Тържествуващият рай на човешката свобода, отгледана в епруветка
💊 заглавие: „Прекрасният нов свят“
💊 автор: Олдъс Хъксли
💊 кога и къде е издадена книгата, издателство: Издателство "Георги Бакалов", Варна, 1990, поредица "Библиотека Галактика" № 104 (оригинал: Aldous Huxley, Brave New World, 1932, Penguin books)
💊 обем (брой страници): 279
💊 жанр: антиутопия, научна фантастика
💊 сетинг: Напред в необозримото бъдеще, Лондон, 632 г, след Новия Форд
💊 превод: Виолета Чушкова
💊 редактор: Анелия Бошнакова
💊 прочетена на: електронен носител (!)
Моята скромна оценка: 6 от 6 
КРАТКА АНОТАЦИЯ: "Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос. Как да избегнем окончателното им осъществяване?<…>
Утопиите са осъществими. <…> Животът крачи към утопиите. И може би започва нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не така съвършено, но по-свободно."
(Николай Бердяев)
Когато започнах "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли, си мислех, че съм запозната с материята. Така де, не за първи път чета антиутопия. В мен все още живее един Оруел с политическата си система, която потиска човешкия дух до невъзможни, фантастични параметри. Подочувах от тук - от там, че същата теория е подхваната и при Хъксли. Мислех си още, че съм подготвена, подкована като състезателен кон и материята в "Прекрасният нов свят" няма да ме изненада, елементите на изненадата ще бъдат сведени до обикновени размери и бих могла дори да дам ниска оценка. Какво толкова! Не може всичко през този месец, което съм захванала да е хубаво, нали? Все трябва да има гнили круши в кошницата. Не че съжалявам, че стана точно обратното! Дори благодаря на Новия Форд (или на Бог!), че съм заровила нос в нещо стойностно и толкова въздействащо.
Романът на Олдъс Хъксли е "роден" още през 1932 година. Предълъг период, не ще и дума! Издаден е в България от издателство "Георги Бакалов" и влиза под номер 104 в поредицата "Библиотека Галактика". У дома на село имам не малък брой книжки от тази известна поредица. Баща ми е страстен читател на научната фантастика и всичките книги в библиотеката са негови, но си признавам, че до този момент си мислех, че нямаме много общо по между си. Книжните ми пристрастия са други. Той предпочита жанр, който за мен не представлява голям интерес, но изглежда възприятията ми са гъвкави и преливащи. Предполагам, че колкото и да отричам факта, все пак имаме нещо общо. Той ми е баща, а аз само негова дъщеря. Не е никак чудно, че вкусовете ни могат да съвпаднат, нали?
Мисля още, че до точката на пречупване в тази година научната фантастика за мен не представлява кой знае колко голям интерес на базата на изобретения, футуристични пътувания във време и пространство, научни експерименти... Аз по-скоро залитам в другата посока. Визията на търсенията и човешката интерпретация във Вселената ме вълнува повече. Харесват ми психологически и философски разработки на теми, които можеш да намериш дори в класиката. Ето защо си мислех, че фантастиката не е за мен. И е обяснимо, защото първите две или три глави на "Прекрасният нов свят" трябваше да ги прочета два пъти.
Загубих нишката с това пъпкуване, Бокановски, Форд, Контрольор, епруветки, морула с деление на клетки, хипнопедия, сексуални игри... Мигах на парцали, достигах до края на главата в книгата, а после връщах обратно, за да прочета отново. Никога не съм парадирала с факта, че съм особено умна и след втория път на прочитане (на късмет или не!) влязох в коловоза на мисълта и подредбата на този нов, прекрасен свят. Закърнелият ми мозък, приучен към определени обществени прийоми и догми трябваше да застане на челна стойка, за да осъзная смисъла на думите.
Сещам се за една мисъл, която бях подочула някъде някога, но не мога да се сетя за името на човека, който е достигнал до тази несъмнено изконна истина: за диваците цивилизованите хора са също диваци! Да си представим една ограда, която сме опънали някъде на поляната и поставим себе си в едно цивилизовано общество от едната страна, а всички останали, които не са дорасли до нашия темп на развитие - от другата страна.
Гледаме ги ние и виждаме диващината, религията, ритуалите, подредбата на мисълта им в стадно общество и си казваме: Ужас! Как живеят тези диваци!...
Гледат ни и те от другата страна на тази ограда и също като нас констатацията изненадва със силата на таран. Ужас!, казват те, Как живеят тези диваци!
Хъксли поставя умело тази идея и тя се усеща между другото, някъде под всичките листове напечатани думи. Усеща се като полъх на вятър и единственото, което отбелязваш е иронията на двупосочния поглед. Това, разбира се, не е основното! На мен ми направи много повече впечатление човешкия материал като поточна линия, култивиран, отгледан и захранен в епруветка, в изкуствено създадена среда с модели на обучение, възприятия и наложени калъпи. Еднаквостта на всеки член от кастите на това общество гарантираше устойчивост и благоприятна среда, създавайки рай извън теб и в теб. В услуга на теб и в услуга на другите. При Оруел политическата система потискаше човешкия дух и негови бяха думите, че "Хората са безкрайно ковък материал." При Олдъс Хъксли свободата и раят се коренеше на биологично и еволюционно ниво. Хората в този прекрасен свят биваха отглеждани от други хора, семейството като първата единица на обществено съзнание бе премахнато напълно. Майката, бащата, родителите - те не фигурираха никъде и дори бе срамно и светотатствено да се говори за подобни отношения. Срамно бе да раждаш и отглеждаш деца, да имаш семейство. Срамно бе моногамията в брака и изобщо брачните закони. Религията отсъстваше напълно, а смъртта на отделния човек не бе обременена с лична тъга и скръб, защото ако ти си отгледан изкуствено и нямаш роднини и семейство, тогава кой би скърбял за теб, нали? Всички си принадлежаха един на друг и сексуалните контакти бяха безразборни, краткорсрочни, без ангажименти към другия човек или към обществото.
Създаваше се една среда, в която всичко човешко бе изтласкано навън. Говоря за всичко човешко, което ни прави хора. Търсенето, науката, религията, семейството, страха от смъртта, болестите, децата... В края, когато Джон се конфронтираше с Мустафа Монд бе и онова, което философски ми бе поднесено като изтънчена храна. Системата на еднаквост и просперитет огъваше човешкия материал до футуристични, невероятни картини, в които ясно се виждаха кошмарния аспект на целия култивиран, цивилизован свят.
Преди година бях попаднала на пошлата информация за виден наш съвременник, който подава заявки за проекти на изкуствени утроби, в които да се отглеждат деца. Тогава си спомних за онази сцена във филма "Матрицата", в която главният герой Нео биваше изключен и се събуждаше в капсулата, където до този момент бе живял и бе хранен изкуствено. Тогава си помислих, че изкуството, особено пък научната фантастика пророкува неща, които неизменно ще станат реалност. В "Прекрасният нов свят" това усещане бе повече от истина. Затвърди се и мога с убеденост да твърдя, че ще достигнем този етап рано или късно.
През 2032 година тази книга ще стане на сто години. До тогава имаме още седем години да докажем, че пътят ни ще е друг и че Олдъс Хъксли греши. Като цивилизовано общество бихме могли дори да я посочим с ирония и сарказъм: Ха, някакъв си е написал пълни глупости!, ала си мисля, че това никога няма да стане. Мисля си, че Хъксли е прав и съдбата ни - жестока и правдива, е такава, защото ние сме такива. Нима не живеем в същия този свят, който той описва? Нима в момента не сме в Рая? Не се ли намираме на поточната линия за човешки материал, а всеки един негоден елемент бива изхвърлен и окачествен? Етикетите, които се лепят на щандовете в магазините, нима ние нямаме подобни етикети, оценявайки стойността на отделния индивид по зададените криви параметри на едно изродено, нечовешко социално стадо? Семейството отсъства, заменено със социални мрежи, в които еднаквостта е успокояваща и анонимна. "Прекрасният нов свят" ни кара да се замислим за онова, което ни чака като цивилизовано общество - парфюмирано, хигиенизирано, безлично. И може би трябва да вметна за накрая, че всъщност има за какво да се надяваме. Все пак има някакъв процент, който не може да бъде вкаран в калъпа, а това носи успокоение. Това, че дори в идеалната, контролирана среда може да се появят дефекти, в случая е повече от достатъчно да вярваме, че имаме шанса да обърнем процеса.
Няма коментари:
Публикуване на коментар