#8 ЦВЕТНИ МИСЛИ: "ПРЕСТАНАХМЕ ДА ТЪРСИМ ЧУДОВИЩАТА ПОД ЛЕГЛАТА СИ, КОГАТО ОСЪЗНАХМЕ, ЧЕ ТЕ СА ВЪТРЕ В НАС!"

 

(брой думи: 1120)

Позиция?

Статус…?

Нещо друго...

‼️ Добре. Добре. Знам, че досаждам, но някак си не мога да се стърпя и искам да си излея черно на бяло една теория. Става дума за Жокера, изигран от Хийт Леджър в "Черният рицар". Предполагам всички знаем каква е историята зад кулисите и нервното изтощение, довело да трагичния край на Леджър. Разбира се, тук мненията са много и не се наемам да застана зад някаква позиция относно истинността на случилото се, защото: първо (!) не съм хроникьор и второ (!) личните драми на публични личности не ме вълнуват много-много.

👀 Ще си позволя да коментирам само тази конкретна роля на Леджър, с която той остана в историята на киното. Бих казала емблематична, култова, стряскаща, много, много спорна. Като актьор той има и други роли и смея да твърдя, че се справя страшно добре. "Планината Броукбек", "Братя Грим", "Като рицарите"... Има присъствие на екрана и въплъщенията му са достоверни, харизматични, одухотворени... Ако бъда докрай сантиментална, може би ще призная, че би блестял в много разнолики роли, стига да не бе починал толкова млад и в разцвета на своя живот.

🦇 Вселената на Батман е неизчерпаем източник на страшно много идейно наследство. Несъмнено ще човъркаме този комиксов герой и през следващите сто години, просто защото предлага на конвейер теми за справедливостта, любовта, жертвоготовността, доброто, злото... Все неща, от които човекът се вълнува и е склонен да погледне под различни перспективи. Нищо чудно, така в ролята на героите на Готъм сити са разнолики и интересни. Всеки нов режисьор добавя нещо ново към визията и с това слага началото на определени персонажи, с които свързваме дадена идея. Така например в моите спомени се загнездва образът на Жокера с Джак Никълсън, но честно казано това превъплъщение не ми допадна толкова, колкото това на Леджър. Защо?

💣 Жокера на Леджър е по-психотичен.

🤫 До този момент си мислех, че лудостта е разпиляна, нецентрализирана, неуравновесена сила, която е хаотична сама по себе си. Тя не носи никакъв заряд, нищо, което да е смислено и следователно първообраз. Тя съществува на границата между разума и неразума и линията между тях криволичи ту в едната страна, ту в другата. Лудостта се визуализира в много роли и нито една от тях не би могла да бъде стабилна, може би защото стабилността приемаме, че може да има само от психически устойчив и здрав човек. Това приемах за даденост преди да изгледам "Черният рицар" и да променя завинаги мисленето си в друга, съвсем шокираща територия.
Човек съм и до последно си мислех, че нормалността е здрава солидна скала в обществото. Трудно би могла да бъде поместена или унищожена, колкото и да я удряш с чук и колкото и време да я подлагаш на натиск. Мислех си, че здравата психика е фундамент, нещо изначално твърдо и не поддаващо се на никакво влияние. Едва впоследствие обаче осъзнах колко съм грешала. Че душевния покой и стереотипа най-лесно биват унищожавани, а дори не е нужно кой знае каква апокалиптична мощ. Както казва Жокера на Хийт Леджър:

"Лудостта е като гравитацията. Нужно е съвсем леко побутване."

🎬 Това е един от филмите, които промениха завинаги възприятията ми и ме направиха такава, каквато съм сега. Естествено, признавайки това съвсем не изключвам комплексния фактор в личен план - цялата ми житейска мъдрост, хората, които срещнах по пътя, начина, по който те ми повлияха, болката, щастието, успехите, камъните, паданията... Всичко в този наш живот е комплексно и не бива да бъде разглеждано по отделно. От тук следва съвсем житейска, философска теза, че НИКОГО НИКОГА не трябва да съдиш за това, което е. Но това е тема, която нямам желание сега да обсъждам надълго и нашироко.

Та в този филм, "Черният рицар", Жокера е психотичен, наподобяващ стихия, която руши обществените прийоми и наложеното статукво с цел почти нравствено-философска: да покаже, че и у Доброто (идеалното, жертвоготовното) има Мрак и Зло, че зад добрите намерения невинаги се крие благородно съдържание. Няколко са идеите в този Жокер и всички те са задъхващи, определящи, култови, поне що се отнася до моя простичък разум да откривам чудесата на света. Аз съвсем не съм философ, нито пък психиатър, но с удоволствие се ровя в подобна проблематика без да имам кой знае каква полза, освен може би в това да одухотворявам сама себе си. Не съм иноватор. Не съм и будител. Не се стремя да доказвам истинността на позицията си и нямам сили да водя дълги дебати относно дали съм права или не. Всичко това, в този блог, е част от самата мен, от моя живот, моите мисли, моята... Не знам. Вие довършете тази мисъл!

‼️ Жокера на Леджър казва още: "Защо си ТОЛКОВА сериозен?!" и аз понеже съм латерна, ще повторя същите думи с друг смисъл: Защо, по дяволите, всички сме толкова сериозни?" Нима бихме се измъкнали живи от живота? Нима ще векуваме сто, двеста, триста година? Смешно. Отрезвяващо. Като да те ударят с опакото на дланта. Как му викат българите на това? А, да. Да ти пернат цигански шамар. 😆 А Леджър добавя колорит, когато набляга на тази реплика. Прави го и може би осъзнава ефекта от това. Прави го, за да премахне напълно устойчивостта на целия ни живот и да ни покаже онова, което обществото сякаш не желае да се съобразява. Особено пък сега - с тези ненормални социални мрежи, в които човешкото стадо влиза във филмови сценарии и си мисли, че е важно, че мнението му написано някъде, харесано от друг, споделено от трети, означава, че е истинно. Смешно, досадно, глупаво, излишно. :)

👉 И продължаваме с репертоара на Жокера, който разказваше различни истории за това защо изглежда така. Защо устата му е сцепена, явно с бръснач или нож , в завинаги ухилена гримаса? Носи грим и се облича в дрехите, които му дават първо мафиотите на Готъм сити, а после благовидното общество... Замисляли ли сте се защо той разказва различна история и заслушвайки се в това, някога запитвали ли сте се коя е вярната? Защото аз съм предъвквала думите и мога да споделя сега моето генерално умозаключение, целта, на което написах този въздълъг Кино(П)оглед.

❣️🖤 Отговорът тук е еднозначен... или двузначен, зависи много от личното ти мнение. Нито една от историите е вярна. И всичките му истории са верни. И в двата случая образът му се разгръща в невероятно огромен диапазон на светоусещане. Истината - еднозначна, двузначна, шокираща, (не)логична - е, че Жокера на Хийт Леджър е образ на цялото ни общество. Гримирано, напудрено, живеещо в заблудата на собствената си значимост, носещо белезите на злото, скрито зад маска, зад усмивка. Благородството го няма. Любовта е погазена. Лицето, което обръщаме към обществото е онова, зад което крием мрака в душите си. 

ЗАЩО СМЕ ТОЛКОВА СЕРИОЗНИ?!

Да зашием вечната усмивка и да смъкнем грима си. Да погледнем в огледалото какви сме всъщност. И ще видим...

Ще видим...

Ако не умрем от сепсис, заради причинените рани, само се надявам, че ще бъдем ПО-ИСТИНСКИ!

БЛОГ РЕВЮ 16: "ШЕДЬОВРИ НА АМЕРИКАНСКИЯ РАЗКАЗ" (ТОМ II, АНТОЛОГИЯ)

 

Никога не е късно за малка доза класика

🇺🇸 заглавие: „Шедьоври на американския разказ” - ТОМ II, Антология

🇺🇸 автор (колектив): Теодор Драйзър, Джек Лондон, Ф. Скот Фицджералд, Хамлин Гарланд, Едит Уортън, Уила Кедър, Зейн Грей, Джеймс Оливър Карууд, Джон Рийд, Сюзън Гласпел, Буут Таркингтън, Шърууд Андерсън, Томас Улф, Деймън Раниън

🇺🇸 оригинал: /

🇺🇸 издателство: „Пергамент Прес”, съставителство, 2019

🇺🇸 година: 2019

🇺🇸 обем (брой страници): 480

🇺🇸 жанр: класика

🇺🇸 сетинг: САЩ

🇺🇸 преводач (колектив): Станимир Йотов, Елмира Великова, Мариана Христова, Силвия Николаева, Радослав Петкашев, Христина Генова-Йошида, Красимира Христовска

🇺🇸 коректор: Филипа Колева

🇺🇸 редактор: Силвия Йотова

🇺🇸 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 4 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Представяме ви още 27 шедьовъра на американския разказ, всеки от които е избран измежду стотици други и е издържал теста на времето. Завладяващи, затрогващи, забавни и увлекателни, тези творби са най-доброто от една следваща плеяда ненадминати разказвачи, които са очертали и дефинирали пейзажа на американския разказ.

Вторият том на издателство "Пергамент Прес", а именно антологията "Шедьоври на американския разказ" не ми хареса толкова. Може би това се дължи преди всичко на момента или на някакви завишени стандарти, които имах след първия том. Ала въпреки всичко подбраните разкази също не отстъпваха от тези в първия том. Единственият автор, с чието творчество се бях срещала беше Джек Лондон. Свързвах го от написаните "Белият зъб", "Дивото зове" и "Бельо Пушилката". Другите автори в този том ми бяха съвършено непознати, като Кърууд и Драйзер ги бях чувала само по именно, но ми бяха съвършено непознати като творчество. Очакването ми донякъде бе оправдано, но все си мисля, че е можело и по-добре. 

В първия том не бях обърнала внимание на кориците. Ето защо ми бе интересно да разбера, че косачът представлява фрагмент от Уинслоу Хоумър (1821-1896) озаглавена "Ветеранът на ново поле", рисувана през последната година от Американската гражданска война, през 1865 г. Темата за войната беше широко застъпанa. В "Завръщането на войника" на Хамлин Гарланд ми допадна най-много, разбира се. Имаше и други попадения и ще се опитам да бъда малко по-конструирана, когато описвам позитивите им... 

Тиодор Драйзър с "Изгубената Фийби" ме разчувства. Става дума за кротък човек, който загубва жена си. Фийби умира, а той продължава да я търси. Джек Лондон ми бе добре познат с "В далечна страна", обаче с разказите "Мексиканецът" и "Езичникът" буквално ме хвърли в изумление. Очакваш Аляска, златна треска и Юкон, а вместо това получаваш слънчево изгаряне, Таити и Соломонови острови. Фицджералд е добър разказвач. Определено ми харесва изказът му и склонността да бъде изчерпателен и всепроникващ. "Трохите на щастието" и "Нощ в панаира" са истинска наслада. За това пък Хамлин Гарланд ми е безспорен фаворит в тази антология. Смея да твърдя, че разказът "Под лъвската лапа" чудесно си пасва с фрагмента от корицата, пък може и "Завръщането на войника" да е вдъхновител. "Гледката на мисис Мансти" на Едит Уортън - шест плюс. Повече от шест плюс! Всъщност е красив, нежен и много чувствен разказ, но за това пък "Случаят с Пол" на Уила Кедър е направо нелеп. Въпреки екзалтацията на темата за душевната възвишеност и желанието да бъдеш над физическите условности и зависимости, този разказ за мен е най-слабото представяне в антологията. След това обръщаме взор към родоначалника на уестърна, а именно Зейн Грей със "Славеят на Монти Прайс". Удар в десятката, заедно с Кърууд и написаните от него "Кибрит" и "Бъки Севърн". Не искам да се вдълбавам поотделно на Шърууд Андерсън или Буут Търкингтън. Не ме впечатлиха, но за това пък Улф ми закова вниманието с "Далечното и близкото". А в последните страници се смях до насита с Деймън Раниън и неговия "Кръвно налягане", последван от иронията в "Лили от Сен Пиер".

Все още се удивлявам от начина на конструкцията на написването на разказите. Сюжетът е простичък, няма ярък финал, а героите са семпли, човешки, разбираеми. Идеите не са сложни за възприемане, ала въпреки всичко те подтикват към размишления. Според мен двете антологии трябва да се четат заедно и ги препоръчвам на онези, които изследват тънкостите при разказа или пък се вълнуват от класицизма в литературата. Експедицията ми в дебрите на американската литература завърши със затварянето на последната страница от 'Американските шедьоври' на "Пергамент Прес". Всъщност ако бъда честна, трябва да си призная, че ми хареса да експериментирам. Това е стреляне напосоки. Започвайки четенето на двете антологии бях наясно, че повечето автори са ми непознати, освен това подходих с негативизъм и ниска оценка. Изненадата ми бе пълна, прочетох толкова красива проза, че несъмнено в по-късен етап от живота си се надявам да прочета още от набелязаните автори. Благодаря на издателството, че направиха времето ми толкова самоопределящо и ползотворно. Надявам се вие също да откриете нещо ценно, нещо, което ще ви накара да се усмихвате по-често.

📖📖📖

📌 Тиодор Драйзер (1871-1945)

👀 „-  Тук ли е Фийби? - попита той нетърпеливо.

- Фийби ли? Коя Фийби? - отвърна мисис Рейс, изненадана от този неочакван изблик на енергия от негова страна.

- Моята Фийби, разбира се. Жена ми! Коя друга? Не е ли тук?

- Боже мой! - ахна мисис Рейс, оставайки с отворена уста. - Горкичкият! Ти май си се побъркал. Влез и седни! Ще ти направя кафе. Жена ти не е тук, разбира се, но влизай и сядай. След малко ще ти я намеря. Знам къде е.” 

(„Изгубената Фийби”, стр. 18)

📖📖📖

📌 Джек Лондон (1876-1916)

👀 „Слоупър сложи ръка на рамото на метиса.

- Жан Батист, чувал ли си някога за котките от килкени?

Другият поклати отрицателно глава.

- Та тези килкенски котки, добри ми друже, така се сбили помежду си, че нищо не останало от тях. Ни кожа, ни кости! Разбираш ли? Абсолютно нищо. Тия двамата там не обичат много да работят. Те ще останат сами в онази хижа, през цялата зима, през цялата дълга тъмна зима. Сега разбираш ли защо се сетих за килкенските котки?

Французинът в Жан Батист сви рамене, но индианецът в него не реагира по никакъв начин. Свитите рамене обаче бяха красноречив жест, в който имаше нещо пророческо.”

(„В далечна страна”, стр. 68-69)

📖📖📖

📌 Франсис Скот Фицджералд (1896-1940)

👀 „След ден-два панаирът щеше да свърши - завинаги! - и тези най-желани и недостижими момичета от всички останали по света, тази сестра, за която говореха, че е най-красивата, щяха завинаги да си отидат от живота му. Щяха да отпътуват във фантастични автомобили под лунната светлина, без да е целунал която и да е е от тях. През целия си живот щеше да гледа с безкрайно съжаление към този невъзвратимо пропуснат шанс. Да, той щеше да отиде при онзи магазинер и да му каже в лицето "Виж какво направи с мен!", но това не му носеше голяма утеха. Като повечето от нас Базил не можеше да осъзнае, че в бъдеще щеше да получи много еквиваленти на онова, което не можеше да получи сега.”

(„Нощ на панаира”, стр. 154-155)

📖📖📖

📌 Хамлин Гарланд (1860-1940)

👀 „Когато уморените гости си легнаха под топлите юргани, Хаскинс се заслуша  за кратко във воя на вятъра под стрехите и след това каза бавно и някак умислено:

- Има на тоя свят хора, които са достатъчно добри, че да бъдат ангели, и трябва само да умрат, че да станат такива.”

(„Под лъвската лапа”, стр. 203)

📖📖📖

📌 Едит Уортън (1862-1937)

👀 „Изненадана, но невъзмутима, мисис Блек кимна, когато чу това встъпление.

- Никога не съм имала онова, което исках - продължи мисис Мансти. - Все разочарования, едно подир друго. Дълги години мечтаех да живея в провинцията. Но си останах с мечтите - така и не успяхме да го постигнем. Къщата ни имаше слънчев прозорец и всичките ни цветя умираха. Дъщеря ми се омъжи преди години и замина... пък и тя не се интересуваше от нещата, които бяха скъпи за мен. След това почина мъжът ми и останах сама. Това се случи преди седемнайсет години. Преместих се да живея при мисис Сампсън и оттогава съм там. Вече и краката не ме държат, както виждате, и не излизам често; само при хубаво време, ако се чувствам много добре. Сега сигурно разбирате защо прекарвам толкова време пред прозореца си - задния прозорец на третия етаж...

- Знаете ли, мисис Мансти - каза великодушно собственичката, - предполагам, че ще мога да ви предложа задна стая, една от новите стаи в при...

- Но аз не искам да се местя... Не мога да се местя! - почти извика мисис Мансти. - Дойдох да ви кажа, че ако направите тази пристройка, няма да имам никаква гледка от моя прозорец - никаква! Разбирате ли?”

(„Гледката на мисис Мансти”, стр. 264)

📖📖📖

📌 Зейн Грей (1872-1939)

👀 „Далеч в южните предели на пасищата на Тонто, под пурпурните сенки на планината Пелонсийо, живееше ранчеро с широко сърце, който приюти Монти Прайс в дома си. От време на време Монти вършеше разни дребни неща, които от учтивост можеха да бъдат наречени работа. Той никога повече не се качи на кон. Краката му бяха изкорубени и куцаше тежко. Не можеше свободно да си служи с ръцете. И много рядко или никога не сваляше сомбрерото си в присъствието на друг човек. Защото на главата му нямаше нито косъм. Лицето му бе възтъмно, почти черно, с ужасни белези по него.

Съсипан сакат каубой-развалина, но колкото и да беше странно, в ранчото имаше хора, които постепенно го обикнаха. Защото те знаеха неговата история!”

(„Славеят на Монти Прайс”, стр. 325)

📖📖📖

📌 Джеймс Оливър Кърууд (1878-1927)

👀 „- Знам, че една жена може да умре, пребивайки се от работа - продължи Севърн. - Майка ми си отиде така. Добре си спомням, когато се случи, макар да бях още дете. Тя ходеше превита и прегърбена, а ръцете Й бяха груби и изкривени. После разбрах защо ме прегръщаше така силно и ми тананикаше разни весели неща, докато баша ми го нямаше. Като казах на Марѝ какво съм намислил, тя първо се разсмя. Но после когато ѝ разказх за майка ми и за това как работата, студът и гладът я убиха, когато най-много се нуждаех от нея, тя само сложи ръка до лицето ми, погледна ме някак странно и след това заплака като дете. Марѝ ме разбира, такава си е тя. И знае за плановете ми...

- Не трябва да говориш повече, Бъки, - предупреди го докторът, докато мереше пулса му. - Не е добре за теб.” 

(„Бъки Севърн”, стр. 345)

📖📖📖

📌 Томас Улф (1900-1938)

👀 „И най-накрая заеквайки, той се сбогува непохватно с тях. Тръгна надолу по реката, след това по пътя към града и изведнъж осъзна, че е вече старец. Неговото сърце, което бе храбро и уверено, когато бе гледал познатите гледки, откриващи се от железопътната линия, сега бе отслабнало от ужас и съмнение, след като бе зърнал странното и неподозирано лице на земята, която винаги бе само на хвърлей камък от него и която никога преди не беше виждал и познавал. И той разбра, че цялата магия на онзи сияен изгубен път, гледката на блестящите линии, въображаемото ъгълче от онази малка добра вселена на копнежа и надеждата никога не могат да бъдат върнати.”

(„Далечното и близкото”, стр. 432)

📖📖📖

📌 Деймън Раниън (1880-1946)

👀 „Но онова, което ме удря отзад по главата, не е ябълка, нито праскова, нито брюква, нито зелка, нито пъпеш, а парче тухла, с която макаронаджията е затиснал хартиените торбички за стоката си. Именно това парче тухла прави буца на тила ми, която е толкова голяма, че когато на другия ден отивам при доктор Бренан заради стомаха си, той решава, че е тумор и аз не тръгвам да го разубеждавам.

-  Но от друга страна -казва доктор Бренан, след като ми измерва кръвното налягане, - налягането ти е под средното и поне в това отношение си извън опасност. Която само идва да каже, колко добре се отразява на човек, ако я кара малко по-полека - отбелязва доктор Бренан. И сетне добавя: - Десет долара, моля.”

 („Кръвно налягане”, стр. 458)

КИНО(П)ОГЛЕД: "AMERICAN PRIMEVAL" (TV SERIES, 2025)

 

Отзив с елементи на разсъждения  😁🙄🤔

Линк към IMDB 👉 https://www.imdb.com/title/tt24069848/

Осъзнавам, че трябва да забавя темпото, ала едва ли ще мога, колкото пъти и да си го повтарям, че не може да продължавам така. 

За три години, откакто съпругът ми се прибра за постоянно в България, двамата с него изгледахме толкова много филми и сериали, че ако взема да правя списък с всяко едно заглавие, се страхувам, че ще досадя на всички. За това е добре да използвам този блог и дори виждам смисъл във воденето на своеобразен личен дневник, в който свободно мога да записвам мисли и впечатления от заглавия, които по някакъв начин съм отбелязала, че си струват. За това и записвам нулева дата и началото на моите Кино(П)огледи. Тук на своя територия ще бъда откровена - обещавам да казвам Истината, цялата Истина и нищо друго освен Истината... Особено онази истина, която виждам аз. Забелязала съм, че Истината обича да се нагажда спрямо отделните визии и рядко е еднозначна и едноизмерна, колкото и пъти хората да се опитват да я набутат в едни и същи гащи. Разбира се, това е уклончива тема, която може би ще разисквам някой друг път надълго и нашироко. За това прескачам целия този увод и започвам по темата.

(Първият ми Кино(п)оглед е за "ADOLESCENCE" и може да го прочетете ТУК!)

"AMERICAN PRIMEVAL" ми хвана интереса, след като прочетох доста позитивни отзиви за него онлайн. Пък и вече бях гледала "1883" и "1923". Вселената на "Йелоустоун" е повече от колоритна и сега като се замисля, май не мога да дам еднозначен отговор кое е по-добро в случая. За това ще предложа трети вариант. "Дедууд" с Иън Макшейн е моя фаворит, ако става дума за покоряването на Дивия запад. Както може би ви стана ясно, "American primeval" е уестърн. Не особено дълъг, само шест епизода, обаче... От него лъха примитивизъм - оголен, крещящ, суров... Плотът се развива през далечната (или не толкова далечна!) 1857 година по времето на войната в Юта. На фона на сблъсъкът между мормони, американската законодателна власт в лицето на военни и индианското племе шошони, проследяваме личната драма на бяла самотна жена и нейния син, чиято цел е да преминат през пресечения терен и опасните планински местности към Крукс Спрингс. Надеждата е в бащата на сина ѝ, за който се предполага, че е там. Сара е избутана на самия ръб, от който връщане назад няма - тя на всяка цена трябва да открие този мистериозен баща. Жената в Дивия запад е принизена и очакваща благоволение от мъжете. Самотната жена с дете без мъж и без закрила е рядка птица и обикновено не оцелява.

Всъщност останах във възторг от сериала, защото нямаше нито една сладникава сцена, дори и ъгълът на заснемането показваше бруталното лице на Дивия запад такова, каквото най-вероятно е било. Всеки един от героите, носещ своя заряд от идеята, бе перфектно представен. Не видях нищо излишно, нито пък претоварено от към съдържание. Естествено, казвам това не с тежестта на някой отявлен кинокритик, чието мнение е основополагащ закон. Казвам това от моята си страна - субективна, емоционална, разумна или не толкова, погрешна за някои, съвсем правдива за мен. Забелязах, че в близките години все повече се говори за индианския проблем или поне аз попаднах на такива. Освен гореизброените заглавия добавям "Убийците на Цветната луна", "Трите бора" и последния сезон на "Истински детективи" с Джоди Фостър. Това всъщност не е коментар, с който се оплаквам, а напротив: държа да го подчертая, защото адски много ми допада и определено ще търся тази тематика и в други филми и сериали. 

В "Американска праистория" (странно защо превеждат така сериала, въпреки, че за мен далеч по-колоритно би било "праистория" да бъде заменена с "примитивизъм" или "първобитност"!) една от централните сюжетни линии проследява Червеното перо, индиански вожд, отцепник, поел по пътя на войната в защита на народа си. 

Интерес може би представлява факта, че сериалът отразява реални събития. Клането в Маунтин Медоус е серия от нападения, случили се в южната територия на Юта, довели до смъртта на най-малко 120 членове на вагона Бейкър-Фанчър. Извършено е от заселници от Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, под попечителството на териториалната милиция на Юта и подпомогнати от индианци от южните пейоти. Сериалът обаче не следва събитията достоверно, ала все пак успява да покаже истерията и беззаконието. Вашингтон е далеч и законите приличат на плуващи греди в реката - блъскат се по бреговете и изглежда никога не биха могли да бъдат спрени в някой пристан. Законността е мираж в огромните и диви земи, където пистолетът се оказва най-добрия ти приятел, а истината е просто дума от някой богат речник на оратор, а не верую и статукво.

Любимата ми Църква отново е тук. И като казвам любима, всъщност съм саркастична. Може би не е тук мястото да призная, но аз съм твърдо против мракобесието на църковното потисничество и особено всуе люде от този бранш, които си мислят, че налагайки модели на възприятия и контролирайки хора и общности, това ги извинява да безчинстват, убиват и насилват. Нищо чудно, отговорът на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни във връзка с "American Primeval" е изявление, в което се чувства засегната от представените така събития. Истината е, че не желая да задълбавам в този проблем, защото за мен е несъществен на базата на онова, което харесах и за което се осмелявам да ви препоръчам този сериал.

Определено си струва да хвърлите едно око, дори да е със скептицизъм. Ще се радвам на дискусия, дори ако на вас мнението е коренно различно от моето. 

БЛОГ РЕВЮ 15: "ШЕДЬОВРИ НА АМЕРИКАНСКИЯ РАЗКАЗ" (ТОМ I, АНТОЛОГИЯ)

 

Литературните диаманти на издателство "Пергамент Прес"

🇺🇸 заглавие: „Шедьоври на американския разказ” - ТОМ I, Антология

🇺🇸 автор (колектив): Уошингтън Ървинг, Натаниел Хоторн, Едгар Алан По, Т. Ш. Артър, Марк Твен, Брет Харт, Лиуза Мей Олкът, Франк Стоктън, Амброуз Биърс, Сара Орн Джуит, Кейт Шопен, Х. К. Банър, О. Хенри, Мери Уилкинс Фрийман, Стивън Крейн, Ринг Ларднър, Стивън Винсънт Биней

🇺🇸 оригинал: /

🇺🇸 издателство: „Пергамент Прес”, съставителство, 2019

🇺🇸 година: 2019

🇺🇸 обем (брой страници): 480

🇺🇸 жанр: класика

🇺🇸 сетинг: САЩ

🇺🇸 преводач (колектив): Станимир Йотов, Елмира Великова, Владимир Зарков, Мариана Христова, Сивлия Николаева, Радослав Петкашев, Александра Микова, Яна Йотова

🇺🇸 коректор: Филипа Колева

🇺🇸 редактор: Силвия Йотова

🇺🇸 прочетена на: книжен носител (!)

Моята скромна оценка: 6 от 6 

КРАТКА АНОТАЦИЯ: Предстои ви едно вълнуващо пътуване в американската литература. В тази антология са представени 36 емблематични разказа от американски класици, чието творчество улавя митичното и неповторимото в духа на една далечна страна. Докато прелиствате страниците, ще видите дивни картини от Америка, ще чуете грохота на нейните бури, ще съпреживеете летописите на сърцето й и ще се докоснете до паденията и величието на нейния народ в неумолимия ход на времето.

Съперничества, убийства, любов, мистерии, отмъщения, откровения, разкаяния, разочарования, сладостно-горчиви грешки, подвизи, саможертви, борби за свобода, безизходици, трагични конфликти, благородство, хумор, неочаквани развръзки... историите следват една след друга, улавяйки вечно променящия се образ на живота с таланта на 17 изключителни майстори на разказа.

„Ще ви издам цялата тайна за писането на разказ. Ето я. Правило Номер 1: Пишете разкази, които харесват на вас. Няма правило Номер 2.” – О. ХЕНРИ

„Американската литература никога не се е задоволявала с това да бъде една от многото литератури на Западния свят. Тя винаги се е стремяла да бъде литературата не само на един нов континент, но и на един Нов свят.” – КРИСТОФЪР ДОУСЪН, ИСТОРИК

„Смятам, че щом германската литература можа да надживее 40-те и руската литература – комунизма, американската литература може да надживее Google.” – ДЖОШУА КОЕН, ПИСАТЕЛ

Книгата на издателство „Пергамент Прес” ме намери, пожела ме и аз веднага станах част от аудиторията, която се преклони пред майсторството на писатели, за които не бях чувала. Скептицизмът ме владее винаги, когато се запознавам с нова книга. Може би това е гласът на комерсиалната проза, в която се потопявам понякога с желанието да открия шедьовър дори и там. Често ровя прекалено много, изчитам хиляди страници, които не си заслужават нито времето, нито усилието за това и се опитвам да оправдая дори и най-слабия прозаик с чувство на солидарност и разбиране. Убедена съм, че чувството е субективно и необременяващо никого освен мен, но пък да го отричам не може да е в полза на никого. 

     Това е отклонение, ала все пак бе наложително да го упомена между другото. 

     И така започвам отначало. Реших да си поръчам от Озон.БГ точно тази книга най-вероятно защото бях повлияна прекалено много от Селинджър. „Спасителят в ръжта” ме изненада прекалено много. Хареса ми толкова много, че аз прецених най-накрая: трябва да прочета нещо ново от американските автори, а тази книга ще е първата от този жанр. Един вид бойно кръщение. 480 страници си е стандартен обем за мен, така че когато започнах да чета изобщо си нямах на представа до къде ще ме отведе книгата. 

     Обаче... 

Стана нещо неочаквано или напълно закономерно. Предвид натурата ми (понеже като читател аз не мога в никакъв случай да определя вкуса си), която поглъща всякаква литература, може би нещата не изглеждаха толкова шокиращи. Аз обичам класиката повече отколкото съм готова да си призная. Превъртам лентата назад и виждам доста класически заглавия, които съм прочела вече. И ето ме сега - отново съм влязла в класиката и се чувствам като акула в австралийски води (!) - познато ми е, чувствам се като у дома си и мога да го нищя, колкото си искам. Авторите са нови и внасят елемент на изненада отчасти и съм скептично настроена, което е по-добрия вариант.

     Съдържанието ми представя някои от авторите, за които съм чувала. Марк Твен, Едгар Алан По, Стивън Крейн и Луиза Мей Олкът. Просто имена, които не ми носят кой знае какви асоциации, но пък ми е интересно да се запозная с тях. Феноменално или не, ако редуцирам мисълта си до основните съставки, то бих могла да го кажа и сега - антологията прилича на сборник приказки с особения привкус на нещо наистина хубаво. Процеждат се струйки злато и платина, разказите наистина са шедьоври, подбрани с вкус и разбиране, за това в този случай мисля, че издателството заслужава аплодосменти и поздравления. Едно е да знаеш за тях - автори и разкази. Съвсем друго е да ги „събереш” на едно място, за да придадеш на книгата стойността, която заслужава. Сещам се и нещо друго - досега нищех авторите на книгите, обръщах се към тях или към техните герои, ала истината е по-простичка. Колективът е този, който заслужава адмирациите. Редактори. Преводачи. Коректори.

     И защо? Защо? Защо?...

     Никога не съм била дребнав, капризен човек. Някои от книгите, до които имах честта да се докосна, имаха малък брой печатни грешки или пък дублирани страници. „Знойни сънища” на Сюзън Елизабет Филипс на „Ибис” имаха такава елементарна грешка в дублирането на страниците, която аз пренебрегнах в полза на написаното, на автора и на целия труд по издаването. Корективът е важен, също толкова, колкото и бляскавата корица. В тази книга не видях нито една грешка - било тя печатна или смислова. Преводът бе повече от добър. Оформлението ми допадна също. „Пергамент Прес” бяха изпипали всички малки детайли и наистина успяха да ме изненадат с подбора от авторите. Разказите се четат на един дъх и ме завладяваха без остатък. Признавам си без свян - смях се и плаках, и се радвах, и копнях... Ето защо ще отбележа по-долу онези автори и разкази, които ми допаднаха веднага и които бих класифицирала под графата „прекрасни!”😍.

📖📖📖

📌 Амброуз Биърс (1842-1914)

❗️ Включени разкази с антологията: „Чикамога” и „Загинал при Ресака”.

👀 „Младата жена припряно хвърли писмото в огъня.

- Ох, видя ли кръв, ми призлява - добави тя. - Как загина той?

Машинално скочих, за да спася късчето хартия станало свещено дори за мен, и се озовах частично зад нея. Задавайки въпроса, тя се извърна, вдигайки леко глава. Светлината от горящото писмо се отразяваше в очите ѝ и багреше бузата ѝ в алено, досущ като петното кръв по хартията. Не бях виждал нищо по-красиво от това отблъскващо създание.

- Ухапа го змия - отвърнах аз.”

 („Загинал при Ресака”, стр. 238-239)

📖📖📖

📌 Мери Уилкинс Фрийман (1852-1930)

❗️ Включени разкази в антологията: „Котката”, „Старата Магуун” и „Двама стари влюбени”.

👀 „Когато миризмата на печено изпълни хижата, и двамата вече бяха прегладнели като вълци. Мъжът обърна заека с едната си ръка и се наведе да погали новия си приятел с другата. Котаракът реши, че той е добър човек. Обикна го с цялото си сърце, макар да го познаваше съвсем отскоро и мъжът да имаше злочесто и изсечено лице, в разрез с хубавите неща в живота.

Това бе лице, което носеше пепелявия отпечатък на възрастта, с трескаво хлътнали бузи и спомена за грях в помътнелите очи, но котаракът прие мъжа без колебание и се привърза към него. Когато заекът беше полуизпечен, те повече не можеха да чакат. Мъжът взе месото от огъня и го раздели поравно помежду им. Сетне започнаха да се хранят.

По-късно странникът угаси лампата, повика четириногия си другар, придърпа парцаливите завивки и заспа с котката до гърдите си.” 

(„Котката”, стр. 364)

📖📖📖

📌 Брет Харт (1836-1902)

❗️ Включени разкази в антологията: „Късметът на Ревящия лагер”, „Изгнаниците от Поукър Флет” и „Как Дядо Коледа дойде в Симпсънс Бар”.

👀 „При входа на клисурата върху един от най-големите борове те намериха карта двойка спатия, прикована в кората с голям боен нож. На нея беше написано с молив с твърда ръка:

Под това дърво

лежи тялото

на Джон Оукхърст,

който бе сполетян

от лош късмет

на 23 ноември 1850 г.,

и се отказа от играта

на 7 декември 1850г.

И бездиханен и студен, с малък пистолет до себе си и куршум в сърцето, но все така спокоен както и в живота, под снега  лежеше онзи, който беше едновременно и най-силният, и най-слабият сред изгнаниците от Поукър Флет.” 

(„Изгнаниците от Поукър Флет”, стр. 163)

📖📖📖

📌 Луиза Мей Олкът (1832-1888)

❗️ Включени разкази в антологията: "Синьото и сивото".

👀 „От гърдите на Мъри се откърти въздишка и сестра Мърси долови думите му:

- Как можа да стори това, когато бях толкова безпомощен!

- Познаваш ли го? - прошепна тя напрегнато, припомняйки си какво ѝ бе казал Клей.

- Веднага разпознах в него човека, който ме простреля. Прощавам му, но заради Мери ми се иска да ме беше пощадил - отговори той тъжно, но без гняв.” 

(„Синьото и сивото”, стр. 198)

📖📖📖

📌 Едгар Алан По (1809-1849)

❗️ Включени разкази в антологията: „Сърце издайниче”, „Бъчва с амонтилядо” и „Овалният портрет”.

👀 „Буйствах, беснеех, проклинах! Завъртях стола, на който седях, и го затътрузих по дъските на пода, но звукът непрестанно ставаше все по-гръмък. Все по-силен и по-силен, и по-силен! А те продължаваха да си бъбрят сладко и да се усмихват. Беше ли възможно да не го чуват? Всемогъщи Боже! Не, не! Те го чуваха! Те подозираха! Те знаеха! Просто се забавляваха с ужаса ми! Това си мислех тогава, така мисля и сега. Нямаше нищо по-лошо от тази агония! Нямаше нищо по-поносимо от присмяха им! Не можех вече да търпя тези лицемерни усмивки! Чувствах, че трябва да изкрещя или да умра! И ето го отново...” 

(„Сърце издайниче”, стр. 72)

📖📖📖

📌 О. Хенри (1855-1896)

❗️ Включени разкази в антологията: „Даровете на влъхвите”, „Зелената врата”, „Сърце и кръст” и „Пролетно меню”.

👀 „Сара позна първия списък с ястия, който бе изготвила следобеда. В горния десен ъгъл все още се виждаше леко размазано под формата на лъчи петънце от отронена сълза. Но там, където трябваше да бъде названието на ливадното растение, незабравимият спомен за венчето от златни цветове бе накарал пръстите ѝ да ударят странни клавиши:

Между червеното зеле и пълнените зелени чушки пишеше:

„Мили мой Уолтър, с твърдо сварено яйце.” 

(„Пролетно меню”, стр. 334)

📖📖📖

📌 Кейт Шопен (1850-1904)

❗️ Включени разкази в антологията: „Мадам Пелажи”, „Съжаление” и „Чифт копринени чорапи”.

👀 „Един мъж с проницателни очи, който седеше срещу нея, като че ли с удоволствие изучаваше малкото ѝ бледо лице. Опитваше се да разчете какво вижда в него. В действителност не виждаше нищо, освен ако не беше магьосник и не бе доловил мъчителното желание, могъщият копнеж трамваят да не спира никъде и тя да продължи да пътува в него завинаги.” 

(„Чифт копринени чорапи”, стр. 276-277)

📖📖📖

📌 Стивън Крейн (1871-1900)

❗️ Включени разкази в антологията: „Ветеранът” и „Тъмнокафявото куче”.

👀 „Понякога и самото дете биеше кучето, макар да нямаше причина, която може да бъде основателна. Кучето винаги приемаше пердаха с чувство на призната вина. То беше твърде уважаващо себе си куче, за да се държи като мъченик или да крои планове за отмъщение. Посрещаше ударите с дълбоко смирение, прощаваше на приятеля си веднага щом приключеше наказанието и бе готово да близне ръката му с малкия си червен език.

Когато някакво нещастие сполетеше детето или бедите му станеха твърде много, то често пропълзяваше под масата и полагаше тъжната си главица върху гърба на кучето. В такива случаи кучето винаги му съчувстваше. И никога не му припомняше несправедливия пердах, който неговият приятел му беше дръпнал.” 

(„Тъмнокафявото куче”, стр. 392-393)

📖📖📖

Ако продължа в този дух, най-вероятно няма да мога да спра. Този отзив ще се разпростре на твърде голяма площ и вече няма да бъде интересен. Истината е, че във всеки един от тези разкази откривах нещо, което ме вълнуваше твърде много. Кондензиране до етапа, когато остава утайката в чашата и аз я пиех с блаженство, макар да ми горчеше, защото наистина имах нужда от това. „Шедьоврите” на „Пергамент Прес” бяха онова, от което смело мога да заявя, че имах нужда. 

     Усмихвах се на „Рип ван Уинкъл” на Уошингтън Ървинг. Незабравими мисли за потиснатия и кротък мъж под чехъла на властната жена двузначно приела образа на английското господство. Дяволът, който надхитрява човека в „Дяволът и Том Уокър”, но пък в „Дяволът и Даниел Уебстър” човекът побеждава и то така, че Адския хитрец „изобщо не е виждан в щата Ню Хампшир от този паметен ден”. В „Предрешеният ангел”, в „Как Дядо Коледа пристига в Симпсънс Бар”, „Синьото и сивото”, „Котката”, „Ветеранът” и „Съжаление” плаках. Толкова силно хълцах, че в тези моменти бях доволна от самотата си. Нямаше как да обясня на този, който е срещу мен защо плачех. Преоткрих феминизма и горчивината на потиснатия сив живот, който затваря жената и само „чифт копринени чорапи” биха могли да я освободят, колкото и несъвместимо да е това. О. Хенри ме изпълни с оптимизъм и вяра в доброто, в иронията на живота - нелицеприятен понякога, но пък забавен и неподражаем по начина, по който само хората биха могли да открият и намерят. 

     В тази антология ще намерите всичко, което ще ви е нужно, за да се почувствате отново човек и аз я препоръчвам с две ръце и два крака. 

❣️ Благодаря изключително на колектива, който е свършил повече от чудесна работа!... ❣️