 |
| снимка: Мама Нинджа (Мария Пеева) |
„L’enfer, c’est les autres“ –“Адът – това са другите“
(или колко са всъщност измеренията на болката?)
заглавие: "Измерения на болката" - Разкази на ужаса
автор: Колектив: Алекс Цонков, Анна Гюрова, Димитър Маргаритов, Димитър Цолов, Елена Зелена Бърдарова, Елена Павлова, Мария Пеева, Мария Раднева, Милен Димитров, Нина Митева, Ралица Пейкова, Явор Цанев
кога и къде е издадена книгата, издателство: 2024, Издателство "Потайниче"
обем: 304 страници
прочетена на: книжен носител (!)
Моята скромна оценка: / (като един от авторите, не е много етично да дам оценка и ще представя възможност на читателите да го направят вместо мен!)
КРАТКА АНОТАЦИЯ: ...Историите се носят през пространство-времето, като преплитат в себе си минало, настояще и бъдеще, фентъзи, фантастика, паралелни светове и реализъм, а страхът в тях се проявява освен във фантастичното и непонятното, така и в чисто човешкото битие, където разноликите герои влизат в схватка както с външни сили, така и със самите себе си... (МИЛЕН ДИМИТРОВ)
Ще започна това ревю отдалеч и искам дебело да подчертая: подхождам към разглеждането на книгата от позицията на анализатор. Неведнъж съм го споменавала, че обожавам да се ровя надълбоко в структура, изказ и идейна насоченост и си признавам, че ако през последната година не пишех разкази и новели, може би щях да си остана единствено и само книжен блогър. Има нещо очарователно и рутинно в това да анализираш литературна творба. Лично на мен това ми носи спокойствие и удовлетвореност, освен това не изхождам от ничие мнение казано преди мен, не вменявам идеята, че съм права и че позицията ми е изконна и определяща. Еквивалентно, ще приема противоположното мнение със същата прямота и откровеност и съвсем няма да се разочаровам от другото виждане, защото ще сметна, че другия човек е видял книгата по друг начин на базата на своя житейски опит и нагласа, а това ще е изключително полезно за цялостното осмисляне на произведението.
Та в общи линии си признавам, че някъде вътре в себе си съм просто обикновен блогър - анализатор. Обикновен читател със страст да разгръща книги, да ги мирише от време на време, и накрая - о, да, моя милост примира да анализира, съпоставя, категоризира... Може би в някой друг живот съм била учен изследовател, влюбен в това да систематизира откритията си.
През 2024 година си признавам, че не ми оставаше време нито да пиша ревюта, нито да чета книги. Бях впрегнала всичките си усилия самата аз да пиша проза и съответно да участвам в конкурси и състезания. В някои бях лауреат, а в други бях игнорирана напълно, но пък не съжалявам за времето си. Конкурсът е неглижиран формат, който не изисква много. Често е предизвикателство и те "изхвърля зад борда", кара те да излезеш извън зоната си на комфорт, особено ако има поставено условие в тематиката. Аз съм експериментатор преди всичко - писала съм литература в различни жанрове, но разбира се имам някои предпочитани. И приветствам тогава, когато конкурсът има зададена тема. Канализира идеята ми, помага ми да развия потенциала, да наблегна тук или там и като цяло ме мотивира да пиша повече.
Така беше и при хорър конкурса на Страшен разказ в две изречения "Древно, Далечно, Дълбоко". Помогнаха ми техните жокери, подсказки, теми, но за съжаление аз съм преди всичко новелист, мисълта ми е твърде обемна и не мога да се побера в зададените параметри за обем. И тази година изглежда ще пропусна този знаменателен за мен конкурс, но пък ето, пиша си новелата и се надявам да бъде интересна за издателя и аудиторията.
В края на юли 2024 година, когато ми писа Милен Димитров (съставител, редактор и писател в сборника "Измерения на болката") и ми каза: "Хей, можеш ли да напишеш хорър разказ до Хелоуин?", аз останах из първо шокирана, после радостна и накрая и вдъхновена. До този момент нямах никакви предложения, никакъв интерес и съответно шокът за мен бе невероятно разтърсващ. Тогава той ме свари в доста обрано положение: бях започнала "Инцидентът" (разказ, който изпратих за Националния литературен конкурс "Янаки Петров" гр. Средец) и нямах никакъв замисъл, никаква идея, абсолютно нищо... Отвърнах му искрено, че трябва да помисля и ще му пиша пак. В порядъка от няколко дни идеята сама ме намери, направих кратко проучване и до края на август бях готова, като наистина ми бе неспокойно - не знаех дали ще бъда одобрена и каква ще е коректурата и редакцията. Оказа се, че нещата не изглеждат толкова страшни, когато зад гърба си имаш редактор и издател, които ти помагат. Оказа се, че без тях моето участие в сборника нямаше да бъде осъществено и тяхната подкрепа ме накараха да повярвам в себе си. До този момент не знаех какво мога. Аз съм дебютант и колкото и невярващо да звучи се нуждая от външна намеса - не само редакторска, но и такава, която ме кара да вярвам в собствените си възможности.
Сборникът "Измерения на болката" се появи в началото на декември 2024 година в пълния си блясък. Представянето на книгата бе на Международния софийски панаир на книгата в НДК и аз присъствах заедно не само с ветерани от школата на българския хорър, но и с други дебютанти, в които Милен Димитров бе видял потенциал и бе протегнал ръка, за да ги издърпа на светло. Не знам кое е по-човешко от това: не само да помогнеш, но и да предоставиш трибуна за изява, да покажеш, да направиш толеранс към новите, да обновиш жанра. Слушах интервю на Милен в БНР с голям интерес и той бе споменал, че хорър жанрът в България не е толкова известен, по-скоро е ниша за определена аудитория. Аз добавям следното: повечето незапознати с жанра са предубедени. Обикновено си мислят, че той като трактовка и идейна насоченост е само с цел да шокира и ужаси читателя. Всъщност за мен това е жанр, в който можеш да намериш пълната гама от проблеми и идеи от други жанрове. Социално-културни, морални, сексуални. Четейки литература в хорър, сплатерпънк, научна фантастика, фентъзи, никога досега не ме е оставяла без мнение. Винаги е имало нещо, което да ме накара да мисля в други аспекти. Остросюжетната литература раздвижва мозъка ми. За съжаление или не, аз вече не чета проза, заради случки, истории, сюжет и герои. В моментът, в който книгата не ме кара да се замисля за нещо ново, за мен се превръща в литературна чалга - безсмислена е сама по себе си и не си заслужава да ѝ се обърне никакво внимание.
Зад героите трябва да има идея. Зад идеята трябва да има ново осмисляне. Зад осмислянето трябва да се крие поука, която да приложа в реалния живот. Иначе... така де, ако желая да чета само истории, ще разгърна "Лична драма" или ще вляза в сайтовете за споделяне на житейски проблеми.
И така след толкова много встъпателни думи искам да направя един анализ на "Измерения на болката", задълбавайки се в основния въпрос. 12 автори. 12 ли са измеренията на болката?
Сартр казва: "Адът - това са другите!", а дали е така?
Мога да направя паралел с примерно: Раят - това сме ние! и пак да съм на прав път, нали? В 304 страници на сборника ще открием кондензирани и двете мисли. Раят и Адът - това сме ние, това са другите и съответно външната среда често е огромен фактор, който влияе върху оформянето на нашия свят. Не онзи, който показваме публично, а този, чието лице се крие под кожата ни, оформя характера, оковава, освобождава... Усещанията са разнопосочни, противоположни и обикновено се свързват с болка - физическа или психическа, няма значение. Свързани са по между си с неразрушима сглобка, която определя решенията и живота ни. В "Измерения на болката" тази идея се кристализира с всеки разказ и всеки герой и история добавят нов щрих към общата картина. Разказите тук не са безразборни. Има някаква градация и е особено забележима едва когато затвориш последната страница.
В "Капачки за бъдеще" на Димитър Цолов е началото на тази градация. Зараждането на злото. Няма нищо по-страшно от онази картина, когато детето е жертва и продължава да живее след това, носейки белезите на насилието, което го е наранявало, но вече като насилник. Някъде бях чела, че детето, което е било зле обгрижвано от родителите си, не спира да обича тях. Спира да обича себе си. Този разказ представя точно това. Отношенията родител-дете са двупосочни и оформящи. Жертвата в началото на своя жизнен път се превръща в насилник. В нашия живот винаги има баланс, за добро или зло. Прилича малко на люлка от детска площадка. В един момент си горе, а в другия долу и в това няма нищо чудно. Още нещо, което ми направи силно впечатление в този разказ: героите нямаха имена. Бяха баща и син, мъж и дете. Можеха да имат имена и субективно да носят идеята, но оставени така, те могат да бъдат всички или никой. Някога някъде се случва точно това - може би не самото престъпление шокира и въздаването на справедливост, а това, че злото и болката се зараждат в семейството. Най-близките хора - родителите са онези, които ти причиняват най-голямата болка. Съвсем естествено е после да "им върнеш грижите" със същото усърдие.
"Жълтата рокля" на Мария Пеева е следващото стъпало. Това е завистта, промъкнала се зад приятелство, продължаващо години. Неслучайно героинята е жена според мен. Жените са слабия пол. Уж. Природата им не е доминантна, а по-скоро адаптираща се към света, който е мъжка територия. За това "слабия пол" е специалист в пасивната агресия и по-податлив на това да развива... други способности. Мария Пеева ни представя една жена, чиято енергия е насочена към своето собствено благополучие. Недоволната жена, ощетената - тя е зло сама по себе си. Не се поддава на контрол, безскрупулна, болна. Жената е велика сила според мен, обаче трябва да бъде канализирана нейната безпределна и помитаща природа. Когато това го няма, е, иска ли питане... "Жълтата рокля" ни представя точно тази идея - съзидателната женска сила, която поема в лоша посока. Краят е напълно логичен и справедлив.
"Част от пътя" на Алекс Цонков е следващия разказ в сборника. Ситуацията е житейска и като такава в нея няма добри и лоши герои. Има просто хора, чиито живот се пресича като на оживено кръстовище. Няма зло. Няма и добро. В "Част от пътя" доброто е изместено в друг ракурс - поемането на отговорност, дори когато не си виновен. Измерение на болката, което няма еквивалент никъде другаде, защото си безжалостен съдия повече, отколкото другите. Когато прочетох този разказ, останах потресена от идеята, която се промъкна по терлички в ума ми. Не злото, което ни причиняват другите е болезнено, а онова, което самите ние можем да си причиним в желанието си да бъдем добри и отговорни. За мен това е един от най-хубавите разкази в сборника - именно заради нормалността и своята житейска истинност. Предизвика сълзи в очите ми, защото също като главния герой, аз бих постъпила точно така. Ще поема отговорността си докрай, дори и след това да бъда унищожена.
"Мая". Ралица Пейкова. Хей, ти, здравей, дебютантке! И ти си като мен. Нова си. Излъскана. Никъде не съм те срещала. Не съм чела нищо от теб. И ето те сега в този сборник! Невероятна си, момиче! Удивена съм от стила ти - описателен, жив, въздействащ. Идеята ти! Ах, тази идея! Харесва ми. Не се бях замисляла за това. За децата, които "пият" родителите си. Вярно, не го правят като Мая в едноименния разказ, ала все пак ни "ядат" всеки ден, а ние като родители (прощавай, аз самата съм родител и знам какво означава това!) им предлагаме всичко. В контекста на този разказ: злото се ражда от болката. Ражда се като обикновено дете, което е и твое само донякъде. Погрешно е да се заблуждаваш, че изцяло твое, че си го създал ти и следователно то трябва да отговаря на твоите изисквания. В крайна сметка контролът не зависи от нас като родители, а от самото дете.
Елена Павлова ни представя разказ "Нечиста" и ако бъда откровена, ще си призная. Безспорно това е един от фаворитите ми в тази книга. Също така в реда на мисли ще добавя: никога под никаква форма не бях чела абстрактна литература, обаче съм възхитена - кратко съдържание, колоритни картини, няма имена. Майката, децата и кръвта. И тук като при "Мая" децата "пият" родителите си, ала тук майката е майка в пълния смисъл на думата. Няма значение дали тя ражда хора или чудовища. Нейната природа да защитава и да се грижи за децата си е впрегната в юздите да жертва себе си и другите. Освен това не мога да не упомена, че думата "скотна", която Елена Павлова употребява в повествованието си, ми хареса страшно много, пък и не я бях срещала никъде другаде. Някак си добавя колорит към целия разказ. Вдъхновява ме и го чувствам близък. Симпатизирам на тази майка с цялото си сърце.
Моят разказ е следващия. Не мисля, че е удачно да правя анализ на собствената си проза. Просто е неетично спрямо другите разкази и автори, за това съзнателно ще го пропусна. Разбира се, ако има някакви въпроси относно "Село без вълци", винаги може да ми пишете съобщение. Готова съм да отговоря на всеки един от вас!
След мен е Явор Цанев и "Зъби Ватерло". Възхитена съм от този разказ, зареден с ироничен край, който противно на всякаква логика ме разсмя. Трябва да предупредя: има зъби. Човешките, които болят много. И други... Такива зъби, които причиняват болка на другите хора. И в двата случаи се използват винаги. Бих казала полезни са. Болни, здрави, няма значение. Зъбите хапят. А краят наистина ме "ухапа" и то здраво. Точно като куче, което мята глава, за да откъсне част от мъртво тяло и изяде, Явор Цанев ме остави удивена и благоговееща. Стилът му е невероятен и наистина ангажира вниманието с изказа си. Живо си представих Бастиен и Марсел и ми хареса онова, което виждам. Още повече, че и мен са ме болели зъби. Но пък сега си задавам забавния въпрос: вампирите имат ли зъбобол?
Димитър Маргаритов и дистопията "Гр(АД)".
Аз
съм
втрещена...
Няколко дни след това останах замислена и потресена след прочита на разказа му. Мисля си, че този разказ, заедно със "Знакът на Унат" на Нина Митева (за който ще пиша малко по-долу!) си заслужават да бъдат разширени поне в новели. И тук се съдържа някаква ирония за начало и край или по-скоро за продължаване на човешкото битие, дори когато искаш да умреш. Парадоксално е, че може би няма да е далечно бъдещето, когато привилегията да умреш ти бъде отнета грубо. Парадоксално е да избираш смъртта като последния ти свободен шанс да направиш нещо, което касае теб самия. За това и ще повторя онова, което написах:
Аз
съм
...
обезпокоена...
"Монохром" на Елена Зелена Бърдарова ме накара да помисля цветно за нещата. Забелязвате ли колко много е определящо това, че виждаме и разсъждаваме цветно? Има приказка за черното и бялото. И как е добре да окачествяваме живота си в само тези два цвята. Черното и абсолютното черно. И бялото, абсолютното бяло. Всъщност смесването на тези два цвята, ражда монохромът. Черно-бяла снимка със сиви оттенъци. Тя уморява очите и носи апатия. Не ти носи някаква емоция. Според мен точно в този разказ осъзнах една генерална истина, нещо, което досега не ми бе минавало през ума, защото е нямало причина за това. Мисълта за това как приемаме света около себе си спрямо цветовете, които нещата притежават - хората, предметите... Помислих си, ако не ги виждах цветно, какво ли бих могла да чувствам към тях? Разбира се, тук не става въпроса, ако по начало си виждаш монохромно, а за това да ти бъдат отнети цветовете рязко, със щракване на пръстите... Елена Зелена Бърдарова умело поставя един философски казус за цветовете в нашия живот и за тяхното богатство, което не осъзнаваме, че го имаме.
"Знакът на Унат". Разказ, който ме отвя напълно. Нина Митева ме главозамая, подкоси ми краката, накара ме да искам да чета повече за този свят, в който фентъзи и криминале се вплитат в една задъхваща чудесно разказана история, в която има древна магия и жертвоприношения. Искрено много ме впечатли не точно историята и сюжета, а стила на авторката. Нямаше нищо, за което да се хване взискателната ми природа. Структура, речник, боравене с изразни средства, литературни похвати... Всичко бе изпипано, на страшно високо ниво, а освен всичко друго сюжетът успяваше да ангажира до самия край. Разбира се, тук ставаше дума за разследване, а изглежда тази година за мен ще бъде реверанс към криминалния жанр. Може би и няма да остана разочарована и след изчитането на този сборник. На представянето в НДК тогава стиснах ръката на Нина Митева от учтивост и възпитание. Това е най-малкото, което мога да направя. Просто да бъда мила! Обаче сега осъзнавам, че се радвам за това. Да докоснеш човека, който те е впечатлил толкова много с това, което прави, а в случая - пише! Пише като звяр! Пише с талант и по начин, който ме кара да продължавам да я следя в изявите ѝ!
Участието на Анна Гюрова е приказка за любовта и изкуплението, а също и за болката. В "Приказка за пясъчните деца" умело е вплетено съвремието ни с тракийски легенди за чудовище от дълбините на Черно море. Разказвателният елемент на прозата ме върна във времето, когато аз самата четях приказки и не бях по-голяма от героите в разказа. Никога не е късно да прочетеш приказка, нито пък има възраст за приказките, особено пък представени по такъв запленителен начин като този на Анна Гюрова. Допадна ми идеята за любовта на двамата братя един към друг и сплотеността на семейството, което е основната задача да преодолееш всяка една трудност, дори и проклятие, което се носи по вълните на времето без оглед да бъде преодоляно. Краят ме изненада, очаквах нещо друго, нещо по-лошо и черно предвид това пред какво се изправят главните герои, но това съвсем не означава, че съм разочарована.
За накрая оставям Милен Димитров и неговия разказ "По линията". В него фантастичният елемент е само загатнат. Централно място заема драмата и болката от загубата, която дълбае в човешката душа. Може би разбирам и подхода към това, че авторът е решил главните му герои да са деца. Все ми се струва, че детския свят е необременен от клишетата на възрастните, той е по-гъвкав и възприемчив, повече емоционален без да се търси логиката, в която възрастните са вкопчени. Не случайно децата виждат чудовища. А в този разказ невероятното се вплита в реалността по съвсем образен, детски начин. Върнах се назад в спомените си, в които бродехме в Балкана цяла тумба деца и не се страхувахме от мечки, вълци и лисици. Което бе странно, защото Априлци е заобиколен от националния парк Централен Балкан. През зимата е много вероятно да видиш елени в задния си двор. Знам, че това са сантиментални спомени и едва ли някой друг ще ги разбере освен мен, но хубавото на прочетеното е това, че те ангажира с позиция, спомняш си и можеш да си ги представиш. Примерно си спомних, че на пет километра по пътя за Маришница има отклонение, което следва хълмовете на Балкана, а когато преминеш едно поточе, слезеш в клисурата, а после се изкачиш нагоре по пътеката, ще попаднеш на изоставени къщи. Бяха няколко и едно лято с три съседски деца проникнахме вътре. През цялото време треперехме от ужас, защото много ни беше страх от вампири. Благодаря на Милен Димитров, че ми припомни точно тази случка!
Сборникът, на който днес хвърлям поглед подбужда интерес и смятам, че ще оправдае очакванията и на най-взискателния хорър читател. Дори като книжно тяло и визия впечатлява - страниците са оцветени като в петно на Роршах. Аз мога да бъда благодарна, че моето име фигурира до други единайсет автори. Изпълнена съм с възхищение от техния талант и мога само да се надявам, че ще имам възможност пак да се "срещна" с тях. В една книга прочетох следната мисъл: Ако искаш да бъдеш добър в работата си, трябва да се учиш от най-добрите в областта, в която си се насочил. В случая тази чест се падна на мен и съм признателна на издателството, че повярва в мен тогава, когато аз самата не бях повярвала в себе си.
Мога да говоря още, но се страхувам, че логореята ми ще досади на всички. За накрая ще добавя само още една кратка мисъл. Дайте шанс на "Измерения на болката" да ви понесе в истории извън времето и пространството. Героите между страниците таят нескончаеми светове и визиите на всеки един автор изненадват с начина, по който са представени - бързо или бавно, обикновено или фантастично. Книгите са най-добрите приятели на човека - понякога показват истинския ти страх и чудовището под леглото, което се е озъбило хищно и чака да те завлече. Но си мисля, че в тези книги не рядко има "упътване" как да се справиш с него, показват изход, надежда, съпричастни са с болката ти и ти помагат да бъдеш силен.
В някои моменти точно това ти е нужно.
Линк, от където може да поръчате тази книга: https://potayniche.com/shop/izmerenia-na-bolkata/
Няма коментари:
Публикуване на коментар