Позиция?
Статус…?
Нещо друго...
Мисля си, че не бях лоша. Просто бях прекалено мълчалива и кротка. Избягвах открити конфронтации, спорове или дори обикновени разговори. Много често се случваше да кажа нещо нормално, а след мен да ме имитират и подиграват. Акцентът и говорния ми дефект бе унищожителен и добра основа за забавление от страна на другите. Понякога когато съм се прибирала към къщи (живеех при дядо си по него време и причините за това налагат повече обяснения от моя страна, така че ще го направя в някой друг момент за споделяне!), плачех. Плачех и сутрин на път за училище, така че състоянието ми бе много обикновено.
Признавам си го, защото едва след години осъзнавам, че нищо от болката, която изживях тогава, не ме е озлобила. Контстатацията ми сега няма за цел да предизвика нечие съжаление или търся трибуна да оплача стар спомен. Просто днес си спомних за това, а идеята на целия ми статус е съвсем друг.
Та през тази зима се случи нещо съвсем тривиално. През тези години на хиперинфлация се случваше да ядем месо един път на три месеца. Изпитвала съм непоносими болки във венците, поради липсата на месо. Никога няма да забравя как купувахме хляб по списък - предварително трябваше да го поръчвам на магазинерката, че да, пиши ме, лельо Танче, утре ще взема един хляб! Имаше и един забавен епизод, в който заедно с другите оскъдни покупки, които ме бе натоварил да купя дядо ми на вересия, взех запечатано еднолитрово олио, което впоследствие след отварянето му се оказа граниво. Тези подробности може да ви се сторят излишни, но държа да ги упомена, защото ще ви стане ясно защо когато започнахме през есента училище, нямах двайсет стотинки за един чай. Не закусвах, макар много често да ми е прилошавало от глад. Лъжех всички, че сутрин не закусвам.
Някога някъде може да сте чували страхотни цитати за любовта и как човек не може да живее без любов. Или за смисъла на живота. Или за щастието. Но истината е, че няма нищо по-лошо от това да си гладен и коремът ти да стърже неприятно през целия ден. Любовта изглежда романтично, нежно и красиво. В “Гордост и предразсъдъци” бащата на Елизабет Бенет казваше нещо рода на: “Време е, Лизи, някой да разбие твоето сърце. Любовните терзания карат момичетата да изглеждат по-възвишени в очите на другите момичета” и сигурно е така. Не съм толкова закостеняла и студена, за да не разбера това. Но съвсем в прозаични и обикновени размери, гладът е този, който терзае душата и тялото ти повече, отколкото нещо друго.
През Виденовата зима изпитвах най-различен глад, не само физически, който бе обясним, но и друг съвсем метафоричен глад - да бъда с някого и да бъда приета.
През голямото междучасие момичетата се събираха и заедно отиваха в едно заведение до училището, където си поръчваха чай и ядяха хамбургери. Клакьорките (онези, на които сега не знам как ги наричат!, онези, които демонстрират възможности, облечени са по-добре от другите и ходят на групички!) водеха цялото стадо и макар да нямах двайсет стотинки за чай, си мислех, че ако седна на масата в заведението заедно с всички, все пак те ще бъдат по-благовъзпитани и няма да ми се подиграват в очите, както това правеха момчетата. Не знам колко пъти ходех така - без пари, без да поръчвам нищо и ги гледах как ядат, докато стомахът ми стърже неприятно, но си мислех, че мога да издържа само и само да бъда част от всички. Може да е минало седмица или по-малко, но една сутрин след поредната “закуска” в заведението, докато аз стоях като изтипосана, една съученичка ме дръпна встрани, когато вече бяхме в класната стая. Беше пълничко русо момиче и не помня точно какви бяха думите ѝ, но смисълът бе: Миме, ако нямаш пари за чай, искаш ли да ти дам, пък после ще ми ги върнеш, когато можеш? (изгледах я втренчено без да мигам, занемяла от шок!) Говорят си, че смотанячки нямат работа с тях и те коментират зад гърба. (успях да се засмея и да поклатя глава.) Няма от какво да се срамуваш, искам да ти помогна…
Е, отказах, естествено. И повече не отидох на заведение с тях. Вместо това през голямото междучасие отскачах до вкъщи или до библиотеката. Осъзнах, че когато мозъкът ми е зает с литература, гладът може да бъде забравен.
След години един от съучениците ми, вече мъж започна като охрана в текстилната фабрика, където работех като оператор на лиропол. Беше от онези, които ми се подиграваха открито, а веднъж в часа по биология, когато учителят бе поставил дискусия за смесването на расите, дори ми бе хвърлил право в очите нацисткия лозунг, че расите не бива да се смесват, защото поколението е негодно и по-слабо. Аз съм полу-азиатка и никога не съм се срамувала от това. Никога не бих се срамувала от майка ми или от баща ми. Същият сега бе изразил на общи колеги възмущението си, че като съм минавала през портала, не съм го поздравявала, а “на едно сме учили, разбираш ли!”.
Вървежните момичета от класа, които ме гледаха с пренебрежение и насмешка, ги виждам понякога когато ходя на село при дядо ми. Нямам никакво желание за контакт, макар да сме “приятели” във фейсбук и слава Богу, никоя не ми пише. Все същите са си - презадоволени и сити, изключително простички в онова, което ги вълнува, съдя по публикациите им във фейсбук.
През 1996-1997 година гладувах страшно много. Гладувах за приятелство, за подкрепа, за усмивка или мила дума. Гладувах, когато с всички сили се опитвах да бъда приета в обществото, а то ме изхвърляше безапелационно, без право на обжалване. Мечтаех си за приятелка, с която да си говоря, както виждах другите момичета. Мечтаех, ала в повечето случаи помня моменти, в които съм била в библиотеката и четях литературни анализи и класика.
Дали съжалявам за пропиляното време? Не.
*
Заради диагнозата дъщеря ми е извън обществото. В момента сме на индивидуално обучение и много рядко ходи на училище. Тя предпочита да си е сама и вкъщи, не желае никакъв контакт с други деца - момичета или момчета, не изпитва глада, който изпитвах аз и си мисля в този момент, колко по-щастлива е тя, а дори не го осъзнава. Желанието да се слееш с тълпата, да бъдеш приет и разбран, да бъдеш част от другите - това е съвсем тийнейджърско поведение. Ала сега си мисля, че не е нужно, по дяволите! Не е нужно да си безличен, да променяш себе си, за да отговаряш на някой друг, на нормите, на стандартите... Едва след години осъзнавам, че гладът го изпитвам пак, но приоритетът е в друга категория.
Сега пак изпитвам глад. Глад да бъда сама, да съзерцавам природата, да прегръщам децата си, да си говоря с мъжа ми. Гладувам за време, в което искам да чета книги и да гледам филми, да плета на една кука шалове, да пиша новели или да работя в градината си.
Гладувам. О, колко много гладувам!
Искам да бъда само с онези хора, които ме правят истински щастлива. Пожелавам на всички точно това!
Няма коментари:
Публикуване на коментар