БЛОГ РЕВЮ 8: "ПОРТРЕТЪТ НА ДОРИАН ГРЕЙ" (ОСКАР УАЙЛД)

 

Пълната деградация на човешката душа, нарисувана и увековечена в картина.

(изкуството, оживяло извън човека – неконтролируемо и безформено…)

 заглавие: „Портретът на Дориан Грей“

 автор: Оскар Уайлд

 кога и къде е издадена книгата, издателство: ИК „Персей“, София, 2017, поредица СВЕТОВНА КЛАСИКА (оригинал: The  Picture of Dorian Gray, Oscar Wilde, Penguin Classics, 2006)

 обем (брой страници): 288

 жанр: класически роман

 сетинг: Лондон, Англия, XIX век

 превод: Неда Маринова

 коректор: Елена Добрева

 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 6 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Един магически портрет започва да старее, докато младежът, нарисуван на него, запазва красотата и младостта си. В отчаян опит да спаси себе си, младият човек пада по-ниско от най-окаяния жител на викториански Лондон. Ще спре ли портретът да погрознява и да остарява, изобразявайки вътрешната му същност?

Неповторимият роман на Оскар Уайлд и днес искри със завладяващ сюжет, великолепни герои, както и с най-силното оръжие на писателя – неговото остроумие.

Портретът на Дориан Грей е единственият роман на Оскар Уайлд. Публикуван е за първи път в списание „Липинкот” на 20 юни 1890 г. В самостоятелно издание излиза през следващата 1891 г. Това е блестящо написана книга и веднага се превръща в бестселър.

Портретът на Дориан, укриван грижливо от притежателя му, е "огледало" на душата му и той го намразва, спускайки се по мрачните кръгове на падението, порока и престъплението. Независимо от фантастичния елемент, като цяло Портретът на Дориан Грей е светски и психологически, а в по-широкия смисъл на думата и символистичен роман за терзанията и погубването на душата, лишена от морален ориентир и водач.

Вечната творба на Уайлд излиза в нов превод на Неда Маринова, в поредицата "Световна класика" на изд. "Персей", и с предговор на проф. дфн Симеон Хаджикосев.

Оскар Уайлд ми е познат с приказките „Щастливият принц“ и „Рибарят и неговата душа“. Бях ги чела отдавна, може би като дете, и смея да твърдя, че са оставили в мен отпечатък за нежна, чувствена, елегична проза, която съдържа доста елементи на класическото изкуство. Неведнъж съм го казвала, но явно няма да ми омръзне да го повтарям: като читател аз обожавам класиката! И нищо чудно, че творчеството на Уайлд за мен е литературен връх, малки ескизи на шедьовър, а акцентът в това ревю едва ли ще изненада някого, защото „Портретът на Дориан Грей“ би могъл да обере всички суперлативи, които напират в мен.

„Портретът на Дориан Грей“ е единственият роман на Оскар Уайлд. Авторът е предпочитал по-късите жанрове – разкази, новели, малки повести, в това число влизат и приказките му. Може би е редно да се упомене, че когато романът на Уайлд е публикуван за първи път в списание „Липинкот“ на 20 юни 1890 година, публиката не е благосклонна. Отхвърлят прозата като „аморална“ и „упадъчна“. Това не изненадва никого, особено пък Уайлд. Творчеството му бива принизявано в сравнение с това на Балзак, Юисманс и Стивънсън.

 Това е готически роман, който като огледало отразява всичката безнравственост на времето, в което живее Оскар Уайлд. Ценностите са непреходни, а търсенията на Дориан Грей са приложими и днес. Последното е това, което повдига книгата от мястото и времето си на раждане и я „захвърля“ далеч напред, така че прозата да е приложима и в наши дни, а смея да твърдя и за поколението след нас. Това ѝ е хубавото на класиката – моделът, който се видоизменя и калъпът на обществото, което гъвкаво се разширява или стеснява, за да бъде отглас на едно и също – извечно и общочовешко.

Трудно е да намеря негативи. Не видях такива. Диалозите бяха като поеми – описателни, затрогващи и естетични. От всеки абзац и изречение лъхаше меланхолията на вече познатия ми Оскар Уайлд от приказките, но това ми носеше уют и топлина. Фантастичният елемент в романа (картината, която остарява, привличайки като лупа всичко лошо, пошло и негативно) не заемаше централна роля, образите на лорд Хенри Уотън, художника Базил Холуърд и Дориан Грей си бяха самодостатъчни и съвсем колоритни, но съвсем не отричам, че е излишна. Напротив – внася оригиналност и приказност, припокриваше идейната матрица и създаваше допълнителен живот на героите, така че да устоят на времето и да бъдат разглеждани, четени и анализирани в нашата действителност. Освен това картината обитаваше тъмна стаичка и не се виждаше от никого освен от притежателя си – една перифраза на душите ни, скрити от нас в тъмни стаички, често оковани, болни и кървящи, без никаква светлина и топлина.

Ако искаме да бъдем по-конкретни, може би трябва да подчертаем, че нашето съвремие не се различава много от съвремието на Дориан Грей. Същите казуси и морални дилеми ни вълнуват и днес, същото залитане към изкуството без пълнеж, а заемащо само конкретната форма, в съзвучие с издребняване и желание да категоризираш емоциите и чувствата, да ги консолидираш, за да може да бъдеш възприеман по-еднозначно и простичко. Летвите на обществото са паднали ниско долу, въргалят се в прахта, а да говориш за ценност, за морални устои или за етика е глупаво, едва ли не безсмислено. Красотата на личността може да бъде „копи – пейст“, тя се обезличава, за да бъде асимилирана от хора, които си нямат и на представа какво е красота. Истинската. Онази, която се постига с едно мацване на четката на белия кадастрон, а не е „открадната“ от тук – от там.

Всъщност никога не съм си и представяла, че пътешествието на душевната деградация и упадък, може да бъде обрисувана с толкова тънък финес към детайла. Винаги съм си мислила че Злото като структурен герой във всяка литературна проява (роман или стих!) е една универсална права следваща крива надолу към нулата. Не представлява никакъв интерес, не обременява аудиторията с нищо повече освен негативното отношение, което е правдиво логично и съвсем на място. Но Дориан Грей на Оскар Уайлд отхвърля тази догматика като руло стари вестници без никаква стойност. Упадъкът никога не е бил опияняващо ярка и елегична поема на душата, безпътна, загубила всякакъв ориентир, свалила булото на всички морални принципи, осиротяла и толкова пагубна, носеща в себе си мерзостта на убийството и на вината, на любовта, чиста и невинна, погазена от безразличието, осмивана, поругана и обезличена. Бих могла да допълня, че отрицателният герой тук не е Дориан Грей, макар той да е образа на всичко отрицателно в романа. Той е просто отражение в огледало на обществото, в което се е родил и приел, за да съществува. Конспиративно бих хвърлила вината и върху лорд Уотън, но и той няма вина, след като е дете на същото това общество, в което е и Дориан.

Не знам дали следва да се търси някаква правдивост и сочене с пръст. Детското „Ти си виновен!“ не ми е по вкуса и не е приложимо в живота. Ако си пораснал достатъчно, знаеш, че виновни в живота няма, поне до толкова, до колкото можеш да избираш как да живееш.

Та същото е и с Дориан Грей, с лорд Уотън или бедния Базил.

Може би прекаленото търсене на съвършенството само по себе си е безсмислено. Човешките ценности не трябва да бъдат цел и форма, а пълнежът на действията, мислите и чувствата. Изкуството трябва да е в услуга на човешките търсения, самото то не трябва да бъде отделено и разглеждано самостоятелно, защото би представлявало празна форма – незапълнена, безсмислена и жалка. Именно за това ми харесаха диалозите в „Портретът на Дориан Грей“. Поетиката в тях съвсем точно отговаряше на идеята за търсенето на душата – едно намигване към Фауст, продал душата си на Дявола.

Краят бе надежда или поне така аз разбрах прозата на Уайлд. Без значение колко лошо може да си постъпил, до какво „дъно“ си пропаднал, винаги има шанс да направиш най-доброто и да избереш изкуплението. А наложеният модел и калъп на обществото, изкуството, оживяло извън картината – безформено и празно, моралните дилеми, изведнъж се нареждат от само себе си, поставяйки акцентът там, където преди това си виждал безсмислие.

Все още ли се колебаеш да прочетеш „Портретът на Дориан Грей“? Недей! Не чакай. Прочети романа. Възможно е да не ти хареса толкова, колкото на мен. Възможно е да видиш негативите, които аз не видях. Идеята да ти убягва или героите да не ти допадат, но вярвам, че това в никакъв случай не означава губене на време – за теб или за мен. Класическата литература е видоизменчива и променяща се. Всеки намира в нея онова, което сам има в себе си или го търси неистово с копнеж и страст. В това ѝ е чарът. Това е Истинското Изкуство.

„- Не, никога няма да възкръсне. Тя изигра последната си роля. Но ти трябва да гледаш на тази самотна смърт в бедната гримьорна като на неочакван потресаващ откъс от някоя трагедия от епохата на Джеймс I или като на прекрасна сцена от Уебстър, Форд или Търнър. Момичето не е живяло в реалността, така че всъщност не е умряло. Поне за теб тя винаги е била блян; призрак, който е прелитал през Шекспировите пиеси и ги е правил по-великолепни заради присъствието си; инструмент през тръбата на който Шекспировата музика е звучала най-сладко и жизнерадостно. В момента, в който се докосна до истинския живот, тя го погуби, и той погуби нея, затова и умря. Скърби за Офелия, ако желаеш. Ръси с пепел главата си заради удушената Корделия. Викай към небесата, защото дъщерята на Барбацио е умряла. Но не хаби сълзи за Сибил Вейн. Тя беше по-нереална от всички тях.“

 *

 

„- Базил, скъпо ми момче, отразява всичко пленително, което притежава, в работата си, следователно в живота му остават само предразсъдъците, принципите и здравият разум. Единствените обаятелни като личност художници, които познавам са неуспелите художници. Добрите съществуват само чрез творбите си и затова самите те са напълно безинтересни. Великият поет, истински великият поет, е най-непоетичното от всички същества. Бездарните поети са изключително очарователни. Колкото са по-зле римувани са стиховете им, толкова по-живописно изглеждат самите те. Дори само публикуването на книга с посредствени сонети прави автора им неотразим. Той пренася в живота си стиховете, които не може да напише. Останалите оставят върху хартията поезията, която не смеят да превърнат в реалност.“