💥 РАЗКАЗ ОТЛИЧЕН НА ТРЕТО МЯСТО ОТ ИЗДАТЕЛСТВО „ПЕПЪРМИЛ БУКС“ (АПРИЛ, 2024)
…
„Върви той тихо през света.
Светът дори не го познава.
Със кичур снежен оттогава,
Минава, тихо поздравява.
Но хората не го и помнят –
Отминала е пропастта…”
1.
В плика имаше кратко писмо и едно копче.
Когато го отвори, вече се свечеряваше и бе на четвъртата си чаша. Не че бе изненадан от писмото, дори се зачуди, че мина седмица, откакто спря да ходи на работа. Очакваше, че в общината ще се задействат по-бързо, особено след като бе смъмрен от заместник-кмета вече четири пъти. „Съжалявам, моето момче! – излая му последния път Йордан Бобев, след като отново няколко дни реши, че не му се ходи на работа. – Схващаш, може би, че тази работа означава отговорност. Маршрутът ти е с график и ако изпуснеш дори и ден, какво остава за гражданите…? Почват да звънят, пишат по фейсбуци и социални платформи как кметът не си гледа работата и как всичко е тръгнало нанякъде без контрол… Едно време, когато нямаше интернет, едва ли щеше да е проблем. Но сега… Сега е сложно, синко…”
Йордан Бобев обичаше да фамилиарничи, да говори с подчинените си, използвайки малки имена или нарицателни за създаване на близост, ала вместо това постигаше точно обратния ефект. Събеседникът му почти винаги усещаше дистанцираност и хлад. Филип бе убеден, че не само той чувстваше това. Чувстваше го всеки, който по някакъв начин му се налагаше да говори с Бобев на работното място. Ще речеш, че карането на боклукчарката бе много важна работа. Изпразването на контейнерите за смет и извозването им до градското сметище бе толкова интересна и приоритетна работа, че за нея се избиваха десетина души всеки месец.
През зимния сезон нещата се усложняваха допълнително. Особено ако завалеше сняг. Първият ден беше феерично и красиво. Хората излизаха с телефони и фотоапарати, снимаха в захлас балкана, хукваха към реката, Козя стена или Джендема, защо не и манастира. Но след това студът оковаваше града в кишава прегръдка с преспи по тротоарите и улиците. Ставаше трудно за колите, пък какво оставаше за камионите и другата общинска техника. Да не ходи до сградата на общината в подобни дни не бе загуба на отговорност, а логична мисъл. Струваше ли си да се разкара, да обере целия студ на планината и след два часа да се прибере пак вкъщи?
Не. Писмото бе очаквано. Успя да мерне единствено „ЗАПОВЕД ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ…” преди да го смачка в ръка и да го хвърли в дървената касетка до печката. Пликът може би щеше да последва съдържанието му, но в единия ъгъл Филип мерна нещо. Нещо черно и кръгло. Нещо толкова различно, че дори в началото не бе усетил, че го има. Сви плика на фуния и изсипа съдържанието в ръката си.
Беше черно копче. Най-обикновено, кръгло с четири малки дупчици в средата, може би от риза.
Дамска риза. Такива, каквито жените носят в офис. Несъмнено копчето се бе държало на тънък конец за маншетата на ръкава, когато са прибавили заповедта за освобождаването му и то е паднало без дори да бъде забелязано от притежателката си. Представи си тази жена, която се прибира вкъщи след работа и вижда, че маншетата се е отворила, а копчето ѝ го няма. Ще си рече, че го е загубила в офиса или по пътя, или в магазина, когато е купувала хляб. Ще се огорчи най-вероятно, но на другия ден ще си вземе ново от галантерията… Какво толкова! Копчета да искаш на този свят. Не са дефицитна стока, нали?
Обаче неговата Соня никога нямаше да може да си купи друго копче.
2.
Соня обичаше бели ризи и черни поли.
Вкъщи бе с анцуг и блузка, но навън искаше да изглежда по-голяма и обикновено тази визия ѝ отиваше. Никога не ѝ бе казвал това, но тя бе красива и сладка, дори когато му се цупеше и му бе ядосана. И през онзи ден, когато за последно я видя, пак му бе ядосана. Училищната екскурзия бе еднодневна и се състоя в края на ноември. Класната ръководителка Наташа Димова реши, че ще е чудесно да посетят планетариума в Пловдив и помоли него, както и още една майка да ги придружи. Щеше на другия ден да се върне в Габрово и нямаше да изпусне кой знае колко от запланувания учебен материал в университета. Родителите им приеха това възторжено, нямаше да им се наложи да отсъстват от работа, но Соня се възмути толкова силно, че два дни преди това и по време на пътуването им не му проговори.
„ВСИЧКИ ще ми се смеят! Как можа! Защо не отказа?!…”
На връщане трябваше да минат през Казанлък, нагоре към прохода Шипка, през Габрово и Севлиево, и да се приберат в Троян някъде към десет вечерта. В Пловдив времето бе хубаво – есенно, хладно и сухо, но в Казанлък планината довя първите сиви облаци, натежали от дъжд, а на Шипка ги очакваше и мъглата. Тежка и бяла, която отразяваше фаровете на късната привечер и шофьорът, чичо Мартин Чеха, се наложи да кара бавно и внимателно. Напредваха бавно към върха и на няколко пъти Филип се обръщаше към Соня, седнала в средата на автобуса с Кристина, най-добрата си приятелка. Последният път, когато го направи, Соня срещна погледа му и му се изплези глупаво, а после се наведе и зашушука с Кристина момичешки тайни. Беше облечена с неизменния си тоалет – бяла риза и черна пола, дебело клинче и ботушки, а якето бе метнала на облегалката. Светлокестенявата ѝ коса бе вързана с ластичка с две черешки, а в ръката си държеше електронна игра.
Когато се обърна напред, Филип се усмихваше.
Нямаше си и на представа, че след пет минути автобусът щеше да катастрофира и да се плъзне към пропастта на поредния завой към върха.
3.
Следващото, което помнеше бе болката. Някъде бе чел, че единствено физическата болка може да обърне представите ти наопаки и точно тогава, прегънат неестествено на две, с доза сарказъм и ирония осъзна, че светът около него наистина е наопаки. Лежеше на една страна върху нечие тяло, от едната страна на главата му болката се стрелкаше като стоманени игли към мозъка, а щом помръдна, изпита усещането, че в гърдите му избухва експлозия. Светлината примигваше като в дискотека, но вместо музика чуваше невероятен вой от стенания, писъци и хленч. Стори му се, че е лежал така часове, а може да е било само минути, но с облекчение разбра, че координацията му се връща бързо, а спомените не се бяха заличили. Погледът му се избистри и Филип разбра няколко неща наведнъж.
Бяха катастрофирали. Автобусът бе на една страна, като полегнало от умора старо куче и… се движеше бавно назад. Желязото на корпуса скърцаше по мокрия асфалт, а мъглата се бе затворила над тях, така че само можеше да гадае къде точно от маршрута бяха. Надигна се бавно, поглеждайки встрани, а после надолу. Шофьорът, чичо Мартин Чеха бе мъртъв. Висеше на предпазния си колан, килнат напред. Наташа Димова бе под него. Изглежда тя бе поела удара със земята, а Филип бе паднал върху нея и я бе довършил. Помнеше, че не си бе сложил колана, но не знаеше защо. По принцип го правеше винаги, но сега не бе така. Косата на учителката бе подгизнала от кръв и когато той се надигна осъзна, че дланите му са опрени на настилката. Предното и страничното стъкло на автобуса се бяха пръснали от удара. Изправи се и погледна към вътрешността на автобуса.
Няколко минути стоеше прав, олюлявайки се нестабилно, а мъглата в главата му на няколко пъти побеждаваше разсъдъка му. После през мозъка му се стрелна само една мисъл,
СОНЯ!
и това бе достатъчно да осъзнае цялата картина с кристална яснота. Автобусът бе катастрофирал, бе се катурнал надясно и сега продължаваше да се движи, но този път назад.
А Соня още беше вътре… И останалите деца – също!
Придвижи се напред, опирайки се на седалките и хвана първото дете за крака му, който се подаваше навън. То не помръдна. Филип се поколеба няколко секунди преди да продължи напред. Първите седалки бяха или празни, или децата не реагираха на грубото му докосване. Оставяше ги и продължаваше напред. Петото или шестото дете, което докосна, му отвърна с рев, толкова неистов и грозен, че при други обстоятелства щеше да го смъмри да не крещи толкова. Но сега бе доволен. Означаваше, че е живо и че можеше да му помогне. Върна се назад с него, сграбчил го за китката и успя да го изведе навън през разбития преден прозорец на автобуса.
Едва навън осъзна още няколко факта. Замая се от болката в главата, а мисълта му подкоси краката, защото той падна на колене и дълго време гледаше без да пророни и дума, а спасеното дете – момче! – продължаваше да реве, а писъкът да процепва мъглата като с нож. Автобусът се свличаше надолу. Завоят бе остър, а мантинелата отстрани се бе скъсала. Задната половина висеше над пропастта. След минути тежестта на децата и собствената маса на автобуса, щеше да се килне още повече и да повлече всички надолу.
4.
Успя да изведе петнайсет деца от общо двайсет и девет. Другата майка така и не успя да види къде е. Полицията и бърза помощ дойдоха след един час. Лошите атмосферни условия ги забавиха страшно много, но така или иначе дойдоха тогава, когато автобусът вече бе паднал.
Успя да спаси петнайсет деца, включително и Кристина – приятелката на Соня, с която бяха седнали заедно. И всеки път когато се връщаше в автобуса, осъзнаваше, че го посреща плътна тишина. Усещаше само скърцането на корпуса по асфалта и люлеенето над пропастта. Всяка крачка, която правеше напред добавяше маса към везната на автобуса и рискуваше прекалено много. Пробва да изкрещи няколко пъти името на Соня, но тя не му отговори. Светлините примигваха в дискотечен, френетичен ритъм. И беше готов да се откаже, да се върне назад, когато видя ръката ѝ да се подава из под тялото на друго дете, само на два метра от него. Маншетата на ризата ѝ искреше в бяло, а пръстите бяха отпуснати. Беше минавал няколко пъти покрай нея, но не я бе видял. Сега направи няколко внимателни стъпки напред, усещайки как скърцането на автобуса премина във вой и движението напред към ръба стана осезаемо по-бързо. Сграбчи китката ѝ и я издърпа към себе си. Тя не реагира изобщо, дори когато Филип я повлече към предната част на автобуса. Влачеше я като торба с цимент. Тя сякаш изпиваше последните му сили и Филип разбираше, че бе на ръба да припадне. В мига, в който бе достигнал до рамката на предния прозорец, пръстите му се плъзнаха по кожата ѝ и той сграбчи маншетата на ръкава. Предната част на автобуса висеше на два метра от асфалта и той скочи навън. Платът на ръкава обаче не издържа и се скъса, а автобусът се плъзна назад стремглаво и потъна в бездната.
Когато отвори ръка, видя, че държи скъсана маншета с бяло копче.
Единственото, което остана от сестра му.
5.
„Троянски глас” го обяви за герой.
Дадоха му медал и грамота.
Родителите му се разведоха две години след това. Не успяха да продължат без Соня. Той прекъсна следването си в Техническия университет в Габрово и се прибра в Троян. Дълго време след това се питаше дали децата, които не помръдваха в автобуса и които той бе пренебрегнал, заради онези, които пищяха и плачеха, дали наистина бяха мъртви или просто припаднали. Може би трябваше да изважда всички, без значение дали даваха индикация за живот или не. Истината бе, че не го интересуваха нито умрелите, нито живите…
През цялото време я търсеше.
През цялото време знаеше, че жива или мъртва, искаше да вземе единствено Соня.
Бе спасил петнайсет деца, но не успя да спаси нея…
6.
Филип изпразни чашата си на един дъх, втренчил поглед в черното копче. От ъгъла на дясното му око се плъзна сълза, която той изтри с опакото на дланта си. Спомни си за черешките на ластичката в косата на Соня, усмихна се на себе си и отиде до кухненската маса да си налее още една чаша ракия. Копчето, което бе получил по погрешка, изхвърли в коша за боклук.
КРАЙ
Няма коментари:
Публикуване на коментар