Позиция?
Статус…?
Нещо друго...
Към днешна дата светът не е просто голям. Той е огромен.
Докато в древността хората малко или много са си обяснявали мистериите и тайнствата, които не са разбирали, със суеверие, мистика и богове, в наши дни ние имаме отговор за всичко. От това: дали ще можем да стигнем края на дъгата?, до: има ли друг живот във Вселената? От една страна светът ни се стесни, стопиха се разликите, превръщайки ни в голямо семейство с развитите технологии, които почти всеки има в своя дом. От друга страна той продължава да расте, да отделя човешкия индивид от другите, карайки го да се чувства сам.
Не знам дали сте се замисляли колко самотни сме всъщност, постоянно обсадени от толкова много информация... За нас няма тайни, няма скрупули, нито забрани... Любовта се измества в графата: как да покорим партньора с 38 фелацио-техники или 10 лесни стъпки за стрийптийз-новаците. Измества се с кликове в онлайн пространството, което изглежда необятно, ново и с правила, които създаваш в движение. Психически сме е и обременени, и празни. Мисленето - стереотипно, до степен овчедушно: По-добре да не казвам истинската си позиция, че ще ме оплюят за това. Лицемерни сме не само спрямо околните, но и спрямо себе си, защото обществото рамкира мнението ни, за да не се отделяме от стадото, в което насила сме вкарани. Контактите, които завързваме през промеждутъка от съзнателния ни живот, са също лицемерни и съм убедена, че в един момент достигаме до смущаващия въпрос какво наистина искаме и какво чувстваме. Дълбоко в себе си, в онази част, завинаги скрита в тъмната стаичка на душевния ни покой.
Представям си днешния човек в един голям супермаркет с толкова много артикули, които той не може да избере и в крайна сметка излиза само с кофичка кисело мляко или пакет вафли.
В частност визирайки себе си, ще кажа, че в известна степен аз също съм част от стадото, което е оставило матрица на мислене и стереотип на поведение. Забраните и законите на социалното семейство, не са ми непознати, даже ги толерирам. От друга страна съм дълбоко асоциална и не се свеня да ги отричам и соча с укор, ала всичко е поза. В този момент осъзнавам колко съм сива и всички останали покрай мен са също толкова монохромни. Не контактувам с почти никого, свеждайки контактите си до броя на пръстите ми на двете ръце. Емпатията ми е втора кожа - страдам от нея и белезите са толкова дълбоки, че приличат на стъкла, забити в живо месо. При всяко движение и трептене на мускула се събуждат и кървят.
...
И заставайки пред някой щанд на този фантастичен, нереален супермаркет, осъзнавам, че никой артикул не ми е интересен, нито изпитвам глад или жажда, едновременно преситена и препила, препълнена и празна. Осъзнавам, че в повечето случаи бих си тръгнала с празни ръце, но с убеждението, че отново и отново ще идвам да търся онази стока, която ще запълни празнотата ми.
Защото съм сама. Толкова, толкова сама… И защото като човек, си мисля, че самотата трябва да бъде заместена с нещо друго.
Няма коментари:
Публикуване на коментар