа. Можеш и да отсъждаш, макар до последно в мен да се затвърди максимата, че представен по този начин нещо толкова гротексно като убийство на малко момиченце, чувството ми за справедливост търпи крах. Знам ли, може би всеки мисли спрямо онова, което има сам в себе си и не би следвало моделът да е един и същ, когато става дума за субективно мнение. Слава богу, че не съм съдия, защото не бих могла да отсъдя правилно и бих била също толкова безпомощна и откъсната от проблема, защото всъщност всячески се стремя да оправдая всички.

В "Признания" открито се говори за детската агресия и автоагресия, което пък затвърждава основния закон като че ли, а именно: няма по-жесток звяр от децата! Като възрастен мога с увереност да кажа, че именно децата са поддават на възможно най-големите параметри на егоизмът, злобата, ревността и завистта. При тях психологическите калъпи и закономерности се коват все още в разпалената пещ на душата. Формата се мени и огъва, търпи налягане, опъване, нагласяне. При децата нищо не е толкова закостеняло, колкото при възрастния, чийто мозък сякаш е напълно атрофирал. Нищо чудно, че неустановените детски модели са неглижирани. Свикнали сме да махнем с ръка и да кажем: Какво от това?! Той е дете, не може да мисли и не трябва да му се търси отговорност! Дори ако това е убийство. 

Да, признавам си, че и аз бих помислила така, а това може би не ме прави добър човек, ала съм си обещала да бъда откровена докрай. При децата житейските "какво не трябва да се прави" и "какво трябва да се прави" не са запълнили калъпите си. Била съм дете, вие също сте били деца. Предполагам е имало момент, в който сте направили нещо, ала никога не сте мислили за последствията от деянието си. Може би след време, когато сте били вече възрастни, сте осъзнали сериозността на провинението си, изпитали сте моментен дискомфорт и после удобно сте забравили това. В повечето случаи говоря за дребни неща - примерно сте счупили прозорец, ударили сте свой приятел, нагрубили сте друг... Ала истината е, че самият ви мозък не е осмислил деянието като нещо знаково и ключово, а това автоматично ви оневинява. За точно това оправдаване говоря и съм склонна дори в точно тези параметри да вляза в коловозите на другите хора и да оправдая всичко. 

Но Канае Минато отгръща един воал на майката - първото стъпало на детето към света отвън и вътре в себе си. Истината тук - жестоката, логичната, доказуемата! - е майката. Не че и друг път не съм попадала на тази теория някъде другаде, ала все пак е хубаво някоя стойностна книга да ти затвърди вече знанието. Онези, които извършиха престъпленията - момчетата, бяха като оръдия в ръцете на майките си. 

При едното това бе всеопрощаващата майка, онази, която глези, обича и милва и същевременно налага своите криви разбирания за доброта, превръщайки сина си в непълноценен индивид, неубеден в себе си и собствената си значимост, неуверен, свит, болен и ревнив.

При другото момче майката бе незаинтересованата, която го отхвърля и малтретира едновременно. Майката, която превръща детето си в зловещ егоцентрик, убеден в собствените си необикновени заложби, гледащ от високо на всички около себе си, поставяйки се от другата страна. На човека, който осъзнал своята интелигентност може да направи престъпление и да му е позволено, защото е необикновен. 

Винаги са ме вълнували детските психопатологии - възникване и реализиране, при все че в момента съм личен асистент на дъщеря ми и макар тя да е в съвсем различна сфера това не означава, че не ме човърка любопитството да разбера повече. Така например в "Признания" реалните убийци си остават майките, а в по-широк смисъл - семействата. Истината, която книгата се опитва да изкрещи е достъпна и съвсем логична на базата на психологичните внушения. И това е колкото и обикновено, толкова и зрелищно. Майката е онази, която кове в детето си изконните правила и тя е онази сила, която променя и насочва, дали към по-добро или по-лошо. Все пак изборът се предоставя и на детето. Ще ви кажа и друга истина, която може би се противопоставя на някои общоприети закони. Сигурна съм, че някои деца се раждат такива, а други - семействата и родителите ги създават. Така, че проблемът е комплексен и не и следвало да изключим едното спрямо другото.

Кралицата на иямису ти дава възможност да отсъдиш и да кажеш своята позиция по това кой е по-виновен в случая - майката, детето или обществото, но си мисля, че каквото и да избереш в края, съвсем няма да сбъркаш. "Признания" на Канае Минато ще отвори вратата, към която ще попаднеш в тъмната стаичка на полу-въпроси и полу-отговори, за които не си подозирал или си ги срещал тук и там под някаква друга форма. Ще те накара да се замислиш, а това е повече от достатъчно в случая. 

И след всички казани думи, сигурно ще ме попиташ какво, за Бога, е моето мнение! Защо съм толкова уклончива дори в края и защо едновременно подкрепям и отхвърлям. Истината е, че съм на кръстопът, досущ като Хамлет с "Да бъда или да не бъда?". Мисля си още, че само осъзнатия и високо интелигентен човек никога не е заковал мнението си в "да" или "не", просто защото "може би" предлага цял един свят на лутания, в които ще откриваш истината. С други книги или през житейския си път. Аз съм визионер и обожавам да се надявам, че утре - да, човече, още утре, ще намеря истината някъде там.

#4 ЦВЕТНИ МИСЛИ: "ГЛАД"

 

(брой думи: 1367)

Позиция?

Статус…?

Нещо друго...

През Виденовата зима* бях на четиринайсет и ходех на училище с нежелание и дори е с омерзение, че ми се налага. Но го правех, защото така трябваше и бе редно. През повечето време си седях сама на чина. Никое момиче не искаше да контактува с мен, а момчетата ме гледаха с презрение. В не редки случаи отнасях подигравки, а дори помня един момент, когато в междучасието преди началото на часа по химия, съученик ме зашлеви само защото се усмихвах на това, което си говореха. Смисълът на самия разговор ми убягва, минали са толкова години, но пък помня шамара. Направо плющи в ушите ми и ми се струва, че няма да го забравя до смъртта си. 

Мисля си, че не бях лоша. Просто бях прекалено мълчалива и кротка. Избягвах открити конфронтации, спорове или дори обикновени разговори. Много често се случваше да кажа нещо нормално, а след мен да ме имитират и подиграват. Акцентът и говорния ми дефект бе унищожителен и добра основа за забавление от страна на другите. Понякога когато съм се прибирала към къщи (живеех при дядо си по него време и причините за това налагат повече обяснения от моя страна, така че ще го направя в някой друг момент за споделяне!), плачех. Плачех и сутрин на път за училище, така че състоянието ми бе много обикновено. 

В един момент, колкото и грозно да звучи, свикваш. Ако всеки ден знаеш, че ти предстоят десет удара с пръчка, успяваш да се нагаждаш и когато момента настъпи, отбелязваш болката с някаква тъпа апатия, че случва се и какво от това, животът ще продължи и утре пак ще е същото. Седяла съм на чина си, последна в една от трите дълги редици чинове и съм наблюдавала момичетата - как се смеят, какво говорят, дори дрехите им. И отбелязвах колко различна съм спрямо тях - досущ като гнил домат в касетка с отбрани зеленчукови рекордьори. Имаше моменти, в които завиждах и си го признавам сега, макар това да ми носи единствено и само негативи. 

Признавам си го, защото едва след години осъзнавам, че нищо от болката, която изживях тогава, не ме е озлобила. Контстатацията ми сега няма за цел да предизвика нечие съжаление или търся трибуна да оплача стар спомен. Просто днес си спомних за това, а идеята на целия ми статус е съвсем друг.

Та през тази зима се случи нещо съвсем тривиално. През тези години на хиперинфлация се случваше да ядем месо един път на три месеца. Изпитвала съм непоносими болки във венците, поради липсата на месо. Никога няма да забравя как купувахме хляб по списък - предварително трябваше да го поръчвам на магазинерката, че да, пиши ме, лельо Танче, утре ще взема един хляб! Имаше и един забавен епизод, в който заедно с другите оскъдни покупки, които ме бе натоварил да купя дядо ми на вересия, взех запечатано еднолитрово олио, което впоследствие след отварянето му се оказа граниво. Тези подробности може да ви се сторят излишни, но държа да ги упомена, защото ще ви стане ясно защо когато започнахме през есента училище, нямах двайсет стотинки за един чай. Не закусвах, макар много често да ми е прилошавало от глад. Лъжех всички, че сутрин не закусвам.

Някога някъде може да сте чували страхотни цитати за любовта и как човек не може да живее без любов. Или за смисъла на живота. Или за щастието. Но истината е, че няма нищо по-лошо от това да си гладен и коремът ти да стърже неприятно през целия ден. Любовта изглежда романтично, нежно и красиво. В “Гордост и предразсъдъци” бащата на Елизабет Бенет казваше нещо рода на: “Време е, Лизи, някой да разбие твоето сърце. Любовните терзания карат момичетата да изглеждат по-възвишени в очите на другите момичета” и сигурно е така. Не съм толкова закостеняла и студена, за да не разбера това. Но съвсем в прозаични и обикновени размери, гладът е този, който терзае душата и тялото ти повече, отколкото нещо друго. 

През Виденовата зима изпитвах най-различен глад, не само физически, който бе обясним, но и друг съвсем метафоричен глад - да бъда с някого и да бъда приета. 

През голямото междучасие момичетата се събираха и заедно отиваха в едно заведение до училището, където си поръчваха чай и ядяха хамбургери. Клакьорките (онези, на които сега не знам как ги наричат!, онези, които демонстрират възможности, облечени са по-добре от другите и ходят на групички!) водеха цялото стадо и макар да нямах двайсет стотинки за чай, си мислех, че ако седна на масата в заведението заедно с всички, все пак те ще бъдат по-благовъзпитани и няма да ми се подиграват в очите, както това правеха момчетата. Не знам колко пъти ходех така - без пари, без да поръчвам нищо и ги гледах как ядат, докато стомахът ми стърже неприятно, но си мислех, че мога да издържа само и само да бъда част от всички. Може да е минало седмица или по-малко, но една сутрин след поредната “закуска” в заведението, докато аз стоях като изтипосана, една съученичка ме дръпна встрани, когато вече бяхме в класната стая. Беше пълничко русо момиче и не помня точно какви бяха думите ѝ, но смисълът бе: Миме, ако нямаш пари за чай, искаш ли да ти дам, пък после ще ми ги върнеш, когато можеш? (изгледах я втренчено без да мигам, занемяла от шок!) Говорят си, че смотанячки нямат работа с тях и те коментират зад гърба. (успях да се засмея и да поклатя глава.) Няма от какво да се срамуваш, искам да ти помогна…

Е, отказах, естествено. И повече не отидох на заведение с тях. Вместо това през голямото междучасие отскачах до вкъщи или до библиотеката. Осъзнах, че когато мозъкът ми е зает с литература, гладът може да бъде забравен. 

След години един от съучениците ми, вече мъж започна като охрана в текстилната фабрика, където работех като оператор на лиропол. Беше от онези, които ми се подиграваха открито, а веднъж в часа по биология, когато учителят бе поставил дискусия за смесването на расите, дори ми бе хвърлил право в очите нацисткия лозунг, че расите не бива да се смесват, защото поколението е негодно и по-слабо. Аз съм полу-азиатка и никога не съм се срамувала от това. Никога не бих се срамувала от майка ми или от баща ми. Същият сега бе изразил на общи колеги възмущението си, че като съм минавала през портала, не съм го поздравявала, а “на едно сме учили, разбираш ли!”.

 

Вървежните момичета от класа, които ме гледаха с пренебрежение и насмешка, ги виждам понякога когато ходя на село при дядо ми. Нямам никакво желание за контакт, макар да сме “приятели” във фейсбук и слава Богу, никоя не ми пише. Все същите са си - презадоволени и сити, изключително простички в онова, което ги вълнува, съдя по публикациите им във фейсбук.

 

През 1996-1997 година гладувах страшно много. Гладувах за приятелство, за подкрепа, за усмивка или мила дума. Гладувах, когато с всички сили се опитвах да бъда приета в обществото, а то ме изхвърляше безапелационно, без право на обжалване. Мечтаех си за приятелка, с която да си говоря, както виждах другите момичета. Мечтаех, ала в повечето случаи помня моменти, в които съм била в библиотеката и четях литературни анализи и класика.

Дали съжалявам за пропиляното време? Не.

*

Заради диагнозата дъщеря ми е извън обществото. В момента сме на индивидуално обучение и много рядко ходи на училище. Тя предпочита да си е сама и вкъщи, не желае никакъв контакт с други деца - момичета или момчета, не изпитва глада, който изпитвах аз и си мисля в този момент, колко по-щастлива е тя, а дори не го осъзнава. Желанието да се слееш с тълпата, да бъдеш приет и разбран, да бъдеш част от другите - това е съвсем тийнейджърско поведение. Ала сега си мисля, че не е нужно, по дяволите! Не е нужно да си безличен, да променяш себе си, за да отговаряш на някой друг, на нормите, на стандартите... Едва след години осъзнавам, че гладът го изпитвам пак, но приоритетът е в друга категория.

Сега пак изпитвам глад. Глад да бъда сама, да съзерцавам природата, да прегръщам децата си, да си говоря с мъжа ми. Гладувам за време, в което искам да чета книги и да гледам филми, да плета на една кука шалове, да пиша новели или да работя в градината си. 

Гладувам. О, колко много гладувам! 

Искам да бъда само с онези хора, които ме правят истински щастлива. Пожелавам на всички точно това!

БЛОГ РЕВЮ 11: "ПРЕКРАСНИЯТ НОВ СВЯТ" (ОЛДЪС ХЪКСЛИ)

 

Тържествуващият рай на човешката свобода, отгледана в епруветка

💊 заглавие: „Прекрасният нов свят“

💊 автор: Олдъс Хъксли

💊 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство "Георги Бакалов", Варна, 1990, поредица "Библиотека Галактика" № 104 (оригинал: Aldous Huxley, Brave New World, 1932, Penguin books)

💊 обем (брой страници): 279

💊 жанр: антиутопия, научна фантастика

💊 сетинг: Напред в необозримото бъдеще, Лондон, 632 г, след Новия Форд

💊 превод: Виолета Чушкова

💊 редактор: Анелия Бошнакова

💊 прочетена на: електронен носител (!)

Моята скромна оценка: 6 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: "Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос. Как да избегнем окончателното им осъществяване?<…>

Утопиите са осъществими. <…> Животът крачи към утопиите. И може би започва нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не така съвършено, но по-свободно." 

(Николай Бердяев)

Когато започнах "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли, си мислех, че съм запозната с материята. Така де, не за първи път чета антиутопия. В мен все още живее един Оруел с политическата си система, която потиска човешкия дух до невъзможни, фантастични параметри. Подочувах от тук - от там, че същата теория е подхваната и при Хъксли. Мислех си още, че съм подготвена, подкована като състезателен кон и материята в "Прекрасният нов свят" няма да ме изненада, елементите на изненадата ще бъдат сведени до обикновени размери и бих могла дори да дам ниска оценка. Какво толкова! Не може всичко през този месец, което съм захванала да е хубаво, нали? Все трябва да има гнили круши в кошницата. Не че съжалявам, че стана точно обратното! Дори благодаря на Новия Форд (или на Бог!), че съм заровила нос в нещо стойностно и толкова въздействащо.

Романът на Олдъс Хъксли е "роден" още през 1932 година. Предълъг период, не ще и дума! Издаден е в България от издателство "Георги Бакалов" и влиза под номер 104 в поредицата "Библиотека Галактика". У дома на село имам не малък брой книжки от тази известна поредица. Баща ми е страстен читател на научната фантастика и всичките книги в библиотеката са негови, но си признавам, че до този момент си мислех, че нямаме много общо по между си. Книжните ми пристрастия са други. Той предпочита жанр, който за мен не представлява голям интерес, но изглежда възприятията ми са гъвкави и преливащи. Предполагам, че колкото и да отричам факта, все пак имаме нещо общо. Той ми е баща, а аз само негова дъщеря. Не е никак чудно, че вкусовете ни могат да съвпаднат, нали?

Мисля още, че до точката на пречупване в тази година научната фантастика за мен не представлява кой знае колко голям интерес на базата на изобретения, футуристични пътувания във време и пространство, научни експерименти... Аз по-скоро залитам в другата посока. Визията на търсенията и човешката интерпретация във Вселената ме вълнува повече. Харесват ми психологически и философски разработки на теми, които можеш да намериш дори в класиката. Ето защо си мислех, че фантастиката не е за мен. И е обяснимо, защото първите две или три глави на "Прекрасният нов свят" трябваше да ги прочета два пъти.

Загубих нишката с това пъпкуване, Бокановски, Форд, Контрольор, епруветки, морула с деление на клетки, хипнопедия, сексуални игри... Мигах на парцали, достигах до края на главата в книгата, а после връщах обратно, за да прочета отново. Никога не съм парадирала с факта, че съм особено умна и след втория път на прочитане (на късмет или не!) влязох в коловоза на мисълта и подредбата на този нов, прекрасен свят. Закърнелият ми мозък, приучен към определени обществени прийоми и догми трябваше да застане на челна стойка, за да осъзная смисъла на думите. 

Сещам се за една мисъл, която бях подочула някъде някога, но не мога да се сетя за името на човека, който е достигнал до тази несъмнено изконна истина: за диваците цивилизованите хора са също диваци! Да си представим една ограда, която сме опънали някъде на поляната и поставим себе си в едно цивилизовано общество от едната страна, а всички останали, които не са дорасли до нашия темп на развитие - от другата страна. 

Гледаме ги ние и виждаме диващината, религията, ритуалите, подредбата на мисълта им в стадно общество и си казваме: Ужас! Как живеят тези диваци!...

Гледат ни и те от другата страна на тази ограда и също като нас констатацията изненадва със силата на таран. Ужас!, казват те, Как живеят тези диваци!

Хъксли поставя умело тази идея и тя се усеща между другото, някъде под всичките листове напечатани думи. Усеща се като полъх на вятър и единственото, което отбелязваш е иронията на двупосочния поглед. Това, разбира се, не е основното! На мен ми направи много повече впечатление човешкия материал като поточна линия, култивиран, отгледан и захранен в епруветка, в изкуствено създадена среда с модели на обучение, възприятия и наложени калъпи. Еднаквостта на всеки член от кастите на това общество гарантираше устойчивост и благоприятна среда, създавайки рай извън теб и в теб. В услуга на теб и в услуга на другите. При Оруел политическата система потискаше човешкия дух и негови бяха думите, че "Хората са безкрайно ковък материал." При Олдъс Хъксли свободата и раят се коренеше на биологично и еволюционно ниво. Хората в този прекрасен свят биваха отглеждани от други хора, семейството като първата единица на обществено съзнание бе премахнато напълно. Майката, бащата, родителите - те не фигурираха никъде и дори бе срамно и светотатствено да се говори за подобни отношения. Срамно бе да раждаш и отглеждаш деца, да имаш семейство. Срамно бе моногамията в брака и изобщо брачните закони. Религията отсъстваше напълно, а смъртта на отделния човек не бе обременена с лична тъга и скръб, защото ако ти си отгледан изкуствено и нямаш роднини и семейство, тогава кой би скърбял за теб, нали? Всички си принадлежаха един на друг и сексуалните контакти бяха безразборни, краткорсрочни, без ангажименти към другия човек или към обществото.

Създаваше се една среда, в която всичко човешко бе изтласкано навън. Говоря за всичко човешко, което ни прави хора. Търсенето, науката, религията, семейството, страха от смъртта, болестите, децата... В края, когато Джон се конфронтираше с Мустафа Монд бе и онова, което философски ми бе поднесено като изтънчена храна. Системата на еднаквост и просперитет огъваше човешкия материал до футуристични, невероятни картини, в които ясно се виждаха кошмарния аспект на целия култивиран, цивилизован свят. 

Преди година бях попаднала на пошлата информация за виден наш съвременник, който подава заявки за проекти на изкуствени утроби, в които да се отглеждат деца. Тогава си спомних за онази сцена във филма "Матрицата", в която главният герой Нео биваше изключен и се събуждаше в капсулата, където до този момент бе живял и бе хранен изкуствено. Тогава си помислих, че изкуството, особено пък научната фантастика пророкува неща, които неизменно ще станат реалност. В "Прекрасният нов свят" това усещане бе повече от истина. Затвърди се и мога с убеденост да твърдя, че ще достигнем този етап рано или късно.

През 2032 година тази книга ще стане на сто години. До тогава имаме още седем години да докажем, че пътят ни ще е друг и че Олдъс Хъксли греши. Като цивилизовано общество бихме могли дори да я посочим с ирония и сарказъм: Ха, някакъв си е написал пълни глупости!, ала си мисля, че това никога няма да стане.  Мисля си, че Хъксли е прав и съдбата ни - жестока и правдива, е такава, защото ние сме такива. Нима не живеем в същия този свят, който той описва? Нима в момента не сме в Рая? Не се ли намираме на поточната линия за човешки материал, а всеки един негоден елемент бива изхвърлен и окачествен? Етикетите, които се лепят на щандовете в магазините, нима ние нямаме подобни етикети, оценявайки стойността на отделния индивид по зададените криви параметри на едно изродено, нечовешко социално стадо? Семейството отсъства, заменено със социални мрежи, в които еднаквостта е успокояваща и анонимна. "Прекрасният нов свят" ни кара да се замислим за онова, което ни чака като цивилизовано общество - парфюмирано, хигиенизирано, безлично. И може би трябва да вметна за накрая, че всъщност има за какво да се надяваме. Все пак има някакъв процент, който не може да бъде вкаран в калъпа, а това носи успокоение. Това, че дори в идеалната, контролирана среда може да се появят дефекти, в случая е повече от достатъчно да вярваме, че имаме шанса да обърнем процеса.

#3 ЦВЕТНИ МИСЛИ: "ИСКАМ ДА СТАНА ПИСАТЕЛ!"

 

Джони Деп (филм: "Таен прозорец")

(брой думи: 1875)

Позиция?

Статус…?

Нещо друго...

Несъмнено ще срещнеш моите съвети някъде другаде. Може би с друго значение или под друг надслов, но пък идеята ще е една и съща. Като автор и активен читател съм се срещала с всички проблеми, които ще отбележа по-долу и определено бих предизвикала вълна от позитиви или негативи. И понеже ще се различавам от установения модел (ако изобщо има такъв модел!), то от тук следва, че позицията би могло да се възприеме по доста неопределен начин. Изнесената по-долу информация се отнася за бъдещите автори и за творците, които се занимават активно с проза и обичат да “действат“ зад клавиатурата. Тя има субективно отправна точка и се основава преди всичко на личен опит. Моя опит. И е с цел просто за споделяне без да целя нищо друго освен основното: да си изкажа позицията.

Съветите ми не са степенувани по възходящ или низходящ ред. Не са и оценени по някаква система. Според мен са важни сами по себе си и могат да бъдат следвани всичките или само някои. Всичко е въпрос на личен избор и интерпретация.

 

1. НЕ ПИШИ ПО ПЛАН!

Съветът, конфигуриран по този начин е двусмислен. Всеки знае, че написването на идея е тежък, трудоемък процес, изпиващ времето ти до последната капка. Някак си да седнеш и да започнеш да пишеш (хайде да бъдем груби: да графоманстваш!) без да си наясно с основата и какво искаш да направиш е меко казано глупаво действие. Истината обаче е, че нахвърляйки основните сюжетни линии, герои, обстановка, сетинг, другото е въпрос на импровизация и на писане в свободна форма. Няма строги закони как да бъде подредбата или изказът. Той търпи видоизменяне и ще имаш все по-големи възможности, колкото по-голям става речникът ти. Може би ще ти се стори патриотично, но съм на мнение, че по-колоритен и експресивен език от българският няма. Предлагам към основната теза тук следното: писателят трябва да бъде и читател. Всъщност чуждата литература е онази база, която може да те ръководи. Естествено като творец ти сам трябва да намериш кой стил най-общо приляга на самия теб. По какъв начин се чувстваш най-добре и как по-лесно се изразяваш… Нещата тук са широки и плаващи. Литературата няма догматика, щом касае личния избор, особено пък сега, така че законово ти решаваш как да пишеш. В общи линии съветът ми да не пишеш по план е понякога просто да отразиш онова, което мислиш и чувстваш без да следваш точки и подточки. План извън планът.

2. ПИШИ ВИНАГИ, КОГАТО ИМАШ ВРЕМЕ.

Трябва пределно да си наясно с основния проблем на писателите. Това не е музата. Или пък идеите. Това е времето, с което разполагат и биха могли да отделят. Процесът е свързан със създаване и креативност, което означава, че в дадения момент не всичко, което напишеш би могло да става за четене. Редакцията е налагащо се звено и е напълно в реда на нещата “тя да реже на килограм“ не само дума, знак или изречение, но и цели абзаци и текстове. Ето защо най-добрия съвет, който бих могла да дам е никога да не пестиш думите си, нито пък целенасочено да търсиш време в пространството, за да захраниш своето писане. Чувала съм, че някои автори са писали и върху свободни, хвърчащи листчета, билети или ръцете си. И съм убедена, че не всичко, което са писали е влязло по някакъв начин в творчеството им. Времето е онзи ресурс, от който определено ще се нуждаеш и никога няма да ти достига. За това и ти предлагам да пишеш на килограм – може да не е нещо голямо, но пък винаги би могло да издържи една рецензия, ако не и повече, нали?

3. ВДЪХНОВЯВАЙ СЕ ПОСТОЯННО! НИКОГА НЕ СПИРАЙ ДА СЕ ВДЪХНОВЯВАШ!

Вдъхновението е невероятен спусък. То може да задейства редица процеси в благоприятна светлина. Лично аз съм се вдъхновявала за разказ от музикален клип, израз, дума, картинка, книга, корица, визия, татуировка, фенфикшън, спомен, хора, които познавам, преживяно… Според мен писателите никога не са затворен тип. Те вибрират и поемат различни усещания и чувства от заобикалящата ги среда. И са странни по своему, защото изглеждат не на място. Понякога твърде не на място, но това едва ли ще те спре по пътя, който си избрал. Все си мисля, че трябва да има предупреждение за хората, които имат досег с писател и творец. Трябва да е нещо от рода на: “Внимавай! Около теб има писател! Не се изненадвай, ако бъдеш отразен в неговото творчество!“. Истинският писател използва всичко около себе си. Всичко, което би могло да донесе емоцията, която му е нужна.

4. ЧЕТИ ЧУЖДИ ИСТОРИИ!

Четенето не те прави само и единствено читател. Ще ти издам поредната малка тайна: колкото повече четеш, толкова вероятността да станеш добър писател е по-голяма. Въпреки, че основно това също не може да е праг на самоусъвършенстване. Другите автори ти дават спектър на действие, на интерпретация и на успешно лавиране. Чуждата литература не е обект на внимание. Тя просто ти дава насока към определен стил и подбор на речник. Няма меродавност, нито пък следва да бъде означена с изконни правила, които да те натоварят излишно. Определено трябва да знаеш, че литературата в една или друга форма е въпрос на възприятие и лична нагласа. Но четенето определено те подобрява и те съветвам да го практикуваш възможно най-често. Без значение е дали ще избереш класиката на Достоевски или Толстой, ще кривнеш по Агата Кристи или ще предпочетеш нещо от Лъвкрафт, а защо не и Софи Кинсела или Сандра Браун. Важното е да се запознаеш с възможно най-много стилове и да си избереш онзи, който най-много ти харесва. Прилича малко на избиране на дрехи. Ако в същността си си готик момиче и си падаш по мрачни щрихи като в роман на Брам Стокър, едва ли ще ти допаднат лежерните хуморески на чиклит прозата. Избирането на стил е същото като този пример – така де на готик момичето няма да ѝ допадне да се облече в розова рокля на волани, нали? И ето по този начин чуждите истории биха могли да бъдат контрапункт на твоите.

5. ОПИТВАЙ СЕ ДА БЪДЕШ ИНОВАТИВЕН!

Няма какво да се лъжем. В днешно време да бъдеш нов и популярен е доста трудна задача. Информацията ни залива отвсякъде и само с няколко кликвания на мишката можеш да откриеш светове, непознати досега. И макар стиловете и жанровете да не се променят, все пак на авторите им се дава възможността да намерят възможност и да бъдат разпознаваеми и известни по някакъв друг начин. Така например се изненадвам на новото племе автори, ако мога така да ги нарека. Те разполагат със собствен ресурс в глобалните мрежи – блог, сайт, страница във фейсбук, инстаграм, профил в уотпад. Не искам да акцентирам на определени имена, но пък е хубаво да отбележа една млада и креативна авторка от България, която превръща страницата си за продажба на книгите си в личен профил и контакт с аудиторията си. Същата пуска клипове от ЮТюб, статуси, отбелязва къде е в момента или отразява ежедневието си – само и само да бъде актуална и достъпна. Разбира се, не казвам, че трябва да вземеш нейната маркетингова идея, но би могъл да осъзнаеш основното – авторът не се намира на друга планета и определено всичко, което прави с цел да бъде актуален, нов и иновативен, е позволено.

6. БЪДИ СМЕЛ. БЪДИ УВЕРЕН.

Всички писатели, до които аз съм имала досег, са доста неуверени в собствените си възможности. Винаги биха могли да ти кажат, че е можело да бъде написано и по-добре. (Обратно: срещала съм и такива, които са ме оставяли с напълно блокирани сетива.) Трудно е да прокарваш нещо ново или да бъдеш утвърден, когато самия ти изпитваш съмнения. Ще ти кажа, че не можеш да се отървеш от тях. Това и те прави творец, защото само истинският автор ще търси постоянно надграждане и усъвършенстване. (Другият - убеденият, че е страхотен и невероятен в работата си, дори ще ти се разсърди, че му казваш негатива си.) Разбира се, той може да бъде подтикнат външно, но най-доброто мерило си остава неговото усещане. За това и ти казвам: да намериш сили да устоиш на неблагорпиятна външна обстановка. Бъди сигурен, че никога няма да бъдеш приет на сто процента и не всички ще харесат онова, което им предлагаш, но това в никакъв случай не трябва да те спира, а по-скоро да те мотивира да продължиш напред. 

7. НЕ СЛУШАЙ КРИТИКА, КОЯТО НЕ ТИ ДАВА НИЩО В ЗАМЯНА.

Хората обичат да критикуват. Особено онова, което не разбират. Да бъдеш хейтър и да мразиш всичко е много забавно за читателите. Ето защо и те съветвам да не хабиш време и енергия да отговаряш на критика, която не ти дава нищо в замяна, а само се подиграва без да влага умисъл в думите си. Защото да кажеш “Ами не ми харесва!“ и да кажеш “Ами не ми харесва, защото…“ – разликата е космична. (Въпреки, че никога няма да забравя как конструктивната ми позиция успя да обиди преди няколко месеца една надъхана и самоуверена българска писателка. Думи нямам да опиша усещането, което ми остави въпросната! Същата дори се възмущаваше, че няма ревюта и отзиви за книгите ѝ и когато най-накрая реших да ѝ дам обратна връзка, тя буквално ме унижи, твърдейки разни свои интерпретации на моите думи, а накрая ме “разприятели” във фейсбук. Несъмнено много мъдро и логично поведение в здраво мислещ човек и писател. Пожелавам си повече да не срещам такива особи от тук нататък!) Книгите и прозата имат толкова много уклон, жанр и стил, че нищо чудно и за отделните прослойки читатели. Нека бъдем докрай откровени – на сто читатели дали ще има и един, който може да мисли. Така, че негативната критика не би следвало да те тревожи или да спре развитието ти. Просто трябва да се научиш да “чуваш“ онова, което наистина ти е от полза.

8. ЗАОБИКАЛЯЙ СЕ САМО С ПОЗИТИВНИ ХОРА!

Бъди само с онези хора, които те правят творец!

Хора, които са уверени в теб и с теб!

Хора, които те подкрепят!

Хора, които те напътстват!

Хора, които те вдъхновяват!

Хора, които са част от твоето ежедневие и с тях ти се чувстваш по-добре!

Хора, с които нямаш страх от нищо!

Хора, които споделят ежедневието ти или твоите интереси и разбирания.

9. МЕЧТАЙ! И ФАНТАЗИРАЙ!

Да. Правилно прочете. Писането на проза е разказване на приказки и мечти. Или както казва Джоан Роулинг: 

„Историите, които наистина обичаме, живеят вечно в нас.”

Със същата монета се плаща и за мечтите. Фантазията няма нито край, нито начало. И ако можеш да мечтаеш, то определено можеш да създаваш светове, а това е началото на писането в най-простичката му форма. Бих могла да продължа да говоря в скоропоговорка и да се опитвам да те вдъхновявам, но истината е, че трябва сам да направиш първата крачка. Прохождащото бебе я прави самостоятелно, уверено, че има някой да го държи за ръката, ако започне да пада. Писането за нещастие е област, в която до последно няма да знаеш дали падаш или се качваш. Това е обяснението за книги на един и същ автор, които са провали и шедьоври. Според мен зависи много от нагласата и подхода и определено до последно ще бъда убедена, че читателската аудитория не създава литературата. Напротив. Литературата е тази, която създава читателите. Тя е онази сила, която определя всичко останало и тази сила е в ръцете на авторите. Несъмнено тогава осъзнавайки това, ще разбереш, че силата е в твоите ръце, а мечтите и фантазиите могат да бъдат съвсем, съвсем истински! 

Осмели се! Да мечтаеш! Можеш!