Позиция?
Статус…?
Нещо друго...
Пролет.
Вчера ходих до Сливен по работа и минах по селския път. Най-лесната опция е да хванеш Подбалканския и стигаш за по-малко от 40 минути, но аз винаги съм предпочитала другия вариант.
Беше хладно. Валеше дъжд - понякога се усилваше в лек порой, друг път само росеше, но въпреки всичко бе приятно. Пътувах с двете ми деца. Големият бе до мен. Малката се кокореше отзад. От време на време, докато шофирах, я поглеждах в огледалото за задно виждане и всеки път се изненадвах на ентусиазма и неприкритото удоволствие, което блестеше в очите ѝ. Тя обожава да пътува с кола.
Замислих се за нещо, което при други обстоятелства нямаше да ми дойде на акъла.
Всеки ден и всяка минута аз не живея като нея. Спомени и бъдеще са вкопчени в апокалиптична битка - постоянно мисля какво трябва да направя, какви са ми задачите, належащи проблеми висят над главата ми и и няма изгледи някога да спрат. В миговете, когато съм в застой, нерядко изплуват спомени - от вчера, от преди пет години, от преди десет години... Така че онова, което се случва сега, не е отбелязано никъде в моето съществуване.
Звучи ви като пошло умозаключение най-вероятно. Нещо от рода на: Хей, живейте сега, в този миг! И предполагам няма да съм единствената, която е била осенена от този проблем. Толкова е обикновен и човешки, че е направо жалък и не си струва да бъде споменаван, но ето аз го правя, но този път ще го "оцветя" в друг аспект, в нещо, което досега не сте знаели.
Гледах очите на дъщеря ми - чисти, ококорени, без следа от тъга - и си помислих за това, че тя живее сега, в този момент. Необременена от миналото. Ненадяваща се за бъдещето. Аутистичната ѝ природа я поставя в други категории, в нещо, което обикновените хора не отбелязват за важно, а е важно. Боже, колко е важно това! Никога няма да разбера начина, по който логиката ѝ търпи крах, когато се касае за дългосрочна причинно-следствена връзка. Тя казва: Не! Не харесва! Не вкусно! Не иска! Тропва с крак и си тръгва без да отсъди, че преглъщайки първоначалната си реакция може да спечели следващата стъпка. Природата ѝ е инстинктивна, съвсем хаотична спрямо реакции, които изплуват веднага, на момента и изобщо не възнамерява да прави компромиси със ситуации и хора. В този ред на мисли, ако от първия момент не те хареса, бъди сигурен, че и следващите пъти няма да го направи. Няма скрупули да те игнорира напълно. В мозъкът ѝ въжето на логиката е скъсано на няколко места. Понякога съм експериментирала с нея с простички навързани модели. "Бени, ако слушаш, ще ти купя пуканки!", а тя ми отговаря: "Не! Не иска слуша! Иска пуканки!" (Винаги говори за себе си в трето лице)
И докато я гледах, разбрах. Тя живее сега, в този момент. Вижда света така, както аз не бих могла да го видя, защото мозъкът ми е обременен с бъдещето, което не е настъпило и миналото, от което няма полза. Тя вижда пролетта с всичкия колорит на мига. Един-единствен миг, който се случва сега и е щастлива.
Много, много по-щастлива от нормалните хора, а нали тя е ненормална по зададените параметри...? Тя ли е ненормална или ние?
Няма коментари:
Публикуване на коментар