Детското престъпление - оправдаване, неглижиране или наказание
🔪 заглавие: „Признания“
🔪 автор: Канае Минато
🔪 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство "Peppermill Books", София, 2023, (оригинал: Kokuhaku, Kanae Minato, 2008)
🔪 обем (брой страници): 256
🔪 жанр: психотрилър, драма, училище
🔪 сетинг: Япония
🔪 превод: Гергана Дечева
🔪 консултант по превод от японски: Кристина Иванова
🔪 редактор: Василена Василева
🔪 прочетена на: книжен носител (!)
КРАТКА АНОТАЦИЯ: Учениците ѝ убиват дъщеря ѝ и тя търси отмъщение.
След като отменя годежа си в резултат на шокиращо разкритие, Юко Моригучи живее само за единственото си дете – четиригодишната Манами. След трагедия на територията на училището, в което преподава, Юко подава оставка.
Но преди да прекрачи входната врата, Моригучи е подготвила един последен урок за учениците си. Тя им разказва история, която преобръща всичко, в което са вярвали, че знаят за себе си, за връстниците си, за живота и смъртта, за родителите си. Така Моригучи поставя началото на злокобен план за отмъщение.
Разказана в шест части от няколко души и няколко гледни точки, с обрати и надграждания, които идват като влак-стрела – отникъде и извън релси, „Признания“ изследва границите на наказанието, отчаянието и трагичната любов, като кулминацията е разтърсваща конфронтация между учител и ученик, която ще постави в опасност цялото училище.
Никога няма да погледнете със същите очи на класната стая и този роман ще ви накара да се замислите за онези, които отглеждат потенциални престъпници, както и за детското престъпление и наказание.
("Престъпление и наказание", Достоевски)
В бележката на 7-ма страница любезно ни запознават, че Канае Минато носи названието "Кралицата на иямису", което в повечето случаи не говори нищо на читателя, докато не прочете пояснението веднага след това. Иямису е поджанр на мистерията, който се фокусира върху най-тъмните и отвратителни аспекти на криминалните престъпления с особен акцент към психологията на участниците. Което - воала! - пак нищо не ти говори, защото натурата ти по хорър, сплатерпънк и психотрилър го приема за нещо нормално, едва ли не досадно уточнение. Колко пък би могъл да се стреснеш от тъмните ъгълчета на душата. Ти обожаваш да се ровиш в тях и изпитваш сладка нега от драмата на подобни търсения. Обаче ще ти кажа една тайна. Малка е и ще се побера точно в три думи.
Не си готов!
Да, човече, не си готов! Ако си като мен, който повдигна рамене, когато започна Kokuhaku (на японски!) и си рече под нос: Абе колко пък да е "тъмно" това иямису? Язе всичко съм срещала и почти всичко съм прочела..., истината е, че не си готов. В шест глави на книгата в обем от малко над 250 страници ти обещавам шок. Разтърсващ шок, който поставя няколко проблема и го прави във формата на изповеди. Направи ми впечатление, че външната среда не бе описана. Героите се концентрираха върху мислите, доводите, мотивите. Така и не ми стана ясно в кой конкретен японски град се развива действието, но в мен се наложи убеждението, че е малък, може би в близост до Токио. Разбира се, ако съм пропуснала точното му име някъде между страниците, моля за извинение! Била съм толкова задълбочена в сюжета и героите, че не съм забелязала тази подробност. Защото можеше да е всеки един град в Япония. Можеше да е всеки един град, където и да е било по земното кълбо, макар, че се съмнявам в тези думи. Японците като нагласа, светоглед и психология са далеч по-цивилизовани от нас, което пък води неминуемо до дисбаланса на системата. Неведнъж съм срещала, че най-ужасните престъпления, които могат да бъдат извършени, са в наглед цивилизовани и напредничави общества. Обратната пропорционалност е повече от логична. Естествено, нарочно изтървам логичното за ненапредничавите общества, защото по начало битието им е простичко и престъпленията им не ангажирани със сложност. Но разбирате ли, колкото е по-цивилизован един човек, толкова и криминалното деяние стряска, шокира, занемява, защото просто срещаш стена като в изпитателен тест на кола - забиваш се с триста километра в час в дебелия бетон на въпроса: Как е възможно това? Нали си умен, интелигентен и напредничав?
Преди време срещнах следната мисъл, изказана в един филм от 90-те. Един страхотен екшън с цяла плеяда актьори - Джон Малкович, Никълъс Кейдж, Стив Бушеми, Дани Трехо, Джон Кюсак. Та мисълта е на Кюсак: За цивилизоваността на едно общество се съди по това какви са престъпниците. Достоевски го е казал след каторгата. А сега си представете какво би могло да е обществото, когато престъпниците са деца? Повечето биха махнали с ръка. Свикнали сме да неглижираме детското престъпление. До 14 години децата не подлежат на закона, те са малолетни, а според редица експерти не са отговорни за собствените си действия.
Сюжетът в "Признания" започва с убийството на малката Манами, единственото дете на учителка в средно училище. Детето е намерено удавено в басейна и полицията заключва, че е нещастен случай. Обаче едно плюшено зайче във формата на чантичка, намерено в двора до басейна насочва Юко Моригучи да разследва и открива престъпниците в лицата на нейни ученици. Тя не намесва полицията, но пък взема правосъдието в свои ръце.
Някъде до средата на книгата не исках и не можех да подкрепя учителката. Образът на майката, която страда ми бе някак разфокусиран и размит в сравнение с другите участници в това иямису, пък и мисля, че просто в мен се налагаше някакъв крив и неадекватен житейски постулат. В никакъв случай не можеш да изземваш правомощията на съдебната власт. Наказанието не бива да бъде в ръцете на ощетения и жертвата, защото... ами просто не трябва. Но разбира се, аз разсъждавах обективно, съзнателно бях отдръпната от целия проблем, за да мога да мисля логично, както това би могъл да направи арбитър. Струваше ми се, че в никакъв случай не трябваше да намесвам инстинктивни и емоционални изблици и още в началото да оправдавам единия, а другия да осъждам. Това се коренеше и в общата ми нагласа, че независимо какво ще е действието - криминално или не, то си има първопричина, която го оправдава отчасти. Престъпленията от типа: Ами направих го, защото мога., са ми напълно глупави по своята същност, а ми се струваше, че не това е била целта на Канае Минато. За това смело продължих напред и бях изненадана как след всяка нова глава имаше "кукичка" която закачаше следващата и предходната в една сглобка. Обединяваше ги и ги правеше да изглеждат все по-логични.
Книгата се води от няколко фронта, така да го кажа, макар сравнението ми да е напълно неадекватно. Участниците са няколко и тяхната гледна точка добавя своя част от общия пъзел на престъплението - мотивите, действията, мислите са логични и разбираеми. Можеш да изпитваш жал, омраза, отвращение с целия диапазон на човешката си природа. Можеш и да отсъждаш, макар до последно в мен да се затвърди максимата, че представен по този начин нещо толкова гротексно като убийство на малко момиченце, чувството ми за справедливост търпи крах. Знам ли, може би всеки мисли спрямо онова, което има сам в себе си и не би следвало моделът да е един и същ, когато става дума за субективно мнение. Слава богу, че не съм съдия, защото не бих могла да отсъдя правилно и бих била също толкова безпомощна и откъсната от проблема, защото всъщност всячески се стремя да оправдая всички.
В "Признания" открито се говори за детската агресия и автоагресия, което пък затвърждава основния закон като че ли, а именно: няма по-жесток звяр от децата! Като възрастен мога с увереност да кажа, че именно децата са поддават на възможно най-големите параметри на егоизмът, злобата, ревността и завистта. При тях психологическите калъпи и закономерности се коват все още в разпалената пещ на душата. Формата се мени и огъва, търпи налягане, опъване, нагласяне. При децата нищо не е толкова закостеняло, колкото при възрастния, чийто мозък сякаш е напълно атрофирал. Нищо чудно, че неустановените детски модели са неглижирани. Свикнали сме да махнем с ръка и да кажем: Какво от това?! Той е дете, не може да мисли и не трябва да му се търси отговорност! Дори ако това е убийство.
Да, признавам си, че и аз бих помислила така, а това може би не ме прави добър човек, ала съм си обещала да бъда откровена докрай. При децата житейските "какво не трябва да се прави" и "какво трябва да се прави" не са запълнили калъпите си. Била съм дете, вие също сте били деца. Предполагам е имало момент, в който сте направили нещо, ала никога не сте мислили за последствията от деянието си. Може би след време, когато сте били вече възрастни, сте осъзнали сериозността на провинението си, изпитали сте моментен дискомфорт и после удобно сте забравили това. В повечето случаи говоря за дребни неща - примерно сте счупили прозорец, ударили сте свой приятел, нагрубили сте друг... Ала истината е, че самият ви мозък не е осмислил деянието като нещо знаково и ключово, а това автоматично ви оневинява. За точно това оправдаване говоря и съм склонна дори в точно тези параметри да вляза в коловозите на другите хора и да оправдая всичко.
Но Канае Минато отгръща един воал на майката - първото стъпало на детето към света отвън и вътре в себе си. Истината тук - жестоката, логичната, доказуемата! - е майката. Не че и друг път не съм попадала на тази теория някъде другаде, ала все пак е хубаво някоя стойностна книга да ти затвърди вече знанието. Онези, които извършиха престъпленията - момчетата, бяха като оръдия в ръцете на майките си.
При едното това бе всеопрощаващата майка, онази, която глези, обича и милва и същевременно налага своите криви разбирания за доброта, превръщайки сина си в непълноценен индивид, неубеден в себе си и собствената си значимост, неуверен, свит, болен и ревнив.
При другото момче майката бе незаинтересованата, която го отхвърля и малтретира едновременно. Майката, която превръща детето си в зловещ егоцентрик, убеден в собствените си необикновени заложби, гледащ от високо на всички около себе си, поставяйки се от другата страна. На човека, който осъзнал своята интелигентност може да направи престъпление и да му е позволено, защото е необикновен.
Винаги са ме вълнували детските психопатологии - възникване и реализиране, при все че в момента съм личен асистент на дъщеря ми и макар тя да е в съвсем различна сфера това не означава, че не ме човърка любопитството да разбера повече. Така например в "Признания" реалните убийци си остават майките, а в по-широк смисъл - семействата. Истината, която книгата се опитва да изкрещи е достъпна и съвсем логична на базата на психологичните внушения. И това е колкото и обикновено, толкова и зрелищно. Майката е онази, която кове в детето си изконните правила и тя е онази сила, която променя и насочва, дали към по-добро или по-лошо. Все пак изборът се предоставя и на детето. Ще ви кажа и друга истина, която може би се противопоставя на някои общоприети закони. Сигурна съм, че някои деца се раждат такива, а други - семействата и родителите ги създават. Така, че проблемът е комплексен и не и следвало да изключим едното спрямо другото.
Кралицата на иямису ти дава възможност да отсъдиш и да кажеш своята позиция по това кой е по-виновен в случая - майката, детето или обществото, но си мисля, че каквото и да избереш в края, съвсем няма да сбъркаш. "Признания" на Канае Минато ще отвори вратата, към която ще попаднеш в тъмната стаичка на полу-въпроси и полу-отговори, за които не си подозирал или си ги срещал тук и там под някаква друга форма. Ще те накара да се замислиш, а това е повече от достатъчно в случая.
И след всички казани думи, сигурно ще ме попиташ какво, за Бога, е моето мнение! Защо съм толкова уклончива дори в края и защо едновременно подкрепям и отхвърлям. Истината е, че съм на кръстопът, досущ като Хамлет с "Да бъда или да не бъда?". Мисля си още, че само осъзнатия и високо интелигентен човек никога не е заковал мнението си в "да" или "не", просто защото "може би" предлага цял един свят на лутания, в които ще откриваш истината. С други книги или през житейския си път. Аз съм визионер и обожавам да се надявам, че утре - да, човече, още утре, ще намеря истината някъде там.

















