БЛОГ РЕВЮ 10: "СФЕРА" (МАЙКЪЛ КРАЙТЪН)

 

„Сфера“ на Майкъл Крайтън или ‘как сънят на разума ражда чудовища’.

 заглавие: „Сфера“

 автор: Майкъл Крайтън

 кога и къде е издадена книгата, издателство: ИК „Бард“, София, 1994 (оригинал: Shere, Michael Crichton, 1987)

 обем (брой страници): 416

 жанр: научна фантастика

 сетинг: Тонга, Тихи океан

 превод: Юлиян Стойнов

 редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Александър Жеков, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов, Радослав Христов

 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 6 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Безжалостно напрежение до самия край!

На дъното на Тихия океан е засечен огромен обект. Група американски учени са изпратени да го проучат, но се сблъскват с ужасяващо откритие, което предизвиква въображението и осуетява всеки опит за логично обяснение.

Това е космически кораб с феноменални размери, напълно невредим. А най-стряскащото е, че сякаш е отпреди триста години...

Започвам това ревю с Капричос. На испански е  Los Caprichos – прищевките, капризите, фантазиите. Това са графики, 80 на брой, на Франсиско Гоя, създадени между 1797 и 1799 година. В тях художника въплъщава своите виждания за явните недостатъци на обществото. Те са в ярък противовес на Инквизицията, на суеверията и религиозния фанатизъм, на някои наложили се норми. Своеобразна критика без милост с тънък хумор. Най-известната графика от тази серия е „Сънят на разума ражда чудовища“.

Ще си речете: от къде на къде? Тук центърът заема романа „Сфера“ на Майкъл Крайтън. Какво общо има Капричос с тази книга, още повече сюжетът, който няма нищо общо с художници, графики или пък Гоя…? Според мен обаче идеите се възприемат най-пълно, когато се съпоставят с други – дали това ще е контра (!) или допълнение. Важното е да се опиташ да мислиш в по-широк мащаб. Предполагам изхождайки от разни мои критерии, текущото ми мнение в това ревю е субективно. Лична констатация, с която не обременявам начина Ви на мислене, а само давам насока в ново поле на изява.

 Самата тема за човешкия разум, който спи, сънува и създава чудовища ми се видя толкова допълващо се и красиво, че реших да го включа без никакви задръжки и скрупули.

Другото, което е важно да кажа за начало е, че „Сфера“ на Майкъл Крайтън е първата книга, която чета от този автор и още: направо ме „захласна“, подкоси ми краката и ме накара да се замисля за много неща, за които до този момент не се бях замислила. Разбира се, книгата е научна фантастика. Събитията описани в нея на са с документална стойност, но пък предполагат някаква евентуална реалност. Нещото, което веднага ми хареса, бе подходът към читателя. Начинът, по който науката бе предадена в извънмерната си сложност и красота. Нямаше излишна информация. Чистият вид на интелекта бе предаден с финес, увличаща се нотка, в която докато четях се чувствах също толкова умна, колкото и екипа учени в подводната база. Не че до преди това съм била тъпа или не съм чувала това-онова за черни дупки, огъване на време-пространство или математиката като универсалния език на контакт с друга цивилизация. Просто ми хареса стила на Крайтън – ангажиращ, обосноваващ се и ‘интелигентен’. 

Всеки  от героите в „Сфера“ ме очарова. Астро-физикът Тиъдър Филдинг. Зоологът Бет Халпърн. Хари Адамс – математикът-вундеркинд. И Норман Джонсън – психолога. (Оставям настрана военното тяло Барнс и екипът му.) А най-вече Сферата – Извънземният Разум, способен да материализира онова, което желаеш и искаш. Нарочно казвам желание, а не кошмар, защото през цялото време в мен се оформяше вечната питанка: защо човешкия интелект, представен като сбор от учени в различни области си представяше само нещо лошо – парещи медузи, огромни сепии и електрически змиорки? Естествено, въпросът ми е риторичен. Истината е, че Човекът като съзнание е примитивен, неопознал себе си, но стремящ се да надхвърля границите на собствените си човешки щения, егоцентричен, страхлив и парадиращ. Без значение колко дипломи има, колко научни трудове е написал и какви открития бележи, човешкият ум е опасен не за други цивилизации, а за самия себе си. Мисля си, че дори в еволюционно ниво ние не сме толкова развити, колкото съществата от нашата родна планета, надарени единствено с природния си капацитет на развитие. Всяко живо същество на Земята се опитва да балансира с околната среда и другите организми в симбиоза, извличайки колкото се може повече ползи за себе си без да ощетява ареала на другия организъм. Човекът – напротив. Той комбинира двете крайности и никога не успява да уравновесява със заобикалящата го среда. Разумът му е военно поле, в което съзнанието и подсъзнанието са в колапс и нерядко от него се раждат чудовища. В „Сфера“ идеята е толкова очевидна, едва ли е нужно да я подчертавам тук, ала все пак ще го направя: ако този екип учени си бе пожелал нещо добро, нещо, което общочовешки и грандиозно обичаме да правим в мечтите си, то несъмнено щеше да стане. Нямаше значение дали пред Сферата стоеше астро-физик или обикновен фермер, примерно. Направиха ми впечатление последователните картини, описани от Майкъл Крайтън, който в началото ‘картографираше’ безжизнено морско дъно, а постепенно то се населяваше с морски обитатели, всичко плод на човешкото въображение, материализирано от Сферата. Излизаше, че все пак хората съграждаха и умееха да творят, макар контекста да се изместваше в противоположния спектър на усещания. Медузите бяха и красиви, но парливи и смъртоносни. Сепията бе чудовище, макар и живо същество. 

Нямам абсолютно никакви негативи спрямо тази книга. Дори края ми хареса. Бе удовлетворяващ финал, реалистичен донякъде и обобщаващ кардиналната теза: Човекът като същество във Вселената е все още недорасло и примитивно. Знанието му трябва да бъде концентрирано върху собствената му природа и ареала, който обитава. В никакъв случай не сме готови да общуваме с други индивиди с Извънземен Разум.

Ударно начало с Майкъл Крайтън! Доволна съм, че посегнах към него и то точно с тази книга. Няма да ми бъде последната в никакъв случай!…

“ – Виждате ли – рече Норман. – В началото си помислих за антропоморфичния проблем и за това, че си представяме извънземните същества по човешки – и смятах това за недостиг на въображение. Човекът си е човек, всичко, което знае е човешко, а може да мисли само за онова, което знае. Но както сами виждате, това не е съвсем вярно. Способни сме да си представяме и доста различни неща. Но не го правим. Трябва да има някаква друга причина, която ни кара да си представяме извънземните същества като хора. И мисля, отговорът е, че в действителност ние самите сме ужасно крехки същества. Но никак не обичаме да си припомняме тази своя крехкост – колко деликатни са балансите на нашите тела, колко Кратък е престоят ни на Земята и колко лесно го приключваме. Тъкмо за това и си представяме другите същества подобни на нас, за да не мислим за заплахата – за ужасната заплаха, – която те биха могли да представляват за нас, и то съвсем непреднамерено.“

„- Всички знаем – продължи Норман, – че умният е изложен на емоционален стрес точно толкова, колкото и глупавият. Ако Джери наистина е емоционално същество – а не се преструва на такова, – тогава длъжни сме да се съобразяваме не само с интелектуалната, но и с емоционалната страна на неговата същност.

– Много убедително – кимна Тед.

- Не съвсем – възрази Норман. – Да си призная честно, щях да съм много по-щастлив, ако Джери беше само един хладен, безчувствен интелект.

- Защо?

- Защото – обясни Норман, – ако Джери е могъщ и същевременно способен да чувства, възниква един важен въпрос. Какво ще стане, ако си изгуби ума?“

„В края на краищата как гледаха учените на своите изследвания? Повтаряха неизменно в един глас – изследванията не могат да бъдат прекратени. Ако ние не построим бомбата, някой друг ще го стори. Ала ето че не след дълго бомбата се озоваваше в ръцете на други хора, които на свой ред заявяваха: ако ние не използваме бомбата, някой друг ще го стори. В този момент учените запяваха нова песен. Другите, те са ужасни, безотговорни и ирационални. Ние учените не сме от тяхната порода. Проблемът е в другите. Ала истината беше, че отговорността започва с всяка отделна личност и изборът, който тя прави. Защото всяка личност има право на избор.“

„Несъмнено, да. Сферата беше извънземен обект, който даряваше човек със силата да материализира своите мисли. Дотук добре, само че, оказваше се, че в мислите си хората са винаги раздвоени. Сякаш притежават два различни мозъка. Единият, съзнателният, подлежи на контрол и не представлява никакъв проблем, Но подсъзнателният, необуздан и забравен, се оказваше опасен и разрушителен, когато неговите творения излизаха на бял свят.“